Да посрещнеш изгрева в… Клисура

Влакът пристига на смълчаната гара още в пет и тридесет сутринта, тъкмо по развиделяване. Вдишвам чистия и свеж въздух, който така ми липсва в урбанизираната среда и засядам на една от пейките пред централната сграда.

Това е само началото на единствения ми почивен ден. Няма накъде да бързам. Тук е почти празно. Единственият служител на БДЖ, посрещнал влака, се прибира в стаичката и загасва лампата. Скоро сигурно ще започне и неговия почивен ден.

Много хора ме питат защо, когато не съм на работа, не използвам времето си, за да бъда вкъщи, събирайки сили за новата седмица. Защо използвам почти всеки един свободен ден, за да странствам из знайни и незнайни кътчета на страната. И винаги какъвто и отговор да им дам, никога не мога напълно да пресъздам чрез думи онова чувство, което ме наляга и изпълва, докато съм на път.

Гарата ми напомня на тази в намиращия се наблизо град Копривщица. Малка, спретната, опазена. Или по-скоро – незамърсена. По последни данни, жителите на град Клисура са около хиляда души. Естествено е почти да няма движение, не само към града. Но и отвътре – навън.

Ставам и за няколко минути вече съм обходил района на ЖП-то. Има една единствена пътечка в дясно от гарата, заобиколена от гигантски разперени дървета. Няма как да я сбъркате. Хващате по нея и след няколко лъкатушещи завоя вече навлизате в градчето, което все още спи. Уж пише, че гарата е на два километра, но докато вървиш, загледан в пролетно-летните одежди на подбалканския регион, въобще не усещаш кога си ги изминал.

Шест часа. Уличките са мрачни, но не и плашещи. Отвсякъде те обграждат сгради с приветливи фасади и поддържани дворчета, пред които се издигат огради от камък. В далечината започват да се обаждат петли. Почти не виждаш спрени коли, да не говорим за движещи се.

Снимка: peika.bg

Главният път, по който си тръгнал още от самата гара, свива в дясно и се спуска леко надолу, но ти решаваш да минеш по черната пътечка в ляво. Не само виждаш реката, но и отделно чуваш ромона на различни малки поточета наоколо. Спираш се до една изоставена плевня със срутен покрив и се взираш във вече надвисналият над теб Балкан. Единственият звук, различен от ранната симфония на природата, е този на преминаващия влак на няколко километра.

Наоколо няма почти нищо, което познаваш от всекидневието си. Чувстваш се облекчен, дори пречистен. А не е минал и час откакто си стъпил в това приказно зелено местенце, напомнящо ти за Графството на Толкин.

Подминаваш плевнята и пак продължаваш по черната пътека, която отвежда до главния калдъръмен път, който започва да се изкачва нагоре. Наклонът на баира е голям, почти търновски, но не усещаш умора. Въздухът е толкова чист, че на моменти съжаляваш, че няма как да си вземеш малко за на връщане, когато ще ти предстои дълго размотаване в задушните купета на БДЖ.

Влакът на обратно идва след 7-8 часа. Разполагаш с един работен ден време разходки, изследване и приключенстване.

В далечината зърваш купола на църква. И без да си бил тук преди, само следвайки обикновената логика за зараждането и развитието на малките родни населени места, знаеш, че там където е църквата, е и центърът на градчето.

Вървиш по посока на църквата и продължаваш да се изкачваш. Пътят ти прави почти остър завой в ляво и виждаш част от другите важни за населеното място сгради като тази на общината, например. А и да – магазинче, в същност първото, което виждаш откакто си в градчето. Все още неотворено. Все пак шест и петнадесет.

Продължаваш по главния път (ще го познаеш, защото е асфалтиран) и съвсем скоро попадаш на нещо, като площад със статуя на герой, чието изражение ти е смътно познато от учебниците по история. Пред теб е историческият музей на Клисура, който сетне разбираш, че е и единствен в района. От лявата ти страна се намира сграда с надпис „Априлска Епопея“, в която се помещава кафене. Също единствено в района. Но поне отварящо в осем часа, за разлика от огромна част от градските, които започват работа чак в девет-десет.

