Бате Ненчо – за фокуса да развеселиш България

Снимка: ikarpress.com

На 18.06. българите в Берлин за пореден път имаха възможността да се насладят на българска постановка. По покана на Катя Костова, директор на „Арт театър“, актьорите Мария Сапунджиева, Ненчо Илчев и Кирил Ефремов посетиха Германия, за да представят постановката “Мъжът на жена ми“ на хърватския автор Миро Гавран.

Действието в нея се развива около тримата главни персонажи – двама мъже (Крече и Жаркес), които се оказват женени за една и съща жена (Драгица). Ще могат ли обаче злощастните съпрузи да се примирят и с появата на трети мъж в действието, който е любовник на законната съпруга, която си поделят? Множество комични сцени, отлична актьорска игра и достатъчно цитати за размисъл – така може да се определи представлението “Мъжът на жена ми“.

След неговия край бързам да отида зад сцената, за да се срещна с Ненчо Илиев – “столичанинът в повече“, актьорът от „Комиците“ , както и фокусникът, чиито фокуси гледах с интерес по телевизията през детските си години. Е, сега пред мен е човекът Ненчо Илиев. Оказва се, че той не само може да прави фокуси, но и да създава вълшебна обстановка само с присъствието си.

 

Карина Николова: Как се чувствате след тази постановка? Какво е да си съпруг на жена, която си има и друг съпруг?

Ненчо Илиев: Свикнал съм, тъй като постановката вече я играем сто и десет пъти с голяма любов и удоволствие. Може би затова е и толкова гледана и представяна на различни места.

К.: Сега сте актьор, но всъщност първо сте решили да учите медицина. Как направихте този скок от медицината към актьорското майсторство?

Н.: Всъщност не беше решение. Беше по стечение на обстоятелствата. Отидох да уча медицина само за да отида в София и да си оправя родопския диалект, тъй като съм от Смолянско, с. Момчиловци. В годините преди Прехода много трудно се излизаше от провинцията. Трудно се влизаше и в единственото тогава висше театрално училище – ВИТИЗ, а моята мечта от дете беше да стана артист. Тъй като нямаше кой да ме подготви, понеже никой в семейството ми не се е занимавал с театър, единственият начин беше да дойда в София. Реших да запиша зъботехника, защото родителите ми са зъботехници. Щеше и да ми е по-лесно, понеже изпитът беше свързан само с рисуване и моделиране, а на мен училището не ми вървеше. Така по принуда завърших Полувисш медицински институт по зъботехника „Йорданка Филаретова“ с конкретна цел да кандидатствам във ВИТИЗ.

К.: Липсват ли Ви Родопите?

Н.: Много! Всеки човек, не само който е роден там, но и който е посетил за малко, се влюбва в тази планина. Тя е най-красивата за мен в България! Липсва ми и често с носталгия си спомням за детството ми, което е преминало там. Когато имам време през лятото, се опитвам да стоя повече в Родопите – много е зареждащо. Детето ми стои цяло лято там.

К.: А откъде се появи страстта към фокусите?

Н.: Пак от дете. Ако е имало нещо, което съм мечтал още оттогава, това е било да се занимавам с театър и фокуси. Като цяло – това, с което сега се занимавам. Така че съм щастлив човек, защото упражнявам нещо, което дори не приемам като работа, а като нещо, което винаги съм обичал много, като хоби.

К.: Как успяхте да намерите своите учители във фокусите?

Н.: Господ ми ги намери, както и Съдбата, защото в тази професия са необходими труд и талант, но едно от най-важните неща е късметът. Аз просто съм имал късмет. Винаги съм бил късметлия, защото винаги съм попадал на точното място при точните хора. Може да си много талантлив, но ако не те забележат и не ти подадат ръка, може да не успееш. Животът ми се стече така, че попадах на много точни и големи хора. Учил съм при Стефан Данаилов – възможно най-добрият преподавател в института и мечтата на всеки един студент във ВИТИЗ. Срещал съм се с Мистър Сенко. Имал съм за учители едни от най-големите български илюзионисти. Играл съм при едни от най-добрите български режисьори, някои от които за жалост вече не са между живите. Екипът, с който работим в момента‚ ‘‘Dream Team‘‘ по “Комиците“ и “Столичани в повече“, е една от най-успешните фирми в момента с най-големите и гледаеми проекти, правени досега. Няма как да не съм щастлив, като се случват такива неща, които ми помагат да раста в професията.

К.: Кой Ви е любимият фокус?

Н.: Много са, аз съм маниак! Колекционирам фокуси, нови и стари. Мечтата ми е да направя музей на илюзионното изкуство. Мога да кажа нескромно, че имам най-голямата колекция от стари фокуси на всички илюзионисти, които са работили в България – от Мистър Сенко през 40-те години досега. Много пари съм вложил в тази колекция, но не съжалявам. Купувам и стари реквизити. Предложат ли ми нещо старо в някой магазин, не се замислям, а го купувам веднага.

К.: Ако имате право на един фокус, с който да направите нещо хубаво за България, какъв ще е той?

Н.: Ооо, искам да направя така, че хората да са по-спокойни и по-усмихнати, накрая да им провърви по някакъв начин! Много време мина. 25 години в някакъв безсмислен преход, който наникъде не върви и хората все по-отчаяни стават, по-мрачни. Битието ги прави по-лоши, за съжаление. Много ми е приятно, като се разхождам в чужбина като днес в Берлин например и видя едни спокойни и усмихнати хора. Така искам да видя България някой ден! Като се разхождам по улицата, хората да са дружелюбни, да се поздравяват един друг.

К.: Това наблюдението ви само от хората по улицата ли е или също от публиката?

Н.: Ами и от публиката. Публиката в чужбина например е по-различна, по-благодарна, повече се радва. В България също на много места има хубава публика, но там има повече постановки и събития, особено в София. Хората са по-пренаситени, затова и публиката в столицата е по-студена от тази в провинцията. Нормално е. Хората там пък са по-зажаднели за спектакли и затова ги приемат с такава любов. Но публиката в чужбина е различна… Може би е носталгия, но и пък много качествени хора избягаха от страната. Това ми е най-мъчно. Това си говорихме и с колеги, докато пътувахме в Америка. Виждаме едни млади хора, които не са в България, а са много качествени. Те са хората, които променят света, но те ще променят държавата, в която са, а не България, на която са най-необходими. Трябва да се промени по някакъв начин държавата, да им предложи възможности, за да се върнат, а не да искат да бягат от собствената си страна.

К.: Коя е любимата Ви роля – на фокусник, на комик или на актьор в театъра?

Н.: За мен всичко е едно и също и никога не съм го делил. Един път имам повече работа в едното, после в другото. Съчетавам ги.

К.: Имам един последен въпрос. Този портфейл Ваш ли е? /цитирам реплика от постановката, която Драгица използва, за да заговори и омае двамата си злощастни съпрузи/

Н.: /смее се/ Не… Да го занесем в полицията?! /смее се и ме гледа заговорнически/

К.: Е, постановката Ви е научила да не се хващате втори път на същия трик от жена!

Н.: Да, но въпросът беше страхотен!

Карина Николова
е на 24 и изучава магистърска степен по „Медии и политическа комуникация“ в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to