Часът на чудовището

Защо (за кой ли път) филмът е по-лош от книгата

Преди десетина години бях гледал един нискобюджетен, но култов седемдесетарски филм „Плешивото куче“. В него по време на действието постоянно излизаха цитати на разни знайни и незнайни (вече) автори и музиканти. Един ми направи особено впечатление. Гласеше – „Накрая се превръщаш в част от това, което мразиш“. Такава е и моята история с кинопродукциите по книги.

Винаги съм бил резервиран към хората, които критикуват остро филми, правени по книги, считайки, че го правят заради емоционалната си привързаност към литературните творби. Такива са огромна част от феновете на „Игра на Тронове“, „Властелинът…“ и „Хобит“. Имайки предвид това, че сюжетите във филмите често са коренно различни от написаното, може да бъде счетено, че феновете дори имат право, но аз лично винаги съм бил на мнение, че една кинопродукция може да даде сериозен рекламен тласък на творбата, така че тя да стигне до още по-голяма публика по целия свят. А и нали това е мечтата на всеки автор – да екранизират творбата му.

Благодарение на филма по „Часът на чудовището“, вече и аз мога да се причисля към тази „пасмина“, мрънкащи почитатели и дори да ги разбера. Макар и продукцията да се радва на доста добри ревюта и сравнително висока оценка (7,6) в IMBD (сайт, който е сериозен фактор в света на киноманията), ако я сравня с книгата, мога да кажа, че положителните отзиви са незаслужени и нереални.

Историята зад „Часът на чудовището“ е сериозна, дълбока и емоционална. Ето защо и се влюбих в книгата още от първия прочит, който беше буквално на един дъх. Който притежава копие от творбата, знае за какво говоря. Не е само заради красивите илюстрации на изданието (дело на художника Джим Кей), изобразяващи нещата, които се случват в сюжета, но и заради писателския подход на Патрик Нес. Макар жанрът да е детско фентъзи, благодарение на оригиналния стил на автора и революционния поглед към този тип книги „Часът на чудовището“ е подходяща и препоръчителна за възрастни.

Темата за рака и за пагубното му въздействие както върху хората, заболели от него, така и върху близките им, не е чужда за киното и литературата. Има страшно много творби, насочени към тази така тънка материя. Мисълта за загубата на собствения живот или този на близките покълва в съзнанието на всеки човек, защото никой не знае през какви изпитания ще премине житейският му път. Ето защо подобни продукции вълнуват хората. И това, което прави „Часът на чудовището“ изключителен роман за загубата и това как да продължим след нея, е начинът, по който авторът изгражда историята.

Тринадесетгодишно дете с тежко болна майка и отсъстваща бащина фигура е принудено почти само да се справя с ежедневните проблеми. Освен това, малкият Конър е точно в тази фаза на живота си, в която се оформя като личност и характер. Етап в който съзрява. Той е самотен и затворен в себе си. И освен всичко това, момчето започва да сънува кошмари от един и същ характер. Всяка вечер, седем минути след полунощ той чува глас, който го призовава отвъд прозореца на спалнята, чийто изглед е към едно старо гробище със самотно дърво в центъра му. И когато Конър поглежда през прозореца, се среща с него. Чудовището.

Откъм сюжет може да се каже, че в филмът няма сериозни промени. Действието носи същия тежък и драматичен заряд, както и книгата. Артистите влизат и се отдават изцяло на образите, което показва, че създателите са подбирали внимателно актьорския състав. И макар че на моменти действието избързва, представяйки неща, които са в средата на книгата, още в първите двадесет минути си личи сериозното отношение на режисьорите и сценаристите.

Какъв обаче е разривът между книгата и филма? Както посочих по-горе, освен че е драма, „Часът на чудовището“ е и детско фентъзи. Фентъзийните моменти (богато напоени с хорър) се състоят в кошмарите, които сънува Конър, и точно в тях са се издънили създателите на филма, тъй като са избрали грешния начин, по който да ги представят.

В историята има два свята – реалният и този, който фантазията на Конър създава. Преходът между двата става посредством сънищата на момчето. И докато в литературната творба сюреалистичните моменти са загатнати галантно, фино, във филма са експозирани прекалено грубо и дръзко. Липсва напрежението и онова чувство в стомаха, което се получава, докато човек навлиза в кошмарите на детето. Самото чудовище, с което Конър започва да общува, в книгата не е толкова рамкирано и пълнокръвно, за разлика от филма, където е показано прекалено явно. Атмосферата в литературната творба е мрачна, докато в кинопродукцията е по-лека. Самата лента е по-детски ориентирана, тъй като режисьорите са наблегнали на визуалните и звуковите ефекти, но те са по-скоро минус за филма, защото, както посочих по-горе, фентъзи-хорър елементът в книгата е загатнат. И докато в творбата на Патрик Нес виденията на Конър са оставени на фантазията на четящия, във филма зрителят бива засипван със зрелища и то от първите минути, което автоматично праща лентата при евтините фентъзи продукции, в които се залага на ефектите и костюмите, а не на въздействието.

Като цяло си мисля, че тази книга дори не е подходяща за филмиране, защото тя е лично изживяване. Защото в нея, както споменах, няма рамки. Читателите влизат във въображението на момчето и сами рисуват образите си. Екранизацията само ограничава тази възможност и макар сюжетът извън кошмарите на Конър да е сериозен, когато дойде моментът, в който момчето сънува и филма превключи от драма във фентъзи, целият ефект се губи. А сънищата са основата на историята. Нейната душа. И докато книгата може да се хареса и на по-възрастните, филмът остава един наивистичен привкус. Което е лошо, защото, ако човек първо гледа лентата, ще си създаде погрешно впечатление, че „Часът на чудовището“ е поредното посредствено детско фентъзи.

Не знам дали заради някакви световни тенденции или просто персонални предпочитания на повечето режисьори и сценаристи, но в днешно време филмите са повече съсредоточени върху зрелищата и ефектите, а не върху атмосферата. За да се харесат фентъзи елементите на по-зрелите хора, те трябва да бъдат поднасяни с мистика и да пробуждат въображението. Да въвличат. Поради тази причина фентъзи книгите се харесват повече от възрастни, отколкото фентъзи филмите.

При все това вярвам, че филмът ще намери своята аудитория, но искрено се надявам хората, които го гледат и не го харесат точно заради тази натрапчивост на фентъзито в него, да не прибързват със заключенията, защото самата тема е важна, а посланията, които са вложени в творбата, са силни. Понякога хубавите идеи имат лоша реализация и именно затова биват бързо отхвърлени или по-страшното – забравени. Но ставайки въпрос за „Часът на чудовището“, не трябва да се забравя, че има и книга. Също така, ако филмът не ви хареса, това не значи, че и тя няма. Тъкмо напротив.

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to