Буквалното да се чете преносно. Преносното – буквално.

Снимка: Byungwook Ann

Снимка: Byungwook Ann

В януарска привечер приятел предложи да откара мен и дъщеря ми до вкъщи. „Откъде искаш да минем?”, попита той. Поисках да го излъжа. Не просто да му предложа обходен път. А да шофира все по-далеч от моя дом, от моя квартал, от центъра, да напусне София – и страната. Да пътува на север. Децата да продължат да се смеят на задната седалка. Да продължаваме да мълчим.

– Искам да те излъжа, Любо.

И му посочих най-бързия маршрут към вкъщи.

Снимка: Яна Лозева

Снимка: Яна Лозева

Откога започна да трупа мускули идеята за бягство далеч оттук. Може би от годините, в които се убедих в невъзможността нашият свят да бъде променен чрез едри политически, социални и законодателни проекти – и че може би смисъл единствено в микрокултурни инициативи, които да обединяват не дори „нормалните”, колкото себеподобните. Острови, които някой ден току-виж се осмелили в архипелази…

(Ала посредниците между културните архипелази винаги са място на сражения, винаги „гърмят” първи, защото срещу тях стрелят от поне две страни. Кой е готов да понесе тяхната сговорчивост и тяхната неопределеност. И, съдейки от ставащото, какво тогава да кажем за посредниците между истеричните политически полюси, които настояват ако не за прошка, то поне за временно примирие…)

Бягство оттук, извън смъртта, извън живота. Защото постоянно се лутаме и ни препращат от болница в болница, от коридор в коридор, от кабинет в кабинет. И никъде не можеш да разпознаеш кой точно е лекарят. И никъде не приемат за лечение детето ти. Детето в теб. Колкото и банално да звучи. Колкото и банално да бягаме от ето такива баналности. Да се радваме, че заспиваме, вместо че се събуждаме. Да се радваме, че на мястото на водача в колата, която пътува към дома, седи единственият възможен вече бог – Богът на приятелството.

Кога светът започна да се затваря. Да се тръшват врати. Да изчезват перспективи. Кога въпросителните станаха точки. Кога се стопиха перспективите пред онези площади от блажена многохилядна плът, от декември 1989 г. и юни 1990 г., които пееха, пияни от собствената си мнима безграничност: „45 години стигат, времето е наше.” Къде. Хоризонтът се скърши. Сведе се до това да удържим още два-три мига. После още един-два.

Прочее, точно на 45 години ставам тази пролет. Врeмето е ваше. А споделям всичко това, за да предупредя, с изповед и хленч, какво ви чака. И че все още можете да избегнете.

Автор: Марин Бодаков

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to