С Владислав Христов за „Продължаваме напред“ и честното писане

Познаваме го покрай поезията му, успехите на неговите хайку и ексцентричните му фотографии. Разговаряме с Владислав Христов за новата му публицистична книга „Продължаваме напред“, хумора, любовта към музиката и естествената промяна в литературата. 

Под Моста: Защо се обърна към публицистиката? Разкажи ни малко повече за последната си книга „Продължаваме напред“ и за това как премина от един от най-кратките литературни жанрове към публицистиката.

Владислав Христов: Писането на публицистика не е нещо ново за мен, предвид това, че повече от 15 години работя в българското медийно пространство. В един момент реших да прегледам събралите се текстове и си казах: “Това си е готова книга!“.

Заглавието дойде само след прословутата реплика на Кубрат Пулев. Въпреки загубата си от Кличко, той каза нещо, което е много важно за всички нас. Защото без надеждата, че има продължение, едва ли някоя нация може да просъществува дълго. Колкото и неясно да е бъдещето ни, то е единственият стимул да продължаваме напред. Не е време за хленч, оплакване и омраза, време е за работа. Да, мързеливци и хейтъри, ще ви се наложи да се размърдате, ако искате нещо да се промени към по-добро.

ПМ: Книгата се състои от две части По смеха ще ги познаете и Нафорите на една война. Как раздели текстовете в тях?

ВХ: Това разделение е доста условно. Първата част са хумористични фейлетони, малко завръщане към Алеко, Ботев и добрите стари традиция, от времената, в които публицистиката не е била само сводки и дописки. Тогава тя е карала хората да се замислят какво се случва край тях. Голяма част от съвременните медии автоматизират читателя, карайки го да реагира първосигнално без да вникне за първопроизхода на проблема. Немислещият и автоматизиран читател е най-лесен за манипулиране. А на собствениците на медиите им се плаща точно за това.

Независимо от увеличението на броя на „медиите“ бълващи фалшиви новини, мислещият човек ще оцелее, защото за разлика от немислещия, той има остро чувство за съхранение. Втората част на книгата засяга някои по-глобални проблеми на света, в който живеем, свързани с тероризма, екологичните катастрофи и загубата на човечност. Ако на някой не му е до усмивка, може да започне направо от втората част.

ПМ: Каква е ролята на хумора в ежедневието ти?

ВХ: Ние сме засипани от абсурдни новини, съдържащи голяма доза хумор. Повечето от тях са готови фабули за текст. Стига пищещият, разбира се, да има око за хумора.

На първо място е нужно той да развие достатъчно собствения си автохумор. Щом може да иронизира собствените си недостатъци, ще има шанс да стои над нещата, когато пише за обществените недъзи. Главното е да не го прави като съдник, а като човек, който дава още една гледна точка към дадена тема. Нека читателите сами решат дали ще застанат на ваша страна.

Хуморът е само част от арсенала, с който можем да нагазим в някой проблем. Наглед хуморът се пише лесно, но изобщо не е така, той изисква не само богата обща култура, но и специфичен светоглед. Вижте колко е малък броят на хумористите във всяка една литература и ще разберете лесен ли е този жанр.

ПМ: А на музиката? Разкажи ни повече за любимите си изпълнители и въобще какво е за теб музиката.

ВХ: Музиката е част от моят ден. Прави го някак защитен от мръсотиите и жестокостта, с която сме атакувани. От доста години слушам предимно джаз. Но паралелно с това имам любими групи и изпълнители от моето тийнейджърство, които винаги ще слушам с удоволствие. Такава група е Depeche Mode.

ПМ: Какво писане ни е нужно днес?

ВХ: Честно писане ни е нужно. Авторите нямат друг избор освен да бъдат честни. Това се отнася не само до публицистиката, но и до всички останали жанрове. Не си ли честен, влизаш в другата категория на обслужващия автор. Било то политически, корпоративни и какви ли не интереси. Ставаш марионетка, заложник на собствените си работодатели, които пък са заложници на други по-големи от тях в тази хранително-медийна верига. Честността в страната ни, а и не само тук се заплаща скъпо. Затова повечето пишещи предпочитат да си налягат парцалите и да мишкуват с единствената цел да запазят своята работа. Жалко е всичко това, но вече е толкова нормално, че се е превърнало в ежедневие.

ПМ: Какво ти се иска да се промени в литературата и журналистиката у нас?

