Спомени от малкото междучасие или топ 10 ретро зарибявки

12.08.2013

„Не бързай да порастваш“. Надали сред нас има някой, чиито родители да не са изричали това поне веднъж. Докато сме малки, всички бързаме да порастнем. А в мига, в който това се случи – бум! – и осъзнаваме тежката истина в думите им. И се оказваме на по двадетест години, без сигурна посока в бъдещето, с минимални приходи и квартира, в която мирише на прокажени плъхове. Докато родителите ни гледат отстрани, а на устните им напират думите „казах ли ти“.

Вижте още: Легендата за Слендърмен

В такива моменти обръщаме носталгичен поглед назад към миналото. Към славните детски години, когато всичко бе игри в квартала и тайно изяден десерт преди вечерята. Изравяме старите играчки от мазето, разглеждаме снимки, направени на лентовия апарат на татко, и ни се иска да не бяхме препускали с такъв устрем към завършването на училище. Защото какво е писането на домашни, сравнено с 12-часов работен ден за минимална надница?

През дългите години на неосъзнатата ни младост през сърцата ни премина какво ли не. Някои неща останаха там само няколко дни, докато други градиха спомени, които ще отнесем с нас и в старческия дом. Тази класация цели да ни припомни какво загубихме, бързайки да пораснем достатъчно, че да хванем първото си гадже. Но и какво спечелихме, прекарвайки детство, за което днешната младеж не можедори и да мечтае.

10. Тамагочита

Не знам за вас, но самият аз се разплаках, когато първото ми животинче умря. Вярно, бях на пет и ме тревожеше повече мисълта, че „загубих игричката“, отколкото несъмнено разтърсващата загуба на пикселовия ми динозавър. Добре, че беше майка ми, за да натисне малкото вълшебно бутонче от задната страна и да рестартира цялата чудесия, както и да се грижи за нея през идните седмици… както и да е, достатъчно откровения.

tamagotchi

Както може би стана ясно, бумът на тамагочитата настъпи, когато бях в детската градина. Което ще рече някъде между 1996-97 г. Разбира се, това събитие мигновено промени прослойките на социалната йерархия в крехкото ни предучилищно общество. Нямаш тамагочи? Незабавно ставаш обект на присмех и подигравки. Както и някое и друго побутване с лице надолу в пясъчника. Имаш си? Добре, можеш да си играеш с нас. Имаш си две или повече? Че и нови? Ще седнеш ли до мен на обяд?

Любопитното бе, че манията по непрестанно пиукащите домашни любимци успя да оцелее до ранните ни училищни години. Не един учител ни гледаше сърдито изпод вежди, докато, вместо великодушно да проявим нужното внимание към урока, ние биехме ваксина на недораслото си котенце/драконче/кученце/пиленце/костенурка. Горките невежи така и не ни разбраха. Ами ако рибката ми умре, госпожо? Не, няма да си играя повече с него, обещавам! Не, не ми го взимайте! Мамооо!

Така де… Тамагочитата несъмнено оставиха своя отпечатък като задължителен аксесоар за младите ни души, предвкусващи сладкото удоволствие от това да се изфукат пред приятелите си с новата си играчка, украсена свсевъзможни камъчета и стикерчата. И до днес голяма част от малките заоблени машинки се търкалят нейде сред бездънните дебри на непочистените ни стаи, затрупани от…

9. Chupa Chups и Kinder Surprise играчки

Ще излъжеш, ако кажеш, че в един момен от детството ти у вас не се е търкалял поне един малък кашон, преливащ от тях. Ще излъжеш, и то безсрамно.

Не минаваше ден, в който да не се опитаме да изврънкаме родетилете си в магазина, сочейки с влажен кучешки погле към рафта с шоколадови яйца. А после бързахме да ги отворим с надеждата да ни се падне точно тази фигурка, с която ще запълним колекцията си. Войничета, хипопотамчета, египетски котки, Дисни герои, пъзели, самолетчета, колички… Да стъпиш върху тях болеше почти толкова, колкото и върху парченце лего.