Вече е светло, но градът все още не се е пробудил. Няма забързани хора, фучащи автомобили. Разнообразните миризми, на които си свикнал в града, тук са заменени единствено от свежестта на чистия утринен въздух.

Продължаваш изкачването по главния път, който те води към изхода на града и малко баирче с друга статуя, само че много по-голяма. След не повече от десет минути си вече върху мостчето под колосалната статуя. И можеш да обгърнеш цялото градче с взора си. Стотици къщички, сгушени между два хълма. Нито една панелка. Зеленината изобилства. Там, горе има и десетина черешови топчета, които по-късно разбираш, че са част от открита възстановка. Навързваш нещата, които си видял и започваш да получаваш проблясъци-спомени от учебниците по история. Сега над теб не се извисява просто паметник. Това е фигурата и образът на легендарния Вазов герой Боримечката, а пред теб се намира не просто едно обикновено подбалканско градче, а мястото, където революционерът Никола Караджов донася за първи път кървавото писмо на Тодор Каблешков, което обявява началото на Априлското въстание.

Снимка: peika.bg

В същото време слънцето най-после започва да се показва иззад далечните била. Малки снопчета от лъчите му пробиват част от облаците, върлуващи в небето, и кацват върху отделни части от града. Заради брулещия вятър ти е студено, но в същото време не можеш да отвърнеш поглед от красивата гледка пред теб. Светлината бавно и постепенно започва да озарява, първо по-високите части от града, а сетне и по-ниските. Лъч по лъч. Цветовете стават още по-наситени, калибърът от нюанси рязко се увеличава. Вятърът продължава да те хапе, а ти си като вкаменен, но не от хладината, а от гледката на стотиците сгради, докоснати от слънчевата светлина.

Запитваш се – колко често хората обръщаме внимание на изгревите, на новото начало, което всеки ден предоставя. Колко често сутрин, устремени към новите задачи, си позволяваме да спрем и да се насладим на магията, наречена изгрев.

Е, да. Имаме си Джулай Морнинг, и доста от нас го отбелязват по един или друг начин. Но нима това е единственият изгрев, който си заслужава специалното посрещане… Нима човек не може да си позволи да си подари друг такъв – на различно място и в различно време? И нима усещането ще е по-различно?

Нищо такова! Там, горе. Под паметника на Боримечката и със стелещия се пред погледа ти град, започва да те обзема чувството на покой. Чувство на равновесие. Чувство на блаженство. Неделя е. Не си длъжен да се съобразяваш с часовника, в който си натикан, когато си в града. Не бързаш за никъде и съответно не се изхабяваш, бързайки. Можеш да събереш мислите си, да ги подредиш. И да ги пречистиш. Чувството за свобода и неангажираност спира да бъде абстракция. Поне за малко.

Рестарт. Това, е което получаваш.

Защото истината е, че заровени в ежедневието, ние се отдалечаваме от себе си и от това, което сме. Пренебрегваме част от поривите и изконните си желания, за да поемем и изпълним следващия ангажимент. Огромен процент от седмицата ни минава в изолация. Работата, училището или университета и всичко свързано с тях се превръщат в опиумен сън, който искаме или не искаме, трябва да изживеем. Поддържаме висока скорост на съществуване и не усещаме как времето тече, как дните в календара се сменят. Струват ли си всичките ни постижения, ако за тях сме жертвали всичките изгреви.