ВХ: Нека промените се случват естествено. Ако е нужно да се стигне дъното, нека се стигне. Често след стигане на дъното има катарзис и постепенно нормалността се завръща. Не съм песимист, но си мисля, че до настъпване на този момент имаме доста работа. Ако всеки запретне ръкавите си, със сигурност ще има резултат. Първите бели лястовици са налице. Нека ако не ги подкрепяме, поне да не им пречим. Това е напълно достатъчно като начало.

ПМ: Към какво се стремиш в писането си?

ВХ: Стремя се да използвам повече сърцето си отколкото разума. Разумът често ни прави механични и пресметливи. А това винаги си личи в един текст. Чрез сърцето пътят до читателите е най-кратък и бърз. Това научих с годините и към това все повече се придържам. Всичко останало е математика, в нея никога не ме е бивало.

ПМ: Имаш ли любима книга и защо? Намираш ли се променен, когато ги разлистващ?

ВХ: Всички ние сме пораснали покрай книгите, с които сме се сблъскали. Вярвам, че в това отношение важи същия принцип като срещите с хората. Появяват се в живота ни и чак след време осъзнаваме тяхната функция. Затова появи ли се някоя книга в живота ви, я приемете я с отворени обятия, има защо да е в ръцете ви. Промяната е осезаема, когато след години се връщаш към една книга. Например аз чета „Спасителят в ръжта“ през десетина години. И всеки път ми се струва, че я чете съвсем различен човек, който малко познавам.

ПМ: Какво предстои? Ти сякаш непрекъснато твориш – какво те предизвиква, гъделичка отвътре?

ВХ: Най-голямото предизвикателство е самият живот. Той е безкраен извор на творчество. Едновременно съзидател и рушител. Ако някой творец намери баланс между двете значи съвсем спокойно може да нарече себе си щастливец. Аз продължавам да го търся, а не съм срещал човек, който го е намерил. Това всъщност е чудесно. Какъв по-голям стимул за живеене? Иначе творчески ми предстои излизането на книга с поеми „Писма до Лазар“. В нея съм събрал текстове писани от началото на 90-те до днес. Беше предизвикателство за самия мен, да видя как съм се променял през годините.

ПМ: Вярваш ли на читателите си?

ВХ: Има една фаза на читателската любов, която ако вземе връх, прави мечешка услуга на автора. Пишещият не бива да бъде идеализиран. Ако тази фаза бъде преoдоляна, ясно се виждат всичките му недостатъци. Все пак творецът не е робот, изграден от съвършенства. Щом читателите го приемат такъв какъвто е, общуването им може да бъде ползотворно. За жалост често публиката „произвежда“ живи класици, сгромолясващи се пред очите на собствените си фенове. Затова повече вярвам на читателите, които не ме обичат твърде много. Относно литературата също научих немалко уроци. От известно време съм се отделил от родната литературна среда и поддържам и все по-малко литературни приятелства, това рязко намали броя на литературните предателства. Предпочитам да общувам с читатели, а не с автори. Със сигурност първите са много по-честни.

ПМ: Имаш ли любими онлайн места? А офлайн?

ВХ: През последните години социалните мрежи изместиха тотално интереса на потребителите. От това пострадаха не само блоговете и сайтовете, но и големите информационни агенциите. Големият поток от новини стига до читателите чрез фейсбук и туитър. Тава е естествен процес, но рано или късно очаквам спукването на този балон. Какви ще са пораженията, предстои всеки един от нас да усети. Важното е през това време да не изоставяме офлайн живота, който все още ни прави човеци.

ПМ: Накъде продължаваш?

ВХ: Напред.


Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Негова поезия е публикувана в международни литературни издания като „Granta“, „Cider Press Review“, „Drunken Boat“ и др. Носител е на отличия в националните конкурси: За кратка проза на LiterNet & eRunsMagazine (2007), за хайку на свободна тема (2010), Добромир Тонев (2015), Славейкова награда (2015) и международния конкурс за хайку – Cherry blossom (2011). Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на „The Haiku Foundation“. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и др. През 2016 г. влизат в учебника за хайку в японските университети. Текстовете му са превеждани на 16 езика и са част от множество сборници и антологии.

Издадени книги: „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012, номинирана за наградата „Иван Николов“), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Germanii“ (на немски, 2016), „Обратно броене“ (поезия, 2016), „Продължаваме напред“ (публицистика, 2017).

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to