„Басма и габардин“ или сърце, излято на хартия

11182122_10207240605438475_895847475444320076_n

Препрочитала съм „Басма и габардин“ (ИК „Жанет 45“) няколко пъти и с всеки нов поглед откривам по някоя скрита дума, точка, която означава цял един живот, пауза, която говори. Третата поетична книга на Диана Иванова засяга една от най-съкровените и болезнени теми, а именно родителите ни и онези малки жестове и прости думи, които споделяме с тях, първо без да усетим значимостта им, а след това пазейки ги в сърцето си като скъпа реликва.

Спомен

мама се връща от хлебарницата
с току-що опечен хляб Добруджа
и ми казва
отчупи си мамо хляб като душа
толкова съм малка

а толкова го помня
този кротък захлас
в
очите й
и
детското ми откритие
че качествата на душата са
да е топла и мека

Стихосбирката е невероятно балансирана и носи усещане за завършеност и цялост. След като я прочетох имах чувството, че съм получила една пълна история, а не отделни стихотворения.  Детството и смъртта сякаш вървят ръка за ръка, за да ни напомнят за неизбежността на времето и всички онези неща, които то ни отнема. В този свят на загуба, на разруха, на срам и на отцепление Диана Иванова е толкова искрена в думите си, че ме остави поразена и безмълвна.

Баща ми в Прага

Баща ми пристига
на гарата в Холешовице
с палто
проядено от молци

две години
не сме се виждали
и до вечерта
до салата от варени картофи
и кнедли
в кухнята на „Фибихова“
не се осмелявам
да питам
 
след като пиша това стихотворение
разбирам че не знам
как да кажа че ме е било срам
от баща ми

защо бе татко
нямаш ли друго палто

но това е балтон от габардин
носеха го само големците
най-скъпият плат
през 60-те

„Басма и габардин” е написана в свободен стих и създава усещането за множество малки истории, зад които стоят години на осмисляне и (до)изживяване. Между буквите, в паузите и в повторенията се крият  дълбоки и откровени чувства. В тишината между баща и дъщеря витае истината, в стаите, където всички мълчат, някои хора виждат думи. Диана Иванова е именно от тях, тя разказва историята си кратко, без излишни думи, но докато четеш, знаеш, че всяка буква си е на мястото и е престояла там достатъчно време, за да улегне.

Не искам да съм текст
който разказва тялото ти
движенията ти
походката
онзи отривист жест
който премахва досадния косъм
в деколтето на роклята от жълта басма
не искам да съм текст
който описва
как бузата ти меко се долепя до моята
как дишам в корема ти
как те гледам
и как обичам да слушам гласа ти
дори когато
плачеш така че не те чувам
и как пееш и сладкия ти дъх на грозде локум орехи
с яйчен крем докосва ухото ми
не искам да съм текст
в който буквите имат равни дължини и ширини
и разстоянието вътре в едно нищо не може да се измери
и истинското разстояние вътре в едно истинско нищо

не искам да съм текст
не искам да съм текст

искам да съм яйчен крем локум сладък дъх гроздов сок
бузата ми да се долепя меко до твоята
и да дишаш в корема ми
да дишаш в корема ми
да дишаш

Искрено се възхищавам на Диана Иванова за безграничната смелост да изложи едни от най-скъпите спомени, които човек създава през живота си, толкова откровено и красиво. Препоръчвам „Басма и габардин” както на всички любители на поезията, така и на всеки, който не се страхува да надникне в тишината и думите на детството си.

Диана Иванова е родена през 1968г. в Монтана, завършила е журналистика в Софийски университет и Културен мениджмънт в Залцбург. Развива т.нар. „рефлективна журналистика”, при която субективните чувства и изживявания са важна част от текста. Казва, че „това е единственият – или поне моят единствен –  начин да бъда автентична във време на разпад”. Поредицата й „Добър ден, меланхолия” печели европейската награда за журналистика на Австрийската пресагенция.

Пламена Крумова
е на 25 и е завършила СУ „Климент Охридски”, специалност Журналистика. Интересува се от фотография, литература, култура, театър, музика.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to