Домове за призраци

Всеки град притежава душа. Носят я жителите му, препускащи по асфалтовите му вени. Носят я сградите, издигнати с труд, пот и бетон. Носят я автомобилите и металните им черупки, ухаещи на бензин. Носят я дори бездомните кучета, превзели сумрачните алеи, които хората са им подхвърлили като огризки. Но какво става, когато всичко това изчезне? Когато животът изтече навън по пътищата и остави след себе си празни скелети от метал и стъкло? Умира ли душата на града? Или се превръща в призрак?

Предстои да ви запознаем с девет призрачни града от земното кълбо. Някои мъртви, други неродени, а трети просто оставени на забравата. Защо точно девет? Случайно избрано от автора число. Дори самият той не е сигурен за евентуалната (или по-скоро липсваща) семантика. Но въпреки това свързани от нещо – красивата, хипнотизираща и някак тъжна аура, която витае в плен между границите им. Трагичната, често дори плашеща съдба. И далечният, изгубен спомен за живот.

Сан Жи, Тайланд

San Zhi (Wikimedia)Насочваме се по магистрала 2 към северните брегове на страната. Задушаващата преградка на бетона бавно ипостепенно отстъпва пред природата. Бурените и високата до коляно трева стават все по-честа гледка. Скоро се натъкваме на сцена, излязла сякаш от снимачната площадка на „Междузвездни войни“. Ваканционен жилищен комплекс, съставен от накацали една върху друга постройки, наподобяващи летящи чинии. Футуристичен проект, предназначен за заможните. Стартиран през 1978 г. Изоставен две години по-късно.

Съществуват множество теории и градски легенди, витаещи около внезапното замиране на строежа на Сан Жи. Най-популярната (а и най-реалистична) предполага комбинация от слаба финансова възвръщаемост и силно местно суеверие. Един след друг започват да възникват инциденти, довели до смъртта на неколцина от строителите. С всяко следващо тяло субсидиите от правителството намаляват, докато накрая не секват напълно. Типичният за подобни случаи слух, че земята е прокълната, не закъснял. Нарастващото притеснение подплашило строителната компания, която побързала да унищожи всички документи, свързани с проекта. Подробности за смъртните случаи така и не достигнали до широката публика. Дори името на главния архитект потънало в забрава. Сан Жи останал мистерия както за местните, така и за туристите.

През 2014 г. правителството най-накрая решава да го срути из основи. Въпреки това в наши дни легендата за прокълнатата земя на комплекса е все още жива. Към нея са прибавени и призраците на работниците, загинали по време на строежа и бродещи сред останките на чудатите жилища. Може би последното, което хората ще запомнят от Сан Жи – нероденият град на бъдещето, останал завинаги в миналото.

Орадур-сюр-Глан, Франция

Oradour-sur-Glane (Wikipedia)Безчет са зверствата, извършени през Втората световна война. Опожаряването на Орадур-сюр-Глан може да не се нарежда сред най-популярните, но със сигурност е останало в паметта на французи като най-зверското клане, извършено от немците по техните земи. На 10 юни 1944 г. нацистката команда Waffen-SS избива 642 от жителите на града, сред които 247 деца. Много от тях изгарят живи. Останките от опустошението и до ден днешен стърчат като изпотрошени зъби от земята. Пепел и сажди задушават камъка на порутените сгради. Оцелели са шепа хора. Обяснение за атаката липсва и до ден-днешен.

През следващите години се издигат множество предложения за построяване на монумент на мястото на трагедията. Но тогавашният президент Шарл де Гол (1890-1970) решава да запази останките в естествения им вид. Днес руините са посещавани от близо 300 000 туристи годишно. Няма паметници и плочи. Няма полета от рози. Само скелетът на едно огнено чудовище и 642 писъка.

С времето останките започват да се изронват, поради което съществува реалната опасност от тяхното изчезване. Френското правителство прави всичко възможно за запазването им. През септември 2013 г. се състои първата историческа визита на мястото от немски държавен представител в лицето на федералния президент Йоахим Гаук. Двете правителства планират да обединят усилия, за да могат призраците в Орадур-сюр-Глан да почиват в мир.

Далол, Етиопия

Някъде в северна Етиопия, насред пустошта на Афарския регион, се намира най-горещото населено място в света. Макар думата „населено“ да не е съвсем на място в случая. От 2005 г. насам Далол официално е обявен за призрачен град.