Chupa-Chups-Lollipop-empire

Най-великото при тези играчки бе, че имаха всевъзможни приложения. Трябват ти допълнителни войници за базата, която строиш върху килима? Няма проблем. Чудиш се как да украсиш секцията върху шкафа, без да скриваш купчината си с комикси и книжки за рисуване? Готово. Не ни отне дълго да се досетим, че шарените миниатюрки представляват идеална разменна единица за незрялото ни общество. На Ицо от съседния вход му липсва последният хипопотам от плажната колекция, на теб пък – бебето прилепче от предишната серия. И  готово, приятели за цял живот.

Но в един момент за всеки от нас идваше денят, когато осъзнавахме, че вече сме твърде големи за шолокадови яйца. Пък и мама и тате вече не искат да ни ги купуват. А те струваха невероятните лев и двайсет – повече от половината ни дневна надница, която можехме да дадем за много по-хубави (макар и не по-евтини) неща. Като големите тумбести близалки на Chupa Chups, които скоро се появиха на пазара. Буболечки, нинджи, чудовища, сглобяеми джаджи… Страстта бе подновена.

Вижте още: Легендата за Дамата в бяло

Притежаването и на едните, и на другите донякъде определяше популярността ни в квартала. Чу ли, че Мишо има всичките светещи в тъмното буболечки? Стига, бе! Мда…Славни времена. Прости времена. Но някак си не вървеше да носим притежанията си в училище. Губеха се лесно, а и да си кажем правичката, бяха донякъде… така де… детински. За разлика от…

8. Beyblade

И тук наставаше екшънът. Малки, големи, със сменяща се сърцевина, с метални обкови, с „остриета“… Бойните пумпали бъзо превзеха коридорите на училищата и станаха еквивален на мъжкарство, единоборство и социален престиж. Досущ като при гладиаторите. Само дето не изискваха такива отживелици като сила, интелект и издръжливост, а късмет и добро изнудване на родителите покрай рождените дни, за да ни купят „оня готин модел, само за 30 лева“.

beyblade
За разлика от анимацията, която завъртяха по телевизията и не можеше да стъпи и на малкия пръст на детските по Fox Kids, пумпалите придобиха доста стабилна популярност. Лавките около училищата незабавно се запасиха с фабрични количества бейблейдове за по 2-3 лева, които се чупеха след третата битка, но на кой му пукаше? В крайна сметка единственото здраво при тях се оказамашинката за изстрелването им. Виж, ако по някакъв начин накараше вашите да се бръкнат за някои от големите модели в супермаркетите, нямаше кой да ти се опре. Онези еднодневки нямаха никакъв шанс срещу неумолимата ти мощ! Ти беше царят на малкото междучасие, повелителят на коридорите, властелинът на следучилищните нелегални битки в близката градинка! Докато някой батко от седми клас не ти го отмъкнеше. След коетопотъваш в забрава.

Впоследствие производителите бързо се усетиха, че родителите не са особено очаровани от перспективата да харчат луди пари за прищевките на чедата си. Затова пуснаха на пазара малките, компактни и сглобяеми пумпали, придружени от – забележете – цяла пластмасова арена! Ако си купиш поне пет пакета заедно, разбиа се.

Въпреки това новата серия не ни попречи да видим на бърза ръка и нейната сметка. Пъхнеш си бейблейда в джоба здрав – вадиш го със счупена дръжка. Или, ако боговете са решили да бъдат особено жестоки към теб днес, със счупена основна част. Уви, манията им отмина бързо. Тръпката се загуби, а и анимацията бе твърде посредствена, за да подклажда интереса ни.

