„Бащите не си отиват” дойде, за да прегърне

Снимка: ICU

„Бащите не си отиват“ – откакто това заглавие се появи в онлайн средите, тръпна в очакване да зачета сборника. Нарочно не пиша “прочета”. Знаех, че с тази книга няма просто да се срещнем, а ще си станем много близки и още тогава не исках срещата ни да свършва.

И така четях в късните часове вечер, сутрин се събуждах мъничко по-рано, за да прочета поне един разказ. Открадвах си минути с нея, пътувайки в метрото; понякога просто сядах на дивана и започвах да чета, да чета, да чета. И да усещам, че това е книга за прегръщане. И такава, която прегръща читателите си.

„Бащите не си отиват“ предизвика огромен интерес преди да е факт. Толкова силна енергия предаде Невена Дишлиева-Кръстева още докато работеше по сборника с 24 лични истории. 24 разказа на мъже и жени, смели момчета и момичета, деца завинаги на бащите си.

Сега, когато, ако не намаляла, мъката по баща ми поне като че ли е станала малко по-поносима, осъзнавам, че дължината на времето, през което някой е бил в живота ни, незадължително е правопропорционална на силата на любовта ни към него. Няма изчисления, които да накарат смъртта на любим човек да изглежда навременна. В края на краищата всички ние просто искаме да ни бъде дадено повече време с хората, които обичаме.“, Екатерина Петрова

Излизането на такъв сборник ми се струва много нeобходимо. Едно е да си разказваме истории в статуси, да имаме възможността да споделим мъките и радостите си с целия свят по всяко време. Но съвсем друго тези думи да са върху хартията – там, където нищо не може да изтрие онзи човек, който сме били в момента на написването им; в книгата, която ще пазим на нощното си шкафче, ще бутаме в ръцете на майките си да четат, или ще носим на приятели далеч от дома.

Защо „Бащите не си отиват“ ?

„Бащите не си отиват“  е породен от нуждата да изкажем голямата загуба, да изговорим онова, което стяга сърцето, дори когато си казваме – май не ми се говори за това. Това е сборник, който предава емоцията между деца и родители в онзи момент, в който завинаги се разминаваме едни с други. Или по-точно – в онзи момент, в който завинаги ставаме неразделна част от бащите си, а бащите ни – от нас самите. Онзи момент, в който знаем, че ние сме едно.

Кой е бащата? Бащата е един. Завинаги. За мен баща ми е моят дядо, който си отиде преди 6 години. Докато четях не мислех за другиго, не си представях друг човек. Докато четях го виждах със синята му куртка, как седи до леглото и тихо, без да казва и дума, рони сълзи, докато мама му чете стиховете ми.

Слушайки през годините приятели, съученици, колеги да наричат бащите си “татко” у мен винаги се пораждаше едно невероятно чувство на възхищение. Колко много трябва да си направил за едно дете, за да заслужиш да те нарича “татко”. Не тате, татенце, не баща ми. Татко.

Мама наричаше така баща си. И затова в представите ми таткото е свещено божество. Единствен той може да избърше сълзите без думи, да прегърне без да протяга ръце и да е винаги там, до нас.

Хората се променяме, когато някой си отиде. Местата също се променят. И имат право да знаят. Казват, че празните къщи и паяжините ги рушат. Не са паяжините, мисля си аз. Мъката им е! Ронят сълзи от вар.“, Райна Димитрова

Ей така тази книга магично развързва езика на болката и обичта – по-голяма от мъката е тя, сигурна съм. И лека полека сваляме стените и започваме да разказваме, понесени по течението на „Бащите не си отиват“  – една река в много цветове.

Невъзможно е и отвъд човешкото разказите в „Бащите не си отиват“  да бъдат подредени по сила или стойност, защото всеки един от тях въплъщава невероятната смелост на автора си. На онова дете, седнало пред компютъра, поплакало си преди или след това, въртяло се дълго в леглото подреждайки думи, триейки, добавяйки. Да, точно дете, защото независимо от нашата възраст ние винаги оставаме деца за бащите ни.

Разказите са по детски чисти и болезнено искрени, както само едно дете може да бъде. Много е хубаво, че Невена предизвиква всички тези забележителни личности да продължат разговора с бащите си, по някакъв начин да им кажат онова, което никога не са успели или да повторят отново лентата с безкрайните спомени, запечатали всичко до най-малкия детайл.

Жив си и винаги ще си, докато има хора, които виждат смисъл в това да са добри.

… чувам стъпките ти и дебелата ти връзка с ключове…“, Мариана Де Мео

Не вярвам, че ще се намери читател, на когото няма да е близка тази книга. Затова и толкова се възхищавам на умението на Невена да открива онова, което е близко на всички ни. Онова, което всеки един от нас независимо от възраст, пол, професия и убеждения преживява.

Благодаря, Невена. Благодаря ви, смели хора с големи сърца за историите, за различните образи на бащите си, за усмивката през сълзи и прегръдката. Ако думите имат някаква сила в този объркан свят, то аз съм сигурна, че тя не е друга освен тази, да ни прави по-добри.

Бащите ви се гордеят с вас и ви обичат.

Как знам ли? Видях “моя татко” точно в онзи последен лъч слънце за деня и ме помоли да предам тук, където „бащите не си отиват”.

Невероятната корица е дело на Люба Халева, редактор и съставител: Невена Дишлиева-Кръстева.

Премиерата на „Бащите не си отиват“ ще бъде на 26 май в София, в Литературен клуб „Перото“ от 19:00ч.

Поръчай „Бащите не си отиват“ тук: http://icu-bg.com/

Истории за бащите си споделиха:
Кети Иванова, дъщеря на Ненчо Бързашки
Цветана Кръстева, дъщеря на Кръстьо Кръстев
Теа Денолюбова, дъщеря на Денолюб Николов
Мария Касимова-Моасе, дъщеря на Хиндо Касимов
Василена Чонова, дъщеря на Стефан Чонов
Марин Бодаков, син на Христо Бодаков
Камен Алипиев, син на Цветан Алипиев
Силвия Чолева, дъщеря на Никола Чолев
Биляна Курташева, дъщеря на Радослав Курташев
Валентин Дишев, син на Дико Дишев
Катя Атанасова, дъщеря на Богдан Атанасов
Екатерина Петрова, дъщеря на Тилко Петров
Надя Радулова, дъщеря на Цветан Радулов
Зорница София, дъщеря на Недялко Попганчев
Димитър Коцев-Шошо, син на Константин Коцев
Ина Иванова, дъщеря на Тодор Тодоров
Ерна Ангелова, дъщеря на Оханес Харутюнян
Златна Костова, дъщеря на Коста Трифонов
Мариана де Мео, дъщеря на Йордан де Мео
Манол Пейков, син на Костадин Чонов
Райна Димитрова, дъщеря на Атанас Митев
Елена Панайотова, дъщеря на Панайот Панайотов
Маргарита Велева, дъщеря на Здравко Велев
Василена Мирчева, дъщеря на Красимир Мирчев

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to