1

В добавка това е и едно от най-изолираните места на планетата. Няма пътища или железопътни линии; единственият наличен транспорт са камилските кервани, пренасящи сол от долината. Тук в периода 1960-1966 г. е изчислена най-високата средна температура – 34 градуса по Целзий. Под пясъците му се пресичат три тектонски разлома. Наблизо е разположен едноименен вулкан, изригнал за последно през 1926 г. Жестоко и крайно негостоприемно място.

През първата половина на века италиански и американски компании се опитват да съживят мината. Тежките условия бързо се оказват проблем и около 1960 г. градът бавно започва да потъва в забрава. Днес нажежените етиопски пясъци приютявт единствено руини и стари машини, задушаващи се под слоевете ръжда.

Крако, Италия

Craco (Pixabay)Корените на Крако могат да бъдат проследени чак до ранното Средновековие и първите му заселници – гърците. Едновременно град и комуна, италианското селище е разположено в провинция Матера насред зона, известна със свлачищата си. Именно те стават причина за окончателното му обезлюдяване през 1963 г.

Зашеметяващите пейзажи и забележителната архитектура превръщат Крако в популярна туристическа дестинация. На хълмовете му са заснети сцени от „Цар Давид“ и „Страстите Христови“. Пустеещите му сгради стават ежегодни свидетели на фестивалите „Св. Никола“ и „Мадона дела Стела“. Изсечен на места в самата скала, Крако разчупва клишето за призрачните градове и изненадва с мистичната си, но приветлива аура.

Колманскоп, Намибия

Kolmanskop (Wikipedia)Градът, погребан в пясъците. Преуспяващо миньорско селище, превърнало се в купчина белеещи се като кости сгради насред южните части на Намибската пустиня. Нажежените дюни пазят последния си спомен за човешко присъствие вече повече от половин век.

Колманскоп нямаше да остави следа в историята, ако не бе едно малко откритие. В буквалния смисъл. През 1908 г. железопътният работник Закериъс Ливала донася на началника си открит сред изкопите камък. Август Щаух, главен инспектор и любител естественик, не може да повярва на очите си. В ръката му лежи необработен диамант. Компанията му бързо научава за находката и започва масова експлоатация на региона. Без да подозира, че тепърва предстои да се натъкне на най-богатото диамантено находище за своето време.

Първата световна война слага прът в спиците на миннодобивната дейност. Опитите градът да бъде върнат към живот биват неволно осуетени от ново откритие, направено през 1928 г. – солидни диамантени залежи на 270 км южно от мините. Местните работници изоставят досеганшите си домове и се спускат към бреговете на Оранжевата река. Находището надминава всички очаквания. Колманскоп запазва за кратко статута си на снабдителна станция, но скоро се отварят нови и по-евтини транспортни линии от Южна Африка. Последните три семейства напускат региона през 1956 г.

Днес домовете на миньорите бавно биват поглъщани от пустинята. Отвътре къщите си приличат. Стар двукрилен гардероб лежи килнат на една страна. Ръждясала посуда се търкаля в пресъхналото корито на мивката. Порцеланова вана, плаваща сред морето от пясък, изливащо се през всеки възможен отвор. Останки от забравени животи. Белязани от един неволно открит диамант.

Подземния град в Сиатъл, САЩ

Seattle Underground (Wikipedia)Дълбоко в недрата на Дъждовния град лежи гигантска мрежа от тунели, проходи, улици и сгради. Всички те някога са били лицето на Сиатъл… или поне това лице, което са виждали гражданите през средата на XIX век. Издигането на улиците и навлизането в модерните времена е избутало старите квартали надолу, погребвайки ги завинаги сред каналите и катакомбите.

Големият сиатълски пожар през 1889 г. унищожава голяма част от тогавашните дървени постройки. Взето е решение градът да бъде изцяло реконструиран. Старите улици и алеи се превръщат в основи за бъдещите сгради, изваяли облика на Сиатъл през първото десетилетие на двадесети век. Но не биват забравени. През 1907 г. голяма част от населението се укрива в катакомбите, подплашено от новините за вилнееща чума. През следващите десетилетия някои от помещенията се използват от бездомници, комарджии и контрабандисти. Подземният град се превръща в слух, разменян между жителите на „горния“ Сиатъл.