7. Хари Потър

Какво?! Само седмо място за момчето, което оживя? За младия магьосник, който самоотвержено спаси Средната земя, пардон, „Хогуортс“? За да не си навлека нечий гняв, ще побързам да отбележа – тук пропускаме популярността и приноса на книгите, филмите и игрите, а се фокусираме изцяло върху картите,стикерите и фигурките, които заляха родния пазар в ранните години на 21-ви век. Всичко наред ли е? Никакви селяни с вили и факли? Инквизиция? Разбеснял се fandom? ОК.Продължаваме.

 

HP

Самият аз съм заклет фен на поредицата. Даже нездравословно заклет. Поради което изпитах навярно първия душевен оргазъм в живота си, когато видях новите дъвки „Хари Потър“ на рафта в кварталното магазинче. Еуфория ли бе да го опишеш…

И оттам насетне се започна. Дъвки, близалки, вафли, мини картички за по 10 ст. бройката от близката книжарница… Сдобих се сигурно с поне 5 самоделни албумчета, в които залепях всевъзможните си стикери. По РЕП-овете се навъдиха колекционерски картички, албуми, посветени на всеки от филмите, плакати, дневници и какво ли още не. В междучасията си говорехме единствено и само за очилатия магьосник с мълниевиден белег.

Всички бяхме завладяни от Потър.ванията. Имаше нещо особено опияняващо в света на „Хогуортс“. По-късно редица световни критици дискутираха върху причините за популярността, която книгите придобиха за броени месеци – пълнокръвен свят на детайли, несекващо действие, въплъщение на отявлената мечта на всяко дете да бъде магьосник, притежават специални умения. Мненията се равняваха по брой на читателите. Но фактът бе един и неоспорим – Хари Потър навлезе в сърцата на милиони. Едно уникално по рода си явление, което остави малцина безпристрастни. И до днес ще помня завистливите погледи, които съучениците ми хвърлиха, когато се появих един ден в училище, стиснал гордо в ръка кутия всякаквовкусови бобчета на Бърти Бот, изпратени ми специално от леля ми в Германия. Самодоволство с всяка хапка.

6. Албумчета

Твърде общо, бихте казали. И ще сте прави. Но действително няма критерии, по които да групирам отделните албумчета, които попълвахме като деца. То не бяха футболисти, то не бяха кечисти, автомобили, чудовища, животни, рекорди на гинес, покемони... Лепеше ли се, значи бе достойно за нова мания. Това бе единствената пресечна точка помежду им.

Албумчетата, съответно и вървящите към тях стикери, бързо се превърнаха в постоянна обменна единица в училище. Бяхме готови да убиваме и да бесим, само и само да запълним поредната страница от колекцията си. Купувахме снаксове и дъвки като обезумели, ровехме с треперещи пръсти в опаковките, молейки се да не ни се падне повтарящо. Носехве се с по една тлъста пачка стикери във ввсеки джоб, готови да ги разменим с приятели и непознати.

ryan-giggs

Славни времена, ей! Тръпката от това да притежаваш изцяло попълнено албумче се равняваше на вкаран хеттрик на кварталното игрище. Три дни подред. Еманацията на колекционерската ни страст настъпи, когато на пазаа бяха пуснати албуми за световните и европейски футболни първенства. Тогава продавачите по книжните пазари, надушили златната жилка, започнаха да отварят пратс.ките с пакетчета и да ги продават на бройка. Клиентелата не закъсня.Редяхме се на опашки, за да дойде наш ред да преровим тестето със стикери, горещо надявайки се някой преди нас да не е взел точно този, който ни трялбва. И накрая… пак ли няма номер 36? Мамка му! Да не би някой да го е взел? Хей ти, имаш ли разменящи?

