Благовеста Пугьова в „Утре в десет на Луната” за смелостта да си Човек

Утре в десет на Луната! Да, да, на Луната! В десет!
На луната, на земята, където ни се пресекат пътищата, виртуално и реално, насън и наяве, в картонените кутии, наречени домове, в квартирата, с която трудно се разделяме, на някой облак… се срещаме.

Започвам да чета „Утре в десет на Луната” на Благовеста Пугьова и чувам в ушите си думите – „стокилограмово сърце в петдесеткилограмово тяло” ( цитат от „Крадецът на книги”, Маркъс Зюсак). Пътувайки из този живот, срещам хора, които ме подсещат за този израз. Рядко, но се случва и с пълна сила изпълват значението му. Не съм срещала Благовеста, но след прочита на поезията ѝ, съм още по-убедена, че тези думи ѝ отиват.
Знаете ли, че когато нямат какво да правят, скандинавците помагат в болници, училища и т.н. Те казват, че този, който помага с желание, идва, без да го викате. Ние тук, когато нямаме какво да правим, се раняваме един друг.
Но сигурно сте чували за Благовеста Пугьова покрай „Подарете книга”. Да, именно това „стокилограмово сърце в петдесеткилограмово тяло” създава инициативата – събира хора, книги, обикаля домове, отделя от времето си, дарява надежди вече толкова години… Звучи приятно-страшно, нали? Да помагаш, да бъдеш слънце. Но и болезнено да питаш:
„Защо си попаднало тук, дете,
затворено в кутия до други кутии с деца?…”

(„Кутии за деца”)

"Утре в десет на Луната"

Първата стихосбирка на Благовеста Пугьова„Утре в десет на Луната” ще бъде представена днес в The Cocktail Bar от 19 часа със участието на специални гости, редактори, художници и вдъхновители, сред които Екатерина Йосифова,Тома Марков,Стефан Иванов,Калин Терзийски, Росен Марковски.
Когато се преместваш от една квартира в друга
и си пресметнал колко куфара ти трябват,
и всичко е събрано с точност на счетоводител,
хазяинът ще ти напомни „да не си забравиш нещо“.
Тогава ти се сещаш за нощите с бутилка,
когато пишеше на тая, неговата маса,
и искаш да я вземеш, в джоба да я отнесеш,
залисваш се и отговаряш глупаво:
– А колко струва масата, ако си я взема?
– О, тя е от Швейцария, скъпо ще излезе.
– Да, твърде скъпо ще излезе, ако я взема…
И я оставяш със стотици стихове върху й,
с натрупаните листи, които стигат до тавана
и празните бутилки, върху нея и около й,
и си тръгваш с всичко твое в куфарите, но без маса.
Един поет, когато е така, тогава е бездомен.” („Масата”)
Кутии за децаГолемите думи ще ги чуете от големи хора, които ще говорят днес. За мен „Утре в десет на Луната” е една смела книга. Благовеста умело използва думите, умело иронизира живота ни, закърняващите ни сетива, залялата ни апатия. Тази книга няма да ви накара да ѝ сложите етикет – женска/мъжка книга въпреки емоционалността си. Ще откриете нежност, но не лигава, изтъркана, банална. Ще откриете доброта, но не параванна, не измислена, а идваща отвътре. Ще откриете сълзи и болка, но не такива, които сте срещали. Ще откриете Добра поезия, която вълнува.
Всички ние, обгърнати в своите драма, болка, щастие, мечта, забравяме за останалия свят и жонглираме като един „цирков октопод” –между работата, любовта, приятелството, мечтите…
„Аз съм октопод, стъпил на осем неща,
впила съм пипалата си като корени на дърво,
та да стоя над водата. Само така съм добре…”

Но не можем да избягаме от емоциите. Не, не можем. Защото:

„Към два и половина всеки ден
ми се умира.

Хилав лондонски дъжд
вали
и мокри цигарата ми.
Иначе не ми пречи.

Светът е чудесен.
Просто не ми трябва.”

Тези стихотворения предизвикват емоция ,увличат. Не може да ги прочетеш и да си безучастен.
И в същото време се присмиват на лекотата, с която преживяваме всичко, на лекотата, с която се разделяме, на циничността, на това да си „над нещата” –Чуваш само тъжно туп. Секунда. Две. Три. Минават… и сега картинката е някак по-приемлива…

Това са стихотворения за срещите и разделите – с любовта, приятелството, децата, стихотворения за смелостта да говориш, да се изправиш, да бъдеш Човек. Със всички емоции и състояния, които те връхлитат. Не гъба, а Човек, както би казал Малкият принц.

И когато с дни не те срещам,
се страхувам, че няма за какво да се хвана,
и се чудя: щом ти си мъртъв, а говоря с теб,

дали и аз вече не съм, без да съм разбрала,
…дали не съм забравила деня, когато
четирима тъжни мъже са носили мене на рамо.” („Най-добрият ми приятел”)

Преди години мой познат ми каза, че душата е като дупкаколкото повече взимат от нея, толкова по-голяма става. Тези думи се запечатаха в мен като татуировка на някое място, за което ми трябва огледало, за да ги видя. Все още не знам дали е така.

При прочитането на „Утре в десет на Луната” срещнах една огромна душа. Едно слънце. И една луна. И се усмихвам.

Извинете, г-н Психотерапевт,
разбрах, че е полезно за мен да плача.
Ами опитах се днес, и вчера малко –
не е като да не ви повярвах.

Но не ми се плаче, ако съм видяла
как някой днес е извървял километри,
за да отиде при едно дете –
щом то се усмихва, и аз се усмихвам.

Не ми се плаче, ако Ива е на училище,
а иначе нямаше да е.
Не ми се плаче, ако някой може да чете,
защото някой чужд е жертвал време.

И вие, г-н Психотерапевт, казвате,
че трябва много да плача, полезно било,
а повярвайте ми, не ви противореча,
но не мога докато ги има
всички тези хора, които дават нещо,
което никой не им е търсил.

И се усмихвам всеки ден хиляди пъти,
въпреки мъдрите ви инструкции,
и знам, че на тези безпричинни усмивки
слагате тежка диагноза, но аз
се усмихвам всеки ден,
хиляди,
хиляди
пъти се усмихвам.”

Прочитам я. От начало до край без да спирам. Разгръщам я отново и започвам пак. И пак. И не спирам да се възхищавам. И да преживявам…
Погледнете слънцето днес. Пробива си път в началото на февруари и топли.

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to