„Остатъчни образи“ – за червеното знаме като за културен геноцид

„Остатъчни образи“ е последният филм на Анджей Вайда и направи своята премиера в рамките на Филмовия фестивал в Торонто миналата година. Българската му премиера беше на „Киномания“, а прожектирането му продължава в някои софийски кина.

Мина известно време откакто той се появи, бях решила да го оставя да отлежи и да го гледам, когато му дойде времето – не само защото червеното знаме продължава да ги ражда едни „прекрасни“, но повече защото „Остатъчни образи“ е филм на един от най-добрите полски режисьори и сигурен класик в историческите драми. Може би е нужно (за да е коректно) да кажа, че филмът е художествена интерпретация на нечия биография и индивидуален прочит на режисьора. Може би е нужно и да добавя, че той не представлява в съществото си осъждане на политическа идеология или заемане на определена позиция. Нужно е, но няма.

„Остатъчни образи“ не успява да надскочи „Дантон“ или „Катин“, но със сигурност е наистина добър завършек на кариерата на Вайда. Той не е от онези филми, които искат да те шокират или да ти подарят красиви гледки и пъстри сюжети. Той иска от теб да видиш, да гледаш, може би да прогледнеш. Иска да чуеш посланието му. Това е филм за индивидуалната ярка личност на талантливия артист, приложена към системата на социализ(ъ)ма и комуниз(ъ)ма, убита физически непряко от него, калена психически и духовно отново от него, творчески потисната, за да създаде някои от най-значимите си рожби.

Въпреки всичко това, филмът не носи тежест на зрителя. Той усеща гняв, благодарност, тъга, но не и тежест.

Владислав Стржемински –
‘Afterimage of Light. A Woman in the Window’

Владислав Стржемински – ‘Paysage of Lodz’

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Самия факт, че наследството, което Владислав Стржемински оставя не е изцяло унищожено, вдъхва и някаква надежда в цялостната тягостна обстановка. „Остатъчни образи“ лъха студ в ума, и то съвсем рационален студ, породен от мислите за собственото ни съществуване в подобни условия. Неизбежно е да се направи съпоставката между нас самите и Стржемински – всеки зрител на този филм е личност, а всяка личност се опитва да намери призванието си и възможността да му се посвети. Най-голямата болка, която филмът ни показва е тази на лишаването на твореца от възможността да работи и то да работи много качествено. Драмата на културния геноцид ни хваща за гърлото и ни припомня, че трябва да дишаме с пълни гърди.

Богуслав Линда влиза в ролята на Владислав Стржемински, за да я изиграе с цялата си осанка на актьор, който в кариерата си е работил в историческия жанр от филма на Агнешка Холанд ‘Goraczka‘ до лентите на Анджей Вайда „Човекът от желязо“, „Дантон“ и „Пан Тадеуш: Последният поход в Литва“. Чисто физически и визуално, Линда играе художникът без един крак и една ръка сякаш цял живот е бил инвалид. Успява да изгради героя си с онази отнесеност, характерна за интелигентните хора, с тихата борба и осъзнатите действия на саморазрушение в името на свободното лично творчество, мнение и идеи. Стржемински брани достойнството си тихо и уравновесено, без излишни емоционални изблици. Героят е много умерен и целенасочен в целта си да рисува, независимо от трудностите. Той е представен като скромен художник, който обаче знае възможностите си и иска да предава знанията и уменията си. Допълнение към образа му поднасят неговите ученици – през тях наистина разбираме колко значим е той и какъв огромен принос имат неговото изкуство и преподавателска дейност.

Пълнокръвни са отношенията на Стржемински и неговите ученици. В същността си тези отношения са приятелство, съвместно желание да се помогне и огромно уважение. Художникът не просто въвежда учениците си в изкуството и изгражда важните му основи в умовете им, а успява да ги вдъхнови и научи на същността и същностното. Далеч по-различна е връзката му дъщеря му. Стржемински мисли за нея през мисълта за изкуство, през мисълта за детските ѝ рисунки, но и през мисълта за новите ѝ обувки и онова, което реално би било полезно и здравословно за нея. Не ме разбирайте погрешно, героят на Линда не е лош баща, но възпитава чрез опита на живота, самостоятелно и свободно взетите решения и обича през призмата на боите, четките и направените кафета.

Когато филмът приключи си помислих две неща. Първо, че дори червеното знаме да ни е родило, накрая белия чаршаф ни покрива. Само че, понякога червеното знаме приканва белия чаршаф и той идва много по-рано от предвиденото от биологията, физиката, живота и Вселената. И второ, че социалистическия реализъм в изкуството все пак е оставил ярък отпечатък. Парадоксално, този отпечатък са артистите, попаднали под цензурата му. Днес тези артисти са още по-значими с отказа си да се откажат от вярванията си и тепърва ще се запознаваме чрез киното с още много личности като Владислав Стржемински.

Автор: Илияна Маринкова

Стажанти на
За втора поредна година „Под Моста“ организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2016 г. през програмата ще минат 17 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to