И търговията започва наново…

5. Super Mario и все аркади 

Навяно тук също си изпрозих няколко яростни негодувания. Легендата, идолът, светинята Марио, този смел италиански водопроводчик, бич божи за костенурките по света – толкова ниско в класацията? При все цялата слава, която интернет и по-специално 9gag изградиха около почти митичния му образ? Ами… да. Затова се облегнете назад, скръстете ръце пред гърдите си, повдигнете скептично вежда и задръжте цветущите коментари още две минутки, за да изложа причините за тази по своему скромна позиция в класацията. Така или иначе няма да се съгласите, какво ще ви коства?

arcade-4f341ed-intro

Докато на запад атаритата и нинтендотата изиграха роля на крайъгълен камък в израстването на минимум две поколения, тук те намериха своето място в домовете ни сравнително късно. И до днес имам десетки познати и приятели, които никога през живота си не са притежавали нито една от заветните конзоли. Включително и аз. Дълги години да притежаваш Атари беше рядък лукс, който вървеше ръка за ръка с небивала популярност и посещаемост в дома ти сред приятели и близки. Но веднъж пробили у нас, касетките за левче-две заляха пазарите, преляха, потекоха по улиците и наводниха дори сергиите по кръстовищата, където събираха прах редом до чифтове очила, бои за обувки, запалки и прокъсани пролитарски лентички. И до днес почти няма никой сред нас, който да не се подмисхва под мустак при спомена за мантрата “blow me to play”.

Така че няма какво да си кривим душите – у нас Супер Марио, Соник, Робокоп и семейство не оставиха толкова ярък отпечатък, колкото отвъд океана. Периодът на нинтендото се застъпи силно с първите компютри в домовете си. А вечната дилема дали да включа телефона или модема бъроз ни накара да заврем очуканите си конзоли в някой сумрачен и миризлив ъгъл на килера. Съвсем за кратко преоткрихме друго удоволствие – аркадите по детските кътове, панаирите и лунапарковете. А по-късно и по навяващите носталгия квартални игрални зали. И двете фалираха бързо, и двете останаха само в спомените. Замениха ги нощните пакети компютърните клубове, прекарани в трескаво избиване по картите на Counter-Strike. А по-късно и Warcraft, Lineage, WoW, Diablo… Но това е друга тема. Други спомени.

4. Кеч

Ах, това трепетно очакване пред телевизора в 23:30 ч.! Тази наелектризираща еуфория, спохождаща измоленото позволение от мама и тате да останем до късно! Очите ни натежават, но ние тръскаме глава и впиваме наново поглед в екрана. Придърпваме одеялото към брадичката си. И чакаме. Поглеждаме към часовника на стената. Броим минутите. Три… две… едно…

Интро. Широка усмивка. И Скалата излиза на ринга.

ROCK

Или някой друг. Няма значение. Вълнението е еднакво. Кечът беше едно от първите ни чисто момчешки удоволствия, наравно с футбола в часа по физическо. Всеки си имаше любима звезда, на която искаше да подражава. Всеки учеше хватки, реплики, повдигания на вежди, плюене на вода… Изработвахме си титли от картон, организирахме си собствени двубои и турнири зад чиновете, докато учителите безуспешно се опитваха да ни втълпят, че „подобно насилие е недопустиво и гледането на кеч вреди сериозно“. Факт е, че не един от нас се е връщал вкъщи с ожулено рамо или насисен лакът след поредната кралска битка през малкото междучасие. Но ако се нарамин, докато катерим дърво или играем на гоненица? Няма проблем. Ако е по време на кеч? Повече няма да го гледаш това!

Манията набра още по-голяма сила, когато се появиха първите албумчета. Първите плакати. И първите картички за игра. Тогава еуфорията стана пълна. Тичахме до лафката, ръчкахме се с лакти, купувахме снаксове и дъвки като обезумели, само за да се сдобием с тъй желаната картинка на наш фаворит. А после се връщахме обратно в стаята, за да си правим един на друг „задушаващо тръшване“, „натиска на Скалата“, „педигри“ и „надгробен камък“.Инциденти, признавам, не липсваха. И до днес помня как едно момиче, което редовно риташе на игрището с нас, изкриви врата на наш съученик, карайки го да моли за майка си. Всичко беше смешно за около 15 минути, но през следващите две седмици въпросният младеж се носеше по коридорите с дебела гипсова шина около шията. Но пък беше много забавно да го караме да се обръща на 180 градуса. Ах, младост…

3. Chipicao

Цял живот ще съжалявам, че спряха този легендарен кроасан от производство. Не заради вкуса, де. Шоколадът в него можеше да се побере в една чаена лъжичка. Че и да остане място за малко захар.

