На пътешествие с „Да обичаш дивото. Монголия“ и Петя В. Димитрова

Преди почти година Петя В. Димитрова пое на пътешествие към Монголия. Едно щуро и диво пътуване, което предизвиква въпроси и изумление, още щом събеседника чуе „Монголия“. 

Имах щастието да срещна Петя и нейните приятели броени дни преди да заминат, докато с Димитър Караниколов разговаряхме за фотографиите му и неговия досег с тази непозната за нас страна. „Да обичаш дивото. Монголия“ е чудесно продължение на емоциите преди заминаването, едно разгръщане на това какво е да се осмелиш да направиш нещо толкова различно. Няма да забравя вълнението им. Но защо „Да обичаш дивото. Монголия“ е толкова хубава?

Предстоят три седмици, в които и ние като луната ще събираме светлина, за да изпълним пътешественическите си вселени.

Не съм чела твърде много пътеписи, но за „Да обичаш дивото“ със сигурност мога да кажа, че почеркът на Петя се откроява ясно. Това не е просто пътепис, още повече пътеводител. Читателят не само проследява приключението от пътуването с Транссибирския влак, друсането на уазката, нощуването в юрта и още много, но Петя ни представя и какво се случва в главата на един човек, който сбъдва своя мечта. Може би всички ние имаме една такава мечта, за която често говорим развълнувано „Един ден ще отида…Един ден ще направя това и това…“, но колко от нас се осмеляват наистина „да хванат гората“ и да преживеят нещо толкова екзотично и далечно от ежедневието ни?

Майсторски са я нарисували тази есен, казвам си за пореден път. Никак не е честно, че няма начин да отворя, дори да открехна прозореца. Иска ми се сибирският вятър да разроши косите ми, да го докосна с длан и да си въобразя, че така все пак съм успяла да хвана видяното, за миг да стана част от него. Какво по-красиво наказание от това четири дни да гледаш като на филмова лента дивата природа, заключен зад прозрачна стена!

В степта на мислите и емоциите на Да обичаш дивото“ е уютно. С вълнението на пътешественика Петя споделя не просто през какви пътища преминават четиримата българи, какъв е животът в юрта и пейзажите, как е времето, какво е да яздиш камила или да доиш кобила, какви хора срещат по пътя, какво е небето над тях и колко красив е Байкал, но и какво се случва със самата нея по време на това пътуване. Пътуването наистина ни променя, но и помага да открием онази част от нас, която винаги ще е същата; онова, което ще носим в себе си, където и да сме. 

Да си поемеш дъх от гледките и преживяванията ти позволяват сантименталните мисли, звучащите песни в главата на Петя, отнесеният поглед в нищото, които засилват емоционалността на нейния дневник. Защото: Изкуството е да се влюбиш в новото, без да забравиш да обичаш старото.

По листите изтичат спомените как дебнехме конете на Пржевалски и елените, как се възцаряваше теменужената светлина, как се потопих в гостоприемството на водача ни…

В разказа за непознати земи се преплитат страхотни емоционални елементи с подробности от разговорите на пътуващите заедно приятели, които ни сближават още повече с книгата. Усещането е сякаш си там, до Петя, която записва с молив. Да уловиш мига по старомодния начин – с молив в ръка върху хартията, докато около теб се сменят спиращи дъха пейзажи. Така че нито времето, нито технологиите да изтрият историята, така че да я преживяваш всеки път отново. 

Животът се измерва не с това колко неща притежаваш, а колко положителни емоции си породил. Най-важното е да си отворен към хората, да си социален.

Книгата е разделена на глави, всяка от които носи специфично заглавие. Тези заглавия са чудесно подбрани и успяват да настроят читателя на съответната честота в „страната на синьото небе както наричат родината си монголците.  „Да обичаш дивото. Монголия“ е чудесно съчетание от думи, фотографии, мелодии, аромати, усещания – пълна наслада за сетивата в тялото на книга. 

Петя не е турист, тя е изследовател. Харесвам много посланието, което открих между страниците – че където и да отиде, човек носи себе си, спомените, книгите, които е прочел, музиката, която е слушал, хората, които е прегърнал. Такъв вид пътувания позволяват да достигнеш предела на представите за себе си. Да се сприятелиш с човек, с когото никога не си си представял, че ще говориш; да опиташ ястие, за което никога не си чувал; да спиш върху земя, която не си си представял; да разгърнеш себе си, така че да приемаш максимално много от всичко около теб.

Щастието не подлежи на степенуване, а на нюансиране. Намирам за красиво, че в моето се преливат и сиви тонове.

Редактор на книгата е Габриела Кожухарова, а прекрасните дизайн и илюстрации са на Фиделия Косева. Издава „Фабрика за книги“, а книгата можете да поръчате тук: Да обичаш дивото. Монголия, от ozone.bg, store.bg или да откриете в големите книжарници.

Още разкази за интересни местенца и емоции в дивото, можете да откриете на Фейсбук страницата на „Да обичаш дивото. Монголия“:  https://www.facebook.com/daobichashdivoto

Думи на корицата на книгата:

Всички големи пътешествия започват с някоя шега, пусната между две бири: „Знаете ли каква статия четох за Монголия… Що не вземем да идем да проверим дали е истина?“. Ха-ха-ха. Пада голям смях, а няколко месеца по-късно се озоваваш в Транссибирската железница напът за Монголия. Докато четеш тази книга, ще се чувстваш сякаш тайничко си се мушнал в раницата на Петя и участваш в пътешествието – пазаруваш малиново сладко от бабушки, клечиш до аварирал автобус в сибирската тайга и измисляш имена на камили в монголската пустош.

Мария Ангелова, автор на „203 предизвикателства за пътешественици“

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to