Closer

Снимка: Flickr

Всичко, което бяхме и всичко, което сме, тогава просто спря да съществува. Пак си бяхме ние. Малко поочукани, малко разнебитени, малко прашни от път, но си бяхме ние, трудно мога да ни опиша по друг начин. Но не беше същото. Този път не бяхме всички. Някои ги нямаше, но не липсваха. Бе настанало едно такова оглушително ехо, което кънтеше толкова силно в ушите, че отдавна спрях да ги чувам, но май и те спряха да викат. Нощ беше иначе. Точно онова безвремие между отмирането и раждането на един ден. Дълъг празен булевард. Четирима души в червен Форд. Две запалени цигари, половин кутия черно Боро. Два свалени прозореца. Един смразяващ бургаски вятър. И една песен. Просто февруари.

Stranded in this spooky town/ Stoplight is swaying and the phone lines are down/ Floor is crackling cold/ She took my heart,/ I think she took my soul/ With the moon I run/ Far from the carnage of the fiery sun.

Сякаш булевардът нямаше край, а цигарите никога не свършваха. Нямаше ги и хората. Драмите. Караниците. Неизречените обиди. Думите зад гърба. Нямаше го обаче и смехът. Онзи опустошителен, гръмък смях, заради който ни гонеха от час, заради който си навличахме злобните погледи на хората по кафета, ресторанти, в автобуса на път за училище. Всичко това изчезна. И този път не можехме да виним разстоянието. Виновни не бяха този път пероните, магистралите, спирките и терминалите. Изкупителната жертва на всичките ни проблеми. Не. Този път сме си ние. Същите тези хора, които май вече не са същите.

Driven by the strangle of vein/ Showing no mercy I’d do it again /Open up your eyes/ You keep on crying/ Baby I’ll bleed you dry/ Skies are blinking at me/ I see a storm bubbling up from the sea.

Ще ми се да кажа, че се „приближавахме“. С всяка следваща подмината улична лампа, след всяка задмината кола, ние все повече и повече се отдалечавахме. На два отбора, пръснати измежду три държави. А аз по средата на всичко, теглена от всичко, всички, нищо и никой.

You shimmy-shook my boat/ Leaving me stranded all in love on my own/ Do you think of me/ Where am I now/ Baby where do I sleep/ Feels so good but I’m old/ Two thousand years of chasing taking its toll.

A как ми се искаше да сме closer. А? Защо не сме closer?! 6 години не ни ли направиха closer? Защо не сме сега всички в колата, да пеем нашата си песен? Защо никой не пее? Защо е това ужасяващо мълчание, което е обсебило всички? В онази срязана на две секунда, когато прелетяхме по булеварда и когато никой освен нас четиримата не съществуваше, почти усещаш безкрая. Ще ми се да бяхме безкрайни, но кого бих заблудила. Песента приключи, булевардът свърши, цигарите догоряха, сълзите бяха изтрити. А ние си останахме същите – замаяни, опиянени, наполовина усмихнати, но от изминатото разстояние… далечни…

And it’s coming closer.

 

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to