Човекът до мен съм аз

Няма да се уморя да го повтарям на хората, сега и тук ще го напиша – Владимира е смисъл! Тя е причина и мотивация да се развиваме, да постигаме целите си, да мачкаме наред. Да се смеем, по много и на глас, да не ни пука. Да казваме „благодаря“. Да поздравяваме, когато влизаме в магазина. Да правим подаръци на любимите си хора без повод, да ги ценим. Да ги обичаме. Да ходим с тях на море. Да мързелуваме и да не бързаме, има време за всичко. Да четем само качествена литература, от онази любимата ѝ с детайлите. Защото дяволът се крие в тях, в детайлите, точно там. Да слушаме само хубави парчета и да знаем как да се забавляваме. Да се интересуваме от изкуство. Да бъдем хора. Възвишени като нея. Да не се предаваме, но и да не се взимаме прекалено на сериозно. Това е трудното.  Да не плачем и да не тъжим в никакъв случай, а напротив – да си спомняме за нея и да се усмихваме. Да бъдем щастливи, че сме имали шанса да ни се случи ангел като нея. И то в този живот. Да я търсим във висините и никога да не я забравяме. Защото тя е там, с целия си небесен и облачен смисъл, готова да ни вали из ведро. Да се радва на успехите ни и да се залива от смях на простотиите ни.  Нали така бе, Владимира, чуваме ли се, Юксел? Знам, че си горе и че ме четеш. Сложи си очилата, че имам да ти казвам нещо. А, така е по-добре.

Благодаря ти! Благодаря ти за спомените и думите, които остави след себе си и за онези, които ще ме накараш да напиша за в бъдеще. Благодаря ти и за малките частици слънце, които остави да греят от тебе във всички нас. Днес съм един по-добър човек и главният виновник за това си ти. Благодаря ти за всичко!

Честит рожден ден, Владимира!
Честит рожден ден, Вечност!

Панайот Стефанов – 03.07.2015 г.

 11186234_988762697815416_1976294239_n-1

Човекът до мен

Самота. Безбрежна, отчайваща, стихийна, сразяваща духа самота, в която всички ние в един или друг момент се давим. Потъваме без да искаме, но и без да се съпротивляваме и успяваме да задържим дъх само няколко секунди преди неистовото желание за въздух да надделее и не вдишаме. Отваряме уста и дробовете се разширяват. Започват да се пълнят с водата на самотата и преди да усетим, започваме да тежим. Все по-надолу и по-надолу. Почти ни няма вече. Ето ги и последните балончета въздух от дробовете ни. Край.

Самотата е най-примамлива, защото да я отблъснеш е по-трудно, отколкото да я приемеш. Чака те, моли те, ухажва те, докато не попаднеш в нейната безмилостна паст. После поглъща те цял и те изплюва. С човешките, самотни, търсещи компания души се храни водното чудовище. После те забравя. „Морето само живите обича/мъртвите изхвърля на брега.“ И те оставя да лежиш полужив, полумъртъв, там някъде между ада, чистилището и рая на Данте, сдъвкан и изплют от вълните. Без душа, без име, без желание за живот. Никому ненужен и непотребен. Захабен и омерзен, че си се подал на сладките думи на ненаситния ухажор, който ти обещаваше всичко, а те остави без нищо. Сега дори самотен не си. Защото до себе си и теб самия нямаш.

Ние хората живеем в лъжа и тотално отричане на действителността. Живеем с нереалистичните си болни очаквания, че винаги трябва да имаме някого до себе си, че някой е длъжен да ни държи ръката, да ни милва по главата и да ни повтаря в трудните дни как всичко ще е наред. „Човек се ражда и умира сам.“ От самото ни раждане първият човек, който ни поема не е мама, а някоя акушерка. Ако бяхме на принципа на птиците, този първи човек, чийто допир усетим трябва да е нашата „ма – ма“. Но не е, което означава, че всъщност се раждаме сами. И на смъртния си одър пак си отиваме сами дори и ако цялата рода е около нас. Защото преходът към живот и излизането от него го правим сами. Това е рамката на съществуването ни. Кръгът започва и завършва само с нас самите, затова човекът до мен никога не е бил и няма да бъде някой друг освен мен самата. Човекът до мен съм аз.

