До там и обратно – интервю с Димитър Караниколов

dimitar_photo

Димитър Караниколов – архитект, фотограф, пътешественик, живял в Лондон и Ротердам, но завърнал се в София, дизайнер, който се занимава с архитектурни визуализации. Човек, който казва, че не обича да минава два пъти по един и същ път, за да не се смесват енергиите, и затова винаги си купува one-way-ticket. Побърква се, ако няма букнат полет, но всъщност изглежда много дзен. Явно има цял запас от предстоящи пътувания и мечти. Или може би наистина успява да се фокусира само върху хубавото – казва, че ако нещо не ни харесва, просто не трябва да му отдаваме от нашата енергия.

И понеже светът е малък, седмица по-рано съвсем случайно се заговарям с позната за неговите фотографии. С групата, с която след броени дни тръгват за Монголия, били впечатлени от неговите снимки и искат да им разкаже повече. Аз тичам от урок с децата и се намествам между неговите истории и тяхното трепетно очакване.

Под Моста: Откъде идва любовта ти към фотографията?

Димитър Караниколов: Това, което правя в моята професия като архитектурен визуализатор, е много свързано с фотографията. Ние правим 3D рендери и малко или много възприемам тези неща като фотографии на бъдещи сгради. Ние си представяме как би изглеждала сградата, ако е построена, и правим фотореалистична визуализация, което е снимка на нещо несъществуващо. Така че паралелът е много голям.

В началото просто ми се налагаше да направя монтаж, да заснема ситуация , в която да се вкара виртуалния модел. Така ми се наложи да започна да се занимавам с фотография. Постепенно това се свърза с факта, че много обичам да пътувам и да бъда на места, на които никога не съм бил.

03_begliga_fosrest

В гората край Беглика

Хората са различни – има хора, които се чувстват комфортно на места, на които са били. Аз имах съквартирант преди години, с когото, като гледахме каналите на телевизията, казваше: „Остави го този филм, гледал съм го, хубав е“. А аз казвам – този филм не съм го гледал. Обичам да ходя по улици, по които никога не съм стъпвал, да бъда на места, на които никога не съм бил. И е естествено, когато си на екзотично място, да снимаш – ти искаш да вземеш това място със себе си.

Много често се обвинявам обаче, че не преживявам нещата истински със собствените си очи. Отивайки на ново място, аз се опитвам да го щракна от всеки ъгъл, вместо да стоя и да медитирам, да гледам към залеза, да попивам тази красота и усещането, което ми дава. По-скоро се опитвам да открадна това нещо и да го запиша. Това го осъзнах преди няколко години, когато обикалях Перу за няколко седмици, точно преди да се върна в България. През цялото време опитах да заснема всичко, което преживях там. В последния ден в автобуса ми откраднаха камерата с всички снимки и всъщност нямам нито една снимка оттам. Така си дадох сметка, че това е едва ли не някакво наказание. Когато си на толкова красиво място обаче, е много трудно да не снимаш.

ПМ: Сега в България успяваш ли да откриваш такива места, които те зареждат, на които не си бил?

Д: Аз съм от едно поколение, което много късно тръгна да пътува. Не съм имал шанса да пътувам. Дори първия път, когато отидох в Лондон, България все още не беше член на Европейския съюз. Това е като някакъв комплекс за нас – че не сме пътували. В началото се опитвах да пътувам на възможно по-екзотични места, възможно по-интересни – Мароко, Исландия, Япония, Йордания, Перу – колкото по-екзотично, толкова по-интересно ми се струваше. После си дадох сметка, че всъщност светът е бил на тези места преди мен. Светът по-скоро не знае за България и му е много по-интересно да вижда кадри оттук. Това лято осъзнах, че кадрите, които правя в България, са много по-ценни от лагуна в Бали, която са снимали милиони хора. Тя не е толкова скъпа, колкото е едно родопско село. Тази зима, когато ходихме с Тимъти Алън в Родопите, водачът ни разказваше, че в това село никой никога не е идвал през зимата. Ние бяхме първите хора, които снимаха това село през зимата. Този кадър е много по-интересен от някакъв обект, който е световноизвествен. Просто фокусът ми се премести.

11_vervara

ПМ: Как успяваш да съчетаваш всичко, което правиш?

Д: Много трудно. Не успявам. Всичко е пълен хаос, аз съм много разпилян и понякога поемам повече ангажименти, отколкото мога да свърша. Някакси не мога да отказвам и ми е интересно да правя много неща и то едновременно, това е нож с две остриета, защото, правейки много неща, всъщност не ги правиш много добре, вместо да правиш едно нещо супер добре. Иска ми се да съм по-фокусиран понякога и да кажа – ок, занимавам се само с фотография, всичките ми усилия отиват там, с архитектура, или с дизайн, или с мебели, инсталации. Давам си сметка, че не можеш да направиш нещо много успешно, ако не фокусираш цялата си енергия. Но пък не ми е интересно да правя само едно нещо.

ПМ: Какво е мнението ти за архитектурната среда в България?

Д: В България има страхотно поколение от млади архитекти, които правят невероятни неща, и които са учили и работили в чужбина, донесли са know-how оттам. Не казвам, че трябва да си учил в чужбина, за да си добър архитект, но има нова генерация от архитекти, които се справят страхотно. И това се усеща все повече. Въпросът е, че тези хора трудно достигат до големи поръчки. Все още старата генерация, която е свързана с властимащите и цялата тази номенклатура още от соцвремето, продължава да управлява целия този процес. И е трудно за младите, креативни хора да направят нещо голямо.

