Born To Be Wild – дяволската лудост на рока (част 1)


Приятно ми е да се запознаем. Надявам се, че се сещаш за името ми. Аз те шокирам, карам кръвта ти да кипва, лудешки те раздвижвам. Побърквам те, контролирам те. Докарвам те до абсолютна, екстатична нирвана. Нали това искаше? Подпалвам сцената, чупя китарите, карам барабаните да избухват, а музикантите да издивяват скандално. Досети ли се? Знам, само рокендрол е, но ми харесва. А сега може ли малко симпатия за дявола?

Представям ти Джери Лий Люис – „Убиецът”. Запознах се с него през 50-те. Абсолютен дивак. Когато свиреше, излизаше извън себе си. Става, сяда, подскача, по ръцете му тече ток, който преминава в пианото, за да удари публиката. Всичко се наелектризира, Джери изритва жалката пейка някъде зад себе си, не може повече да сдържа енергията. Краката му полудяват и започват да танцуват, докато ръцете му диктуват законите на рока и Great Balls Of Fire. Да свири прав се оказва незадоволително, пъргаво скача върху пианото и продължава да блъска лудо по клавишите. Да живее рокендролът! Някъде през горещото лято на 1957 г. Джери гостува в «Шоуто на Стив Алън». Това беше първата му поява по телевизията и събра очите на зрителите с номерата си по време на Whole Lotta Shakin’ Goin’ On. Признавам,  имам сантименти към Джери. Той беше първият рок изпълнител, който потроши инструментите си на сцената и постави началото на тази луда, унищожителна мания. Славата му стигна дотам, че един ден чух, че подпалил пианото си, защото бил след Чък Бери в листа с изпълнители. „Никога не съм подпалвал пиано. Само блъснах няколко в реката. За нищо не ставаха.” Джери отрече, но много други твърдят, че го е направил. И аз дяволски се съмнявам да е изпуснал този шанс. Но през 1957 г. наистина успя да ни събере очите, когато се ожени за 13-годишната си братовчедка. Музиката му доста пострада от това, макар и за кратко. Не го пускаха по радиото, някои клубове не го приемаха, а други му заплащаха смешни пари. Е, все пак г-н Люис си е дивак – дори в личния живот. Седем брака и шест деца са отличен резултат за една легенда като „първия велик луд мъж на рокендрола”.
908570_654261947939684_337770464_nПрез 60-те рокендролът позагрубя и ни донесе нови нюанси. Тогава в Лондон се сблъсках с The High Numbers. Кои? С това име се подвизаваха Роджър Долтри, Кийт Муун, Пийт Таунсънд и Джон Ентуисъл преди да се превърнат в разрушителните The Who. Една септемврийска вечер на 1964, докато търсех нова жертва, в която да вселя лудостта на рока, се натъкнах на The High Numbers. Младежите забиваха в Railway Hotel. Пийт Таунсънд ми се стори симпатичен, затова когато случайно счупи грифа на своята китара Рикенбекер, аз му помогнах да побеснее и да изпочупи и другите инструменти в гнева си. Така ги превърнах в легенди. Щури легенди. Тази вечер и този инцидент белязаха цялата им кариера. Бързо си изградиха репутация на лоши момчета и следващите няколко години продължиха да вандалстват над собствената си техника. Това обаче не ми беше достатъчно. Знаех, че мога да ги направя още по-велики. Барабанистът Кийт Муун беше готин младеж, въпреки проблемите му с наркотиците, които през 1978 г. му отнеха живота. Изглеждаше ми непокорен и непослушен и реших да се възползвам от благоприятната почва, за да посадя още едно зрънце лудост. През 1967 г. The Who направиха своя телевизионен дебют в САЩ в „Тhe Smothers Brothers Comedy Hour”. Кийт трябваше да потроши барабаните си, но ненормалникът отиде по-далеч и сложи малък експлозив в тях. В края на My Generation Пийт заблъска по китарата си, а Кийт риташе барабаните, когато изведнъж димящ хаос от летящи остатъци връхлетя сцената. Ефектът изненада дори групата. Кийт поряза ръката си, косата на Пийт се подпали, а той самият загуби частично слуха си. Това не спря групата от откачените им изпълнения и те продължиха да побъркват феновете с динамичната си музика и демонстративно, унищожаващо изкуство.
TODO_RollingStones_960x650
Сигурно си чувал за „Търкалящите се камъни“? Аз ги побутнах. Навих Мик Джагър на пружина. Не, това не е бащата на Лив Тайлър… Тази година навърши 70 години дивакът, а продължава да подпалва сцената. Дълго време се търкалят камъните. Чак се чудя как устискаха след толкова секс, наркотици и рокендрол. Очаквах да се хербаризират още през 70-те. Те първи симпатизираха на дявола, възпяха Анджи, но не получиха удовлетворение. Само много луди скандали и концерти. Така през декември 1969 г. нещата излязоха извън контрол. „Хей, хора. Братя и сестри! Хайде , успокойте се всички! Как се справяме там, всички ли са добре?“ В началото на концерта в местността Алтамонт, Сан Франциско всички са добре. Rolling Stones забиват хита Sympathy For The Devil, а рокерите от „Хелс Ейнджълс“ обикалят важно и укротяват превъзбудената публика. Няколко пъти дяволските ангели се хвърлят в тълпата, музиката спира, следва малък сблъсък с някой фен, после парчето продължава. Краят обаче е трагичен. „Неуравновесен и въоръжен чернокож младеж“ е убит от охраната. Песента свършва, публиката се отдръпва, а групата застива на сцената. Всичко е заснето и включено в документалния филм за турнето “Gimme Shelter”, с който музикантите опитват да преживеят трагедията. Следващите двадесет години феновете им са лишени от удоволствието да слушат на живо неоспоримия хит Sympathy For The Devil.

Wild thing, you make my heart sing!” Джими Хендрикс, дами и господа. Единствен и неповторим. Огненият майстор на китарата, покровителят на струните. Без повече лирически отклонения ще ти кажа, че не ми беше трудно да онемея пред таланта и страстта му. Винаги ми е било малко тъжно за него. Така и не беше разбран напълно. Объркаха обложката на втория му албум, името на третия, коряха го за прекалено дивото му поведение на сцената. 3 март 1967 г., театър „Астория“, Лондон. След тази вечер Джими влезе в болница, защото изгори ръцете си на пламтящата китара. Тук започна огнената му слава. Хендрикс умееше да побърква публиката и сам да изпада в умопомрачително състояние на сцената. Свиреше със зъби и уста на китарата, опъваше струните й зад гърба си, подпалваше я, чупеше я. Правеше любов с нея. Целия арсенал от лудостта си той поднесе на стъписаните американци на Monterey Pop Festival същата година. Няма да излъжа, ако кажа, че това беше едно от най-великите му живи изпълнения. В края на Wild Thing Хендрикс възседна китара си, запали я, а после смело я завъртя и разби пред очите на изумените зрители. Какво ли разбират те от дивашкия рок? Захвърли към тях остатъците от инструмента, слезе от сцената и остана в историята. „Ето какво се случва, когато Земята се ебава с Космоса.“

Габриела Канджева
е на 25, завършила е Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересува се от литература, кино и най-вече от музика. Има своя категория песни – космически: онези, които се слушат в кола със спуснати прозорци, за да може свободата да нахлуе вътре с вятъра. Извън сайта работи като журналист и редактор.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to