Върху „Нимфоманката” на Ларс фон Триер

„който се опитва да запази душата си, ще я погуби, а който я погуби, той ще я съживи” (Лука, 17:33)

N

Италианският режисьор Марко Ферери надали е предполагал, че „Голямото плюскане”(1973) ще скандализира публиката в Кан и ще накара наивния поглед на буржоазна Франция да отрече зачатието на консумеризма в името на добрия тон и малката хапка на вилицата.  В името на същия тон, 38 години по-късно датският режисьор Ларс фон Триер е отлъчен от фестивала поради изказване на симпатии към личността на Хитлер. И двамата добре знаят, че са фисура за здравия анал на европейското кино, но откровено се подиграват на тази профилактика. И какво от това?

Още европейско кино – четете Тук!

Сексът в рекламата и сексът в киното винаги са водели до внимание.  Преднаталното очакване на „Нимфоманката”, последният филм на Триер, породи именно такова. Вероятно популярността на режисьора, ако е достигнала до ушните миди на повече европейци с провокативността на „Антихрист”, сега е породила дори по-голям интерес само с асоциацията, която предизвиква заглавието на най-новия му филм и придружаващите постери, на които виждаме някои известни и не чак толкова известни актьори в сюблимен момент на оргазъм. Толкова за маркетинга.

N2

В „Нимфоманката” наистина ще видиш секс (даже от истинския), но ако се загледаш твърде много, може би ще изпуснеш факта, че има какво да видиш.

Джо, изиграна от любимата на Триер Шарлот Генсбур и от дебютиращата (добре, впрочем) Стейси Мартин, ще разкаже на стария ерген и книжен плъх Селингман, който я намира пребита и я приютява в дома си, за своята нимфомания. Ще започне своята изповед с констатацията „аз съм лош човек”, за да бъде бързо опростена. Неслучайно ще наричам този разговор „изповед”. „Нимфоманката” е повече от всичко филм за религията, за изповядването и за размиването на общоприети категории. Неслучайно Триер нарича героя си именно Селигман ( в превод „благословения”). През цялото време той изслушва, не осъжда и тълкува съдбата на изповядващата се, точно онова, което католикът очаква зад прозорчето, когато каже, че е съгрешил.

N3

Като цяло житейската история, представена в  първата част на сексуално-философския епос, е позната от доста скандинавски и френски филми от 80-те (и не само). Сексуалният интерес е осъзнат още в най-ранна възраст (2 години), присъстват образите на безсърдечната майка, любящият, но объркан и самотен баща (по Фройд), грубо загубената девственост, ампутираната емоционалност, сексуалната ненаситност, неизбежното влюбване, което води до катализиране, а в крайна сметка и до тотална загуба на физическата чувствителност. Разликата вероятно е в концептуалната вулгарност на Триер, която не се ограничава до първичната възбуда, която ще изпита зрителят по време на сексуалните сцени в „Нимфоманката”(освен ако той самият не пожелае да се ограничи с нея). Всъщност, в „Нимфоманката”, освен доста сполучливи аналогии и препратки към биология, математика, религия и музика, има и твърде много абсурдни и дори предизвикващи откровен присмех сцени, заради което критиците се зарадваха, че хуморът на Триер все пак съществува и не е изчезнал с „Идиотите”.

Втората част на филма вероятно ще те накара да разбереш, че нищо от това няма значение. Ти също нямаш значение, защото Триер сякаш е направил от лентата качествена психоанализа на собствената си личност. Обвинение, познато още от „Антихрист”, когато критиците обвиниха датския режисьор в прекален егоцентризъм.

N5

В интервю за френското Le Soir Шарлот Генсбур (в главната роля) коментира, че открива Ларс „едновременно в персонажа на Джо и в този на Селигман, в самия център на техния конфликт. Този дует в известен смисъл онагледява двойнствеността на Ларс.”

Колизията между двамата започва да личи най-ясно, когато Селингман признава, че никога не е имал сексуален контакт. Точно по това време разказът на Джо е стигнал до момента, в който тя е загубила своята сексуална чувствителност и се опитва да я върне с насилствени практики. В „Перверзен пътеводител на киното” Славой Жижек коментира: „Какво е всъщност представлява осъществената фантазия? Тя, разбира се, винаги е съпътствана от насилие. От умъртвяване на жената и нейното желание.”

N6

 

Триер отново поставя жената в престъпно амплоа, защото не успява да изпълни своята роля на майка и съпруга (точно както не успява и в „Антихрист”), но й прощава греховете, защото й отнема нейната женственост. В крайна сметка единственият път , в който непорочният ще поиска да извърши грях, ще бъде единственият път, в който грешната ще е девица. Точно затова двамата не могат да оцелеят заедно.

Още европейско кино – четете Тук!

Наталия Иванова
на 25, е социокултурна любопитка минала журналистическата фурна (ФЖМК) на СУ „Св. Климент Охридски”. Интересува се от литература, музикални преживявания, алтернативни поетични форми, европейско кино, театър и очевидни кулинарни метафори. Интересува я и благоразположението на двуместната й палатка, която напоследък й създава дълготрайни и съдържателни спомени.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to