И остава такъв до май 1965 г., когато градският съвет организира събитието „Опознай Сиатъл“. Основна фигура в планираната програма е Бил Спейдъл – местен жител, увещаван с години от съпругата си Ширли да запознае отблизо американския народ с пустеещите тунели, върху които крачи всеки ден. Спейдъл решава да проведе туристическа обиколка на подземните улици, без да очаква хората да проявят особен интерес. Появяват се близо 500 души. Само през първия ден. Обиколката бързо става традиционна и може да бъде посетена дори и днес.

Киламба Ню Сити, Ангола

Novi Cidade de Kilamba (Wikipedia)Този многоцветен проект е един от най-младите призрачни градове в света. Част от обещанието на президента Хосе Едуардо дос Сантос да осигури милиони нови жилища за анголци, през 2010 г. проектът е финансиран от Китай в замяна на нефт. Построяват се 700 осеметажни блока, боядисани в ярки цветове, заедно с няколко училища и пазарни площи. Макар първоначално проектът да изглежда обещаващ, държавата не преценява добре най-съществения фактор от финалната реализация – способността на анголската средна класа да си позволи новите домове.

При средна работна заплата от два долара на ден и цени от 120 000 до 200 000 долара за апартамент, с нови жилища се сдобиват едва 20 000 души. Единственото отворило училище се вижда принудено да води деца от съседните градове, за да запълни минималната си квота. Огромна част от града е необитаема и днес. Правителството предвижда план за отпускане на част от жилищата на по-достъпни цени, които да привлекат потенциални купувачи сред средната класа. Но дотогава Киламба Ню Сити ще си остане една пъстра, но лишена от слънце дъга.

Припят, Украйна

Pripyat (Wikipedia)Осиротялото дете на Чернобил. Първият град, покосен от радиационния облак след аварията през 1986 г. И възможно най-пълнокръвното въплъщение на опрделението „призрачен град“.

Връщаме се 29 години назад. Датата е 26 април. Четвърти реактор на атомната електроцентрала в Чернобил надига хоризонта, а в основата му танцуват пламъци. И въпреки това бедствено положение не е обявено. Неколцина жители на близкия град Припят, получили вътрешна информация за експлозията, изоставят всичко и панически напускат града. По пътя се опитват да разпространят новината и с нарастващ ужас се сблъскват с хора, нехаещи за думите им. Възрастните двойки, разхождащи се спокойно по площада. Работниците, намусено вглъбени в ежедневието си. Децата, подскачащи с щастливи писъци в откритите басейни, докато радиацията прониква неусетно в телцата им. Украинското правителство и медиите мълчат. Съветският съюз се опитва да запази провала в тайна. Равносметката не закъснява – 213 хоспитализирани и 31 загинали. И десетки милиони по цял свят, неподозиращи за носещия се към домовете им облак, чиято радиация ще отеква дори сред внуците им.

Днес градът е наситен със живот. Зеленината избива над бетонените панелки, затрупани с автомобилни гуми, битови отпадъци, мебели и стари детски кукли. Животните бавно се завръщат в околните гори. Но за хората е все още рано. Ще изминат десетилетия, докато пропитата в асфалта радиация спадне до поносими нива. Дотогава единствено бетоненият саркофаг, издигнат над експлодиралия реактор, скрива от очите на света спомена за ужаса в Чернобил. Но дори и той не е вечен. Стените му вече поддават, а новият саркофаг, предвиден да издържи 100 години, все още не е завършен.

Междувременно интересът към Припят нараства с всяка изминали година. Ентусиасти и любители изследователи го посещават ежемесечно. Увековечен е в няколко филма, комикси, книги и дори компютърни игри. Когато влизаме в пределите му, местната гранична полиция ни проверява с Гайгеров брояч. Същата процедура ни предстои и когато излезем. Пред очите ни един след друг изплуват символите на града, превърнали се в икони за съмвременната ърбан култура. Монументът с името на града. Търговският център, облепен с комунистически лозунги. Пресъхналият плувен басейн. Виенското колело с лющеща се жълта боя. Непокътнатите призраци на един априлски ден преди почти три десетилетия.

С напускането им попадаме на още един паметник. Самотен мемориал от