Не, истинското съкровище се намираше в една по-малка, бяла и леко прозираща опаковка. Имах съученик, който всеки ден си купуваше по десет кроасана. Ни повече, ни по-малко. След което ги донасяше в класната стая, отваряше ги със замах и оставяше който иска да се почерпи. Защото съществената част от „Чипикао“-то вече беше в ръцете му. Двуиземрни картички. Стикери. И гигантски албумчета и карти, към които да ги прибавиш.

Както без съмнение сте забелязали, стикерите и албумчетата присъстват често под различна форма в позициите на тази класация. Но всички останали видове бледнеят пред притегателната мощ на шантавото човече с прическа стил наелектризиран Джони Браво. „Чипикао“ някак си винаги успяваше да напипа пулса на детския интерес. Наградите в кроасаните винаги се превръщаха в нечувана мания, а албумчетата за тях се разграбваха като топъл хляб още в деня, в който пристигнеха в магазините.

А след като веднъж залепим и последното животно на картата, след като добавим и последния кадър от Ю-Ги-О! сред останалите, покрили страниците от евтина хартия, тъй заветната колекция намираше своето място или величествено закачена на стената, или забравена в предпоследното чекмедже на бюрото ни. А като споменах дуелите с карти…

2.  Yu-Gi-Oh!

Велика мания. И още по-велики спомени.

За десетки, ако не и стотици от нас, Ю-Ги-О бе първата игра с карти (разбира се, че пасиансът и войната не се броят, ти чуваш ли се?), до която младите ни лесно впечатлителни умове се докоснаха. Дуелите с чудовища обзеха толкова бързо свободното ни време, че книжарниците бяха затрупани с поръчки МЕСЕЦИ, преди да пуснат в продажба първите тестета. Играехме вкъщи, в училище, на тренировките по плуване, на стълбището пред блока, зад казаните с боклук, в градинката на наркоманите зад ъгъла, сутрин, обед, вечер, насън…И разменяхме ли, разменяхме…

Yu-Gi-Oh!.full.1231268

Мъжеството започна да се измерва по дебелината на тестето ти. Престижът се диктуваше от количеството редки карти в наше притежание. Елитът дори си имаха прозрачни протектори и преносими игрални полета. Но всички ставахме равни, когато в 15:30 ч. по телевизията излючеха новият епизод от анимето. Впивахме поглед като хипнотизирани , жадувайки да се докопаме до новите карти на Кайба, Юги, Джоуи, Бакура и все други изроди.

Съвсем естествено, за отрицателно време търговският ни нюх си каза думата. Картите започнаха да се разменят, продават, залагат, дори – за жалост – крадат. И до днес най-великата сделка, която съм включвал в живота си, остава размяната на една картичка от малките размери за сто и една други, които на практика са си цяло тесте. И то само, защото въпросното чудо бе рядка порода синеок бял дракон! Надявам се хлапето от съседния блок да му се е радвало дълго време. Защотоблагодарения на щедрия му жест разбих всички останали в махалата. На ви сега!

Но дори момчето със скараната с природните закони прическа бледнее пред челната позиция в тази класация. Нито той, нито Трите Хикса, нито малките пискелови домашни любимци, нито дори италианския водопроводчик с мустак като на порнозвезда от 70-те не могат да стъпят на малкия пръст на…

1. Покемон

I wanna be the very best… Like no one ever was… Най-великата мания на всички времена. Всепризнатият император на нашето детство. Извор на безброй сънища, мечти, копнежи, въздишки, смехове, бесове и прахосани джобни. Да живеят малките джобни чудовища!

Всичко започна с анимето. С десетките учебни дни, когато с удоволствие се будехме в шест и половина сутринта, за да хванем най-новият епизод от приключенията на вечно младия и неостаряващ Аш Кечъм. Един от първите ни идоли, редом с безкрайните вариации на звездните рейнджъри и Спайдърмен. А после се събирахме около умителската катедра, за да обсъдим всяка секунда от еднообразните му приключение. Без да забравяме и „майсторите“ на дегизировката екип Ракета.

pokemon

Но всичко това бледнее… пред тазотата. Най-величествените колекционерски предмети, които не само изпревариха, но и надживяха всички останали. Първо се започна с картонените, за които ровехме трескаво по дъното на кутиите с вафли за 25 стотинки. Постепенно преминахме към Таз4, първите пластмасови чипове и последните, представящи оригиналните 151 покемона. Последваха ги Таз3, Таз2, Таз1, Таз0, Таз5, прозрачни, метални, светещи, двуизмерни, с лепенки и какви ли още не. Събирахме, разченяхме и подреждахме в специални пълнители, а после отивахме зад чиновете и започвахме да ги блъскаме едно в друго като пернишки миньори, разбиващи златна жилка. Обвинявахме се, че ги „лепвахме“, след време забранихме „повдигането с щракане“, отрекохме и металните биячи. Трупахме ги ревниво като пиратско същровище, което не смеехме да оставим дори под надзора на родителите си. За да не решат да изхвърлят най-накрая „тия глупави покемАни“.

И всичко това, без дори да споменавам албумите, картичките, фигурките, игрите за геймбой и оригиналните покеболи.

И до ден днешен се чудя как се случи всичко това. Как успяхме да изгубим ума си по твари, приличащи на оживели рисунки на 3-годишни интровертчета. Как се случи така, че развихме хазартна наклонност към себеподобните на една жълта електрическта мишка? Какво ни побърка дотолкова, че загубата на двуизмерен Гарадос да ни плаши повече от двойка по математика в дневника? Надявам се никога да не разбера. Защото това просто би развалило магията. Магия, която издигна Покемон в пантеона на най-великите творения за деца, създавани някога в света.

Миналото е като верига. Оставиш ли го да те окове, няма как да помръднеш напред. Налага се да гледаме към бъдещето. Да станем рано сутрин, да си измием зъбите, да клекнем за десетина минути над тоалетната чиния, пък после да отидем на работа. Да платим сметката за нета. Да изкъпем котката. Да напазаруваме. Да пуснем прането. И да покажем най-накрая един среден пръст на съседа, който за поредна седмица си оставя боклука пред вратата ни. Все задължения, въвличащи ни в един безкраен монотонен поток. Защото бъдещето е като капризно пеленаче. Оставиш го за секунда без надзор и вече е насрало новите чаршави, надраскало е стената ти с пастел и дори е съумяло да падне на главата си.

Но от време на време е здравословно да натиснем паузата. Да се отпуснем назад в стола си и да се върнем към славните дни, когато най-голямата ни грижа бе какво ще почуми тази година за Коледа. Затова поспри. Остави торбата с боклука и отиди до килера. Извади старата конзола от шкафа. Разрови се в кашона с играчките. Изтегли си първи сезон на „Покемон“. Или пък изцъкай един дуел на Ю-Ги-О на компютъра. Няма нищо срамно в това. Пък довечера се завий с едно одеяло пред телевизора и виж как новите звезди на Световната федерация по кеч излизат на ринга.

Навремето побърза да порастнеш. Закъде си се забързал този път?

 

Утешителни награди за някои позабравени детски удоволствия:

–          Лимки

–          Master Croc

–          Пиратки

–          Лего

–          Beast Wars

–          Power Rangers

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Калоян ГуглевСимволът на мира, роден от диктатура – Volkswagen Beetle03.09.2019

Още от Под Моста

Калоян ГуглевВечните театрални постановки, които не омръзват на публикатаТеатър