Суровият и жесток свят на „Даровита“ – едно по-различно фентъзи

174559_bДебютните романи са като крайъгълните камъни. От тях зависи не само първото впечатление, което читателите ще си изградят за теб, но и основата, която сам ще си положиш. На която да стъпиш. И от която да поемеш нагоре. В това отношение мога да твърдя, че Кристин Кашор успешно предприе първата си стъпка като писател с „Даровита“. Не става въпрос за крачка, твърде къса и колеблива, за да бъде забелязана, нито широка и устремена такава, с която се покорява пазара. А просто крачка – твъда и уверена, от типа, които се предприемат в началото на дълъг път с неизвестен край.

Романът впримчва читатиля в свят, където седем кралства споделят общ страх, сковал безвъзвратно сърцата им – страхът от Даровитите. От тези, родени със свъхчовешки качеста. Хора, чиито очи проблясват с различен цвят. Способностите им могат да са най-различни – от ненадминато танцуване, през четене на мисли, до убиване само с един замах. Но независимо дали са безобидни или смъртоносни, силите им карат дори собствените им близки да извръщат поглед, когато ги подминат. Съдба, до болка позната на Катса – Даровита със способността да убива. Още от съвсем малка тя е принудена да наранява, осакатява и измъчва по заповед на своя чичо, крал Ранда, като с всяка следваща жертва ненавистта й към собствените й сили нараства. Докато не среща принц По, Даровит боец и единственият й пристан в това море от болка, омраза и самота.

Ще пропусна частта с „неподозираните приключения“, „неочакваните обрати“ и „скритите тайни“, които би следвало да има във всяка уважаваща себе си книга от жанра, а ще се спра върху това, което наистина грабва, докато разгръщате страниците на „Даровита“ – човешките взаимоотношения. В последните години все по-рядко се среща фентъзи, в което битките, кроежите и предателствата да отстъпват пред чистото разгръщане на персонажите като личности. Техните чувства, страхове, копнежи и взаимоотношения помежду им често не получават нужното внимание, което да ги направи живи и ярки. С което писателите и читателите могат само да загубят.

Персонажите в „Даровита“ непрекъснато търпят развитие. Наистина непрекъснато. Всяко едно взаимодействие помежду им променя ценностите им, чувствата им, възприятията им, дори самия им начин на мислене. Почти може да се усети пулсът в телата им, докато обичат, мразят и се страхуват. Най-голямо „израстване“, разбира се, се забелязва при Катса. Макар в началото и в края на книгата да срещаме две коренно различни нейни проявления, основите на персонажа й остават непокътнати. И въпреки това… някак обогатени. Израснали.

А сътресенията, през които й предстои да премине, сякаш следват едно след друго. И никое от тях не бива спестено на читателите, дори напротив – цялата му сурова красота ги посреща смело от страниците. Светът на Катса е грубоват, жесток и неумолим. И е принудил и самата нея да стане такава, за да посрещне предизвикателствата му без страх в сърцето. Изключително силен женски персонаж, който не отстъпва на никой мъж.

Самите чувства на героите също са представени изключително на ниво. Всяка емоция (и съответно всяко продиктувано от нея действие) е толкова жива, че се чудиш как успява да бъде пресъздадена чрез думи. Може би играе роля фактът, че Кашор не разчита на изтърканото и твърде ограничено директно описание. Жестове, мимики, мисли – именно те изграждат сърцата на героите. И ги карат да затуптят.

Другата силна страна на книгата е самата идея за Даровитите. Или по-точно – начинът, по който жителите на седемте кралства ги възприемат. Веднага може да се открие съпоставка с която и да е масова дискриминация от човешката история – Даровитите са втора ръка хора, посрещани навсякъде със страх или омраза. Няма никакво значение какви са по душа, важно е единствено какво умеят. И дали то представлява някаква опасност. Изключително интересно е да се наблюдава развитието на свят, скован от предразсъдъци срещу хора, които, само ако пожелаят, могат да го преобърнат с главата надолу и да завземат властта.Историята е пречупена както през погледа на Даровитите, така и през очите на „простосмъртните“ им спътници. И макар не всички да са настроени враждебно срещу тях, повечето избират да прикриват различните си очи и да навеждат ниско глава.

Разбира се, от книгата все още има какво да се желае. Най-големият минус е твърде мудното действие – сюжетът се развива бавно, монотонно, с небалансирано разпределение на моментите на затишие и тези на екшън. През по-голямата част героите препускат през китни долини и планини, които – макар и красиво обрисувани с думи – в един момент започват да дотягат. И дори когато напрежението най-накрая започне да се трупа и се стигне до някаква своеобразна кулминация, тя отминава някак си… незабелязано. Без да остави ярък отпечатък в съзнанието на читателя. Без живец. И без динамика.

Стилът също има нужда от усъвършенстване. На моменти използваните от Кашор думи звучат, сякаш излезли от 200-годишен тълковен речник. Но е напълно възможно за това да са виновни преводачите, така че не бих си позволил да коментирам повече. Въпреки това книгата се чете леко, плавно и ненатоварващо, без тежки описания и монотонни речи.

„Даровита“ надали ще ви осигури безсънни нощи. Надали ще ви накара да разгръщате страниците й със затаен дъх, попивайки жадно всяка дума. Но ще ви направи част от един жив, плътен свят, поемащ дъх с всяка трудност, през която героите му преминават. И макар сюжетът да го загатва, сладникавата любовна история също е спестена. И с право. Защото това просто не би било в духа на Катса. Защото просто не би подхождало на Даровитата убийца.
Оценка: 7/10
Издава –  ИК „Емас“
Цена – 15.90

Александър Кълбов
е на 25, изучава журналистика във ФЖМК към СУ „Св. Климент Охридски“. Съумява да понатрупа известен опит в редакциите на „Труд“, „24 часа“ и „Bulgariautre”, макар тайничко да мечтае някой ден да види името си на страниците на National Geographic и Playboy. В момента работи като редактор и маркетингов експерт.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to