Има дори страхотни примери за архитектура от соца. Всъщност някои от нещата, които са направени през 60-те, 70-те и 80-те, са много по-добри и създадени с по-качествени материали, от всичко, което се случи през 90-те и въобще времето на прехода. Лош дизайн, изпълнен некачествено с евтини материали. Хубавата архитектура с времето става по-красива. Лошата просто се разпада.

formentera

Форментера, Испания

ПМ: Имаш ли любима сграда в София?

Д: В София страшно много харесвам сградата на Министерство на земеделието и за мен най-красива е тази на университета. По уличките на стара София също има невероятни къщи.

ПМ: Сега снимаш с дрон – как се насочи към този тип фотография?

Д: Аз не обичам да се ограничавам в нищо. Примерно моят фийд в Instagram е пълен с различни снимки – снимам с телефон, с професионален фотоапарат, с 360° камера, с дрон, a сега мисля да започна да снимам и с лента. Искам да пробвам всичко. За мен фотографията е въпрос на цвят и композиция и човек може да изкара хубав кадър от всичко. Съответно нямам и тема – обичам да снимам хора, архитектура, природа, абстрактни неща – комбинацията между тези неща също.

Но с дрон започнах да снимам от тази зима, покрай филма, който искахме да снимаме с Тимъти Алън, понеже той ме помоли да намеря човек, който снима с дрон. Аз така и не успях и се наложи да изкарам един много бърз курс, за да се науча да летя с дрон буквално за 3 дни. Много ми хареса това, което се вижда отгоре. Ако си представим един плаж, който е пълен с бутилки и боклуци, когато го снимаш отгоре, той изглежда перфектно. Всъщност колкото по-далеч от хората, толкова по-добре. А това е свързано и с архитектурата – снимките с дрон приличат на чертежи, на архитектурни проекции. Интересно се получава и смятам да продължа да снимам от високо.

ПМ: За какво мечтаеш? Какво искаш да ти се случи?

Д: Общо взето не е имало нещо, което да си пожелая, и да не се случи. Всичко, което съм решил да направя, съм го направил. И тук вече е проблемът, че живеем във време, в което има страшно много възможности – лесно се пътува, човек може да се занимава с много неща, може да направи някакъв start-up и тотално да си промени кариерата – и тези толкова много възможности, тези опции, ни правят нещастни. Защото, когато имаш едно нещо, което да правиш, ти го правиш по възможно най-добрия начин и си щастлив с това.

_020_2h4a2566

Лицата на Монголия

Когато бях дете, имаше първа и втора програма и ние сме гледали тези канали и сме били супер щастливи. Сега сядам да гледам телевизия, имам 190 канала и прекарвам 40 минути, търсейки какво да гледам, а накрая просто заспивам, без да се спра на нещо. Така е и в живота. В един момент осъзнах, че всичко, което правя в Лондон, мога да върша и в България – да работя със същите хора при същите условия, но от България. Мога да живея навсякъде – на остров в Гърция или в бунгало в Мозамбик, и нямам право да се оплаквам от ситуацията. Аз не живея тук, защото съм роден тук и нямам възможност да живея някъде другаде, а защото реших да се върна.

Това, за което си мечтая, е да правя некомерсиални проекти на границата между архитектурата и арт-инсталациите. Имам няколко в главата си. Мечтая си те да бъдат толкова успешни, че да мога да живея само с тях, без да правя комерсиални проекти, които не искам. Това е разликата между дизайнера и артиста. Дизайнерите работят на brief – някой ти дава някакви пари и ти казва „направи това“. Пак е креативно, но не е недостатъчно. Искам да се събудя и да кажа – снощи сънувах паяци, сега ще нарисувам един паяк или ще направя къща на дървото, която прилича на паяк. Искам да съм абсолютно свободен в изборите си и да правя само това, което желая.

ПМ: Разкажи ни за Монголия.

Д: Аз бях в най-западната част на Монголия, близо до границата с Казахстан и Китай на фотографски уъркшоп. Местните там са етнически казахи, мюсюлмани, номади. Ние отидохме да снимаме Eagle huntеrs – там има такава традиция за лов на лисици с орли.

mongolia_03

Монголия

Тимъти Алън се запознава с тези хора, снимайки за BBC поредицата Human Earth, която разказва за най-интересните племена по света. Харесва му супер много там и започва да прави уъркшопи. Случайно видях че има свободно място за негов уоркшоп там и веднага се записах.Всяка година има различен маршрут и е като експедиция. Ние ходихме в такива долини в най-западната част на Монголия, в които не само никога не е стъпвал западняк, но самите племена не са виждали никого другиго освен своето семейство. Беше много вълнуващо. Аз съм пътувал много, но на по-автентично място не помня да съм бил.

Те са много затворени общества, почти не говорят руски, а монголският е тотално неразбираем – това е единствената нехристиянска нация, която пише на кирилица. Те са много интересен микс – със синьо-зелени очи и тъмна кожа, с монголоидни черти, много миловидни лица. Няма никакви зеленчуци, хранят се само с месо, не пият вода, а само чай с мляко. Живеят в юрти и се местят шест пъти в годината. Монголия е необятна – няма пътища, няма ток.

ПМ: Къде ще пътуваш скоро?

Д: В Етиопия, април месец.

ПМ: Какво би пожелал на читателите на Под Моста?

Да не взимат себе си и живота много на сериозно и да се забавляват повече!

…………………………

Още от Димитър Караниколов:

Behance портфолио с дизайн проекти, мебели, компютърни игри:

www.dimitarkaranikolov.com

Архитектурни визуализации:

www.meshroom.com

Фотографии:

www.facebook.com/dimitarkaranikolovphotography

От юг на север към морето по посока на сърцето – снимки: Димитър Караниколов

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to