Изначално мислим, че мама е била тази, която винаги е била до нас. Тя е първата точица, която се появява точно в центъра на кръга на живота. Първата, която ни е повивала, първата, която ни е хранила и не ни е изпускала от орловото си полезрение. Мама винаги е била до нас. С годините обаче осъзнаваме малко по малко, че мама няма завинаги да бъде до нас. Невинаги тя ще ни храни, невинаги ще я има да ни целува по челото за лека нощ. Същото се отнася и до всички останали сантиментални идоли и герои от детството – татко, баба, дядо. Те в един момент престават да бъдат на върха на класацията „Човекът до мен завинаги“.

Тогава търсенето разширява своя диапазон, точката в кръга също се увеличава и кръгът започва да се запълва. Обръщаме се към приятелите, които съзнателно или не каним в своя кръг. Даваме им най-високопоставени позиции като „Най-добър приятел завинаги“, „Кръвни братя“, „Братя по съдба“ и очакваме, не, изискваме от тях завинаги да отговарят на тези високи критерии, защото отново споменът за морското чудовище Самота излиза на повърхността на нашето съзнание и ни плаши. Но нито нещо е вечно, нито кръвта, нито съдбата ни еднаква и след време някъде по дългата пътека те просто изостават или избързват много напред и ги губим.

Снимка - Панайот Стефанов

Снимка – Панайот Стефанов

В този последен етап, преди запълването на кръга на живота, нещата много се усложняват, защото след приятелството ние неимоверно започваме да търсим човека с главно „Ч“. Този, към който имаме най-много претенции, че трябва да бъде с нас завинаги. Този един принц или принцеса на бял кон, който ще подкоси краката ни и ще ни направи техни завинаги. Ключовата дума за този имагинерен образ е „за-ви-на-ги“. Той непременно трябва да отговарят на този императив, той направо трябва да е негов еквивалент. Това е нашият партньор в живота. Той не случайно е последната липсващата част от кръга, която го запълва напълно. Той е останалата част от нашия личен пъзел, за да сме накрая пълноценни. От този образ ние изискваме най-много. Той има най-особената и отговорна функция за нашето завършено съществуване. И не е случайно. Шегата на страна. Този един човек съчетава и понякога дори елиминира функцията на семейството и приятелите. Той ни обгрижва като майка и баща, разсмива ни и е до нас като приятел, ала главно ни обича и уважава както никой друг. Мултифункционалната му същност го прави толкова привлекателен и обаятелен. Той е един, а предлага всичко, от които нашето его се нуждае. Сега вече ви става ясно защо хората за любов са готови за пият отрови, да скачат пред влакове, да загърбват семействата си, да изоставят приятелите си…

Колкото и романтично, прелестно и приказно да звучи това описание, сега отново е моментът да взема една тъничка игла и да спукам балона с розов дим, който ни опиянява и замъглява нашата иначе трезва преценка. Времето е господар на всичко, което прави „завинаги“ много относително понятие. „Завинаги“ е изградено от хиляди, милиони сега-та и все пак спира, щом един път кръгът е запълнен и ние сме се ударили челно в очертанията му. А както вече казах окръжността започва и завършва с нас. Още от съвсем малки с тебешир по сухия асфалт очертаваме един кръг около себе си, където достъпът за външни лица е ограничен. Ние самите стоим в неговия център, ние самите го очертаваме, ние самите каним избраните лица в него. Единствените хора, постоянни обитатели на кръга, сме ние. До нас няма никой друг.

Отново съм сама, но не ме е страх.

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to