Защо изгревите са толкова важни ли? Заради самата идея – да се спрем на едно място. Да се откъснем от динамиката. Само за миг. Миг, в който да се отделим от отговорностите и потопени в най-първата светлина за деня, дишайки най-свежия въздух – просто да се наслаждаваме. Едно малко бягство от реалността, в която сме натикани да бъдем. Едно бягство… или по-скоро завръщане. Към това, което усещанията ни показват, че сме…

Снимка: peika.bg

Спускането обратно в града става бързо. Спасение от целия студ, който е сковал тялото ти, заради бръснещия вятър, намираш в кафенето на центъра. Там можеш да пиеш топъл билков чай и да закусиш с вкусни препечени филии с кашкавал, които до болка ти напомнят за детството. Ще те обслужи момиче на не повече от двадесет години, с леко тъжен и зареян на далеч поглед, което сигурно си мечтае час по-скоро да напусне кафето, в което сервира главно на възрастните (най-голямата част от населението на града) и да отиде в по-големия град, където, както казват, са възможностите.

Стопляш се с горещата напитка и размишляваш как животът на такова спокойно и прелестно място има своята цена и как тя е непосилна точно за младите, на които тепърва им предстои да се развиват като личности.

Малкото градче, местният манталитет и факта, че всеки познава всеки – задушават. Но най-тягостно от всичко е как пълним местата, където живеем със спомени. И как всеки изминат ден добавя нови и нови спомени. Годините минават, а ние вървим сред епизодите от отминалото време, които се повтарят и повтарят след всяка измината улица. Затова все бягаме и затова все търсим нови места, които да напълним с нова история.

На входа на кафенето има залепена обява. „Заведението набира персонал. За справка…“

Часът вече е девет, а улиците са пълни. Баби, дядовци, тук-там, преминава някоя кола с по-млади хора. Жителите веднага те виждат като турист и започват да те поздравяват. Лицата им са приветливи, думите искрени, а жестовете топли. Любопитен факт е, че Клисура е единственият град, който е разрушен до основи по време на Априлското въстание. Но ето, сега отново е цял и ужасно запазен. Хората знаят какво имат – чисто географски и исторически и го оценяват.

Снимка: peika.bg

Попаднах в Клисура съвсем случайно. На няколко километра от града от време на време се провеждат организирани бънджи скокове и един приятел бе решил да ги посети. Аз го придружих заради самото пътуване. Не знаех за града почти нищо, но това еднодневно пътешествие успя не само да ме обогати откъм знания. То успя да ме обогати и откъм усещания. И смятам, че за да се чувства човек истински жив, когато заобикалящата го среда го задушава, трябва да пътува. Дестинацията няма значение. Поводът също. В една от книгите си, американският фентъзи автор Р.А Салваторе пише, че ”Никъде не можеш да научиш толкова нови неща, колкото в земи, които са напълно различни от дома ти.” Аз скромно бих добавил само, че на такива места научаваме нови неща и за самите себе си…

Пътуване. Бягство. Освобождаване. Завръщане. Пречистване.

Когато решиш, че приключението ти е завършило и потеглиш обратно за тренът, не забравяй да купиш нещо, с което да нахраниш мършавото, но дружелюбно куче на ЖП гарата. Сетне си поиграй с него и почакай. Влакът естествено ще закъснее с двадесетина минути. Ще зърнеш странник от съседно село, който знае този факт и идва точно, когато влакът започва да се задава от далечината.

Все още не е започнало да се свечерява, но нощта със сигурност ще те намери в задушните и претъпкани вагони на пътническия влак, където най-после ще усетиш умората от целодневния преход. Може би най-приятната умора.

Най-вероятно ще се зачетеш в някоя книга, или ще послушаш музика, след това, естествено, ще затвориш очи. А на другия ден, когато седмицата започне, задачите се завърнат и обземат съзнанието ти с пълна сила – помисли добре. Не е ли някак по различно? Лекотата, с която мислиш. Спокойствието, с което реагираш и действаш? И не е ли прекарването на единствения почивен ден на път – най-добрият начин за отдъхване? И за намиране на нови сили и вдъхновение, с които да посрещнем новите предизвикателства?

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to