Времето никога не стига

1

Времето никога не стига.

Тези редове са посветени на едно красиво приятелство, което се роди, но не покълна. На споделените моменти, които ни предстояха. На събеседника, който исках да имам до себе си, но обстоятелствата и несправедливият развой на събитията ми отнеха. На Владимира.

Историята е кратка. Не говоря много, трудно се сближавам с хората. Затова по време на лекции обикновено стоя най-отзад с малка група хора. И така веднъж,  докато небрежно оглеждах колегите, погледът ми се задържа върху едно усмихнато до уши момиче. Тя разговаряше оживено, ръкомахаше енергично, смееше се толкова искрено и заразително. „Колко е слънчева, искам да съм като нея!”, казах си. Така лекция след лекция, изпит след изпит, купон след купон, постепенно започнахме да се сближаваме. Цигара назаем, обща компания, сходни интереси? Не знам. Но в нея все повече виждах човек, чийто вътрешен свят приличаше на моя, който обичаше да пътува и търсеше красивото у човека. Пиперливо чувство за хумор, невероятен усет за писане и музикален вкус. Това момиче имаше всичко.

Владимира е от онзи тип хора, към които не можеш да бъдеш равнодушен. Един ден с нея,  един час, една минута е достатъчна, за да остави в теб някаква следа.

Вече повече от седмица се опитвам да не мисля за прекрасното лято, което ни предстоеше. И как можеше да продължи нашето приятелство, което започна от небрежното „Имаш ли запалка?”

Винаги ще си спомням за нея. Когато видя поле от слънчогледи, когато погледът ми се загуби в морския хоризонт, когато отпивам свежа глътка бургаско.

Да, времето никога не стига.

Теодора Кацарова – 03.02.16

Професия журналист

„Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?” е въпросът, който ти задават, откакто можеш да говориш, заедно с „Кого обичаш повече мама или татко?”. Било то в „Кой е по-по-най” или на семейни събирания. От единият все можеш да избягаш, докато другият те преследва доста по-дълго време. Някой знаят какво е тяхното призвание още преди да са се научили как да си връзват обувките, други – цял живот не им стига, за да го открият.

Когато си на пет годинки, отговорите винаги са свързани с нещо свръхгероично като Батман, Супермен, пожарникар, полицай, певица, балерина, танцьорка, актриса. Щом навършиш десет, въпросът е все така забавен и любопитен, а идеите стават все по-реалистични, но придобиват и една благородна нотка  – лекар, хирург, ветеринар, адвокат, съдия, пилот и така нататък. Навършиш ли петнадесет обаче, чарът на въпроса, задаван от години, започва да изчезва, защото наближава моментът да дадеш окончателен отговор. Е, все пак има още три години, не му е времето да се притесняваме сега. Но преди да успееш да мигнеш два пъти, вече сме на прага на завършването си и моментът да отговорим на въпроса е сега. Отдавна  идеите за героизъм са избледнели. Разбрахме, че да си полицай не означава само да спасяваш добрите и да стреляш по лошите. Осъзнахме, че е по-опасно, отколкото забавно да си пожарникар. А още в седми клас разбрах, че химията и биологията не са моята специалност. Въпросът сега по-скоро ни плаши, отколкото мотивира. Настъпва тотален хаос. Повечето започват уроци. Други си смятат успеха. Втори се чудят дали да не си дадат една година почивка преди университета. Трети се двоумят дали да останат тук или да заминат за чужбина. Добре, ама кой университет? Къде приемат по-лесно? Ако в чужбина – какви сертификати ми трябват? Имат ли време да ги взема преди да подам документи? Какви матури ще се полагат? Коя специалност е най-търсена? Къде има най-много хляб? Как ще се реализираш най-бързо?

2

Някак си из всички тези въпроси повечето от нас се объркват и забравят главния смисъл на първоначалния въпрос. Какъв искаш ТИ да станеш, когато пораснеш? Не родителите какви искат да ни направят, не обществото, не учителите. В какво ние искаме да се превърнем. Това е най-правилният отговор.

Когато дойде моя ред да отговоря на заветния въпрос, отговорът ми не се понрави никому. Бях обстреляна от един милион клишета за професията, неодобрение и чувство на съмнение в моите способности. Един каза, че журналистите са подкупни и нечестни. Друг, че били нахални. Трети, че ще си изям боя. Четвърти, че не си струва да опитвам, защото е прекалено трудно и място за развитие на честни журналисти в България няма. Обясняваха ми всички това, сякаш отритваха топлата вода и се опитваха да ми я влеят в главата с фуния. Сякаш аз не бях премерила и съпоставила всичко на кантар. А истината беше, че за нищо друго не съм била толкова уплашена да бъда толкова сигурна.

Аз искам да бъда журналист, защото да, това е сферата, където аз откривам най-много от себе си. Това е нещото, към което изпитвам най-голяма страст. Това е професията, която ми дава личностното удовлетворение, което търся. Връзка с хората. Връзка с обществото във всичките му сфери и пластове. Различни аспекти от живота. Широка обща култура. Опознаване на света като едно цяло и всичките му малки светове и вселени, които го изграждат. И най-вече защото чрез журналистиката, аз мога да бъда чута. Ще имам възможност да кажа нещо, с главно Н и ще бъда запомнена чрез него. А какво по-удовлетворяващо от това да останеш запомнен с нещото, което най-много обичаш да правиш?

Знам, че журналистиката е неблагодарна професия. Знам, че журналистите не са сред най-обичаните от хората, защото назовават нещата с истинските им имена, а никой не харесва истината,  когато тя не е тази, която искат да чуят. Знам, че ще е трудно. Знам, че има дори възможност да не се осъществи. Знам. Знам. Знам. И затова може би съм луда, за да съм все така мотивирана, но както е казал Джак Керуак:

„…Защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: „Аууууу!“ Как са наричали този тип млади хора в Германия на Гьоте?”

За мен ще бъде най-голямо постижение да съм точно толкова луда, за да успея да се докажа въпреки недоверието, въпреки двоумението, хорското неодобрение и противно на всички очаквания и прогнози за провал.
Тогава нека бъда луда.

 

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to