„Възвишение”: шанс за митология

big-Vazvishenie (1) Наскоро попълних един свой читателски пропуск с голямо закъснение, през което време около „Възвишение” израснаха (както подсказват клишетата на остроумието) „възвишения” от мнения, достигащи до напрегнати разногласия. Сред тази лавина от препоръки и оценки ще предпочета да предложа някои пристрастно-лични изводи, изникнали в края на собствения ми път към този нелек, но щедър роман.

И така, какво изрича текстът „Възвишение”? По замисъл книгата е многоцелева. Една от избистрените цели, струва ми се, е опитът да се пресъздаде по нов и необичаен за литературата ни начин пропагандно употребяваната и идеологически прекроявана епоха на Възраждането на българите. Да се предложат нови опорни точки за несвидетелско проумяване на възрожденското време.  „Дяконът Левский” казва: „Времето е в нас и ние сме във времето”. Във „Възвишение” възрожденското време е извикано за литературен живот и разгърнато чрез устойчивите си литературни знаци: живописните подбалкански градчета, хайдутството, „револуцията” и пр. Това време обаче добива нови форми – то се утаява в сцени на безделие и денгуба, затваря се около трапезите и храненията (и храносмилането на Асенчо), концентрира се в предела между ракията и ругатнята, разпилява се в хаоса на лаф моабетите.

„Възвишение” не е книга екскурзия, прицелена в историческата екзотика – текстът (си) представя миналото, но постоянно разговаря с бъдещето. В гласа на Гичо прозвучават и същевременно се съчетават пределите на възрожденската мисъл и една прекрачваща ги идейна находчивост – парадоксално съединяване на опита за достоверност с нарушаването му. Езикът на Гичо обаче е само една стъпка в извеждането на представата за възрожденското време от калъпите на стереотипно-героичното и попадането му в сценографията на кражбите, вдетиняването, „затъването” с пари. Особено показателно за похвата на определено припокриване между миналото и бъдещето, целящо обновяването на идеите ни за възрожденската епоха, е придвижването й във фабулата на поръчковия побой (и неволно убийство), и то над неудобния  държавен бирник помак – белег от жанра на модерния трилър. Героичната фигура на хайдутина се снизява до зависим от богаташите и парите им, причините на съпротивата срещу правителството на султана от патриотични стават меркантилни, освободителният идеал се замества от интересите на големците или поне се конкурира с тях.

Както става ясно, една от главните цели на текста е препрочитането на Възраждането чрез преобръщането на широко утвърдените схващания, които го оформят в съзнанието ни. По същество книгата черпи устрем от подбуждането на съпоставки (съзнателни или не) спрямо клиширано-стереотипните, героично-патетични образи на Възраждането и възрожденците, които владеят обществените привички по въпроса посредством дългогодишните образователни практики,  литературната митология и политическите експлоатации. Ежедневието, телесните нужди, огрубеният език, който парадоксално вмества надскачаща конкретния период разсъдливост, постоянното отклоняване от пътя – тенденция през пътешествието на Гичо и Асенчо, – т.е. липсата на целеустременост към Идеала търсят пропукването на учебникарския възвишен и неземен, апостолически съвършен образ на Възраждането. Още самият факт, че разказът се води от гледището на главния участник в събитията, разколебава възможността да се гледа на Възраждането обективно, безусловно възвеличаващо – текстът излага самото Време през частните възприятия на индивида. Лишава ни от възможността на отделим Историята от собственото Време – Времето е в Гичо. Еднозначното клише на учебника се отхвърля в полза на противоречивия „истински” Човек.

И все пак трябва да се каже, че творбата постига значенията си тъкмо благодарение на контраста спрямо обширния фон от неизбежните за всяка нация митично-предразсъдъчни познания за нейното минало. Именно оттласквайки се от тях, текстът й търси възрожденската проблематика като възможност за постигане на философска динамика и дълбочина, на смислово „възвишаване” извън монотонния плосък стереотип. В такъв смисъл книгата на Милен Русков би могла да послужи и като „лек срещу патриотарството”, но е също толкова вероятно да послужи и като повод и довод на едно налично ново патриотарство с обратен знак, удобен скепсис на глобализираната буржоазия, подменящ патриотарските митове с новите митове на чуждопоклонничеството и/или безразличието.

Частният ми опит с книгата сочи и друга възможност – да допринесе за раздвижването на мисълта и критичното отчитане на взаимната зависимост между минало и бъдеще, необходимостта от преосмисляне на миналото с оглед на новото, а не политическото му умъртвяване, израждането му във формална съвкупност. Безусловно приемана и небрежно препредавана, тя става удобна едновременно за заучаване на конкурсни изпити и за политическа манипулация…

Вероятно в това заключение се съдържа и моята собствена митология за „Възвишение”.

Автор: Венцеслав Шолце

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to