Асен Шопов мобилизира Армията в „Железният светилник”

gallery_34685Още щом научих, че Театър „Българска Армия” възнамерява да постави „Железният светилник”, просто знаех, че го посетя. Признавам си, пристрастен съм. Но всъщност всеки човек е пристрастен,  когато говори за изкуство. Така че най-доброто, което мога да направя, е не да се преструвам на обективен, а да съм открит в своите пристрастия. Смятам тетралогията на Талев за семейство Глаушеви от Преспа  за най-недостижимия връх в българската литература, обожавам героите, обожавам историята, обожавам идеите. Близо година не успах да се доредя за билети, всички места се разграбваха невероятно бързо. Може би това трябваше да ми подскаже, че постановката ще си струва. Е, струваше си.

Вижте още: Нашите малко, но струващи си ревюта за български театър 🙂

Драматизацията на Талевия текст е дело на Христо Христов, а сценичната адаптация – на режисьора Асен Шопов. Смея да кажа, че изпълнението е изключително добро. Шопов е успял да вникне в духа на Талев и да го пресъздаде по вдъхновяващ начин на сцената. Всички важни елементи от романа присъстват и в постановката – силните характери, трагичният героизъм, значимите социални идеи, разтърсващите лични истории в контекста на големите исторически събития. Без да бъде тенденциозно патриотарски, „Железният светилник” успява да разкаже въздействащата история на българите, живели преди нас, на техните големи и малки борби, на техните обществени и лични стремления. Трудно е солиден роман с много герои и богат сюжет да се адаптира в двучасова постановка, някои компромиси са просто неминуеми, но все пак вярвам, че Шопов се е справил качествено със задачата си.
BIG13316544127IMG_0602От зрителя не се изисква да е предварително запознат със сюжета – спектакълът е чудесен сам по себе си. Освен богатото идейно съдържание, Шопов е успял да запази и нещо друго, много важно за романите на Талев – тяхната достъпност. Постановката успява да избяга от елитаризма, характерен понякога за адаптациите на класически произведения. Най-общо казано, „Железният светилник” е разбираем за всички, големите послания за човешкия живот са достъпно поднесени, а не изкуствено усложнени. Докато го гледах в залата присъстваше и група ученици, явно доведени от някоя идеалистично настроена учителка. В началото те си говореха и шумяха дразнещо, но след първите десетина минути се съсредоточиха и успяха да се потопят в действието – смяха се бурно на веселите моменти и мълчаха гробовно през драматичните сцени. Това своеобразно признание от аудитория, характеризираща се с нисък праг на вниманието, може да бъде само комплимент за екипа на постановката.

Актьорската игра e на ниво, макар да имам известни забележки. Главната роля на идеалистa Лазар Глаушев  е поверена на Ангел Генов и изборът е само частично добър. Генов е талантлив актьор и дава всичко от себе си, но просто не е създаден за ролята на харизматичния Лазар, липсва му онази твърдост в екранното присъствие, която младият Глаушев трябва да притежава. Нели Монеджикова представя безкомпромисната Султана Глаушева и нейното изпълнение също не е напълно задоволително. Антоанета Добрева – Нети обаче се оказва неочаквано попадение в ролята на чорбаджийската дъщеря Ния. Принципно харесвам Нети не по-малко, отколкото харесвам Ния, но не бих допуснал, че двете ще се сработят толкова добре. Е, грешал съм. Към неочакваните изненади спада и Явор Бахаров в ролята на твореца Рафе Клинче. Бахаров беше най-притеснителният елемент от постановката и силно се боях, че той ще съсипе повереният му персонаж. И в крайна сметка не останах безмълвен от изпълнението му, но все пак се представи много, много над очакванията ми. Имена като Лидия Инджова, Васил Михайлов, Георги Кадурин и особено Георги Къркеланов също заслужават похвала.
BIG133165441510IMG_0655

Имаше обаче и едно явление, на което не мога да не отделя цял абзац. И това беше Александра Сърчаджиева в ролята на Катерина. Бих могъл да напиша цяло ревю, посветено на нея. Сърчаджиева успява по уникален начин (действително уникален, не използвам думата напразно!) да пресъздаде всички многообразни лица на Катерина. В началото тя беше жизнена, фриволна,  подскачаше ведро из сцената и просто грееше като ясно слънце. След това премина през едно особено съзряване на характера, втвърди си, загуби своята невинност, спечели непоклатимост и целият този процес кулминира в брутално поднесената реплика „При майстора бех!”, залепена като звучен шамар върху тесногръдието на патриархалното общество.  А след това дойде и болката, и мъката, и опустошението. Но Сърчаджиева остана перфектна във всеки един момент.
svetilnik1Имам някои допълнителни дребни забележки, които едва ли заслужават особено внимание. Декорът можеше да е мааалко по-пищен, музиката можеше да е мънико по-ефектна, тук-там някой костюм или детайл да бъде малко по-уместен, но това са пренебрежими неща. Една театрална постановка трябва да въздейства не с декори и костюми (макар и те да са плюс), а с качествен текст  и стабилна актьорска игра. И „Железният светилник” успява да го направи.

Снимки: Иван Дончев

е на 24, е завършил Психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересува се от литература, комикси, история, кино, приказки и опера. Обожава да е в непрекъснато движение и е почти невъзможно да го убедите да застане на едно място за повече от час-два. Като типичен психолог се вълнува от вътрешния свят на хората, от мотивите зад техните действия, и съответно цени художествените произведения, които изследват дълбочинно тази тема.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to