Алекс Клеър: няколко ноти по-близо

„Животът е като кутия с шоколадови бонбони – никога не знаеш какъв ще ти се падне.“ Няма грешка, думите излизат директно от устата на Форест Гъмп, за да лепнат върху житието на Алекс Клеър. Докато песните му преливат в поредния плейлист, интригуващите точки от живота на 31-годишния британец се натрупват една върху друга, като всяка следваща ме кара да отварям нов таб.

‘You know I’m not one to break promises…’ се завърта и обещанието е ясно – рок, блус и дъбстеп се заплитат в такава комбинация, че от 2011 не спирам да давам replay на ‘Too Close’. Преди това обаче връщам няколко стрелки назад, за да отскочим до Лондон през не толкова далечната 1985, когато Александър Джордж Клеър увеличава популацията на Англия с +1. Любимо занимание на момчето е да се навърта около плочите на баща си и да слуша Стиви Уондър и Дони Хатауей, а малко по-късно с китара в ръка започва сам да пише песни. Клеър е изложен на еклектичен микс от стилове, с които израства, а с шестте си братя и сестри слушат всичко от Black Sabbath до Oasis. Въпреки влиянието на приятелите си скейтъри, той предпочита блус и соул, а фактът, че баща му е роден през 1936 означава и посвещаване в цял куп истински джаз концерти. По-късно Боб Дилън и Джони Кеш се присъединяват към музикалните му предпочитания, само за да ескалират до хард рок и гръндж. Първите изяви на Клеър са в малки барове и ‘open mic’ вечери, а един случаен демо запис му печели договор с ‘Island Label’ и първи албум.

Няма да пресмятам математическите шансове дали щяхте да познавате изобщо това име, ако не беше рекламата на Internet Explorer 9, която буквално изстрелва уникалното блус-рок-дъбстеп звучене на мистър Клеър в целия свят с един клик. Дебютният ‘The Lateness of the Hour’ (2011) е незабележим, докато ‘Too Close’ не залива всички чартове, телевизии и радиа – първо на Острова, а след това и в много по-широк географски мащаб. Няколко колаборации с Rudimental, Джон Нюман, Diplo утвърждават индивидуалния стил на Алекс Клеър, а песните ‘Treading Water’, ‘Up All Night’, ‘Not Giving In’ натрупват милиони гледания.

През 2014 отново под същия лейбъл излиза ‘Three Hearts’. Тринадесетте парчета са вдъхновени от момента, когато в болничната стая Клеър разбира, че съпругата му носи още един мъничък пулс. Албумът е преклонение пред семейството, всяка една нота е израз на обичта, смисъла и спокойствието, които дълго време са отсъствали от купонджийското всекидневие на певеца. С малко фънк, инди рок и още много соул Клеър гони класациите с ‘Never Let You Go’, ‘Sparks’, ‘War Rages On’. Макар да не достига успеха на първия, албумът има повече тежест и значение за самия Алекс в личен план – до такава степен, че лейбълът вече не е важен фактор и две години по-късно албум номер 3 се появява на бял свят с друг етикет.

‘Tail of Lions’ пристига в компактен вид от 10 песни, а редиците води ‘Tell Me What You Need’, обикаляйки покривите с кадифения глас на Алекс Клеър. Всяко следващо парче задълбава все повече в новата черно-бяла визия, гарнирана с по-електронно звучене. Под избелелите цветове ярко изпъкват социално ангажираните и чисто човешки и понякога философски текстове на британеца, който няколко години по-рано приема юдаизма за своя религия. Новият поглед над света открива правилните ноти, с които да достигне до нас – ‘Get Real’, ‘Love Can Heal’, ‘Open My Eyes’ преливат от ухото право в сърцето.

След години, прекарани в опити да избяга от „негативната си среда и негативните хора“, Клеър се премества в Йерусалим със съпругата си, която е еврейка.

Има прекалено много материализъм и гонене на временното в съвременния свят, а това никога не ми е харесвало и винаги ме е разочаровало. Йерусалим е един от най-космополитните и жужащи градове в света и притежава силно емоционално място в сърцата на повечето евреи. За мен това е дом.

Започването на изцяло нов живот силно повлиява на музиката и текстовете на Алекс. Едва ли можете да си представите, че само десет години по-рано има бурна връзка с Ейми Уайнхаус, а триадата секс-наркотици-рокендрол не е толкова далечна.

Въпреки че така и не написва песен, която да достигне успеха на ‘Too Close’, музиката на Алекс Клеър заслужава внимание. Всяко следващо парче все повече се отдалечава от големия му хит. И точно това ми харесва. Смесването на стиловете, съвсем новата посока на текстовете, личните елементи, вплетени в малките детайли, са това, което грабва и изненадва с всеки клик на стрелките надясно. Зареждаме още един плейлист и докато поглъщаме емоционалния заряд на „новия човек“, драскаме хиксчета по календара – 24 април наближава, а с него и концертът на Алекс Клеър в Студио Орфей.

Габриела Канджева
е на 25, завършила е Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересува се от литература, кино и най-вече от музика. Има своя категория песни – космически: онези, които се слушат в кола със спуснати прозорци, за да може свободата да нахлуе вътре с вятъра. Извън сайта работи като журналист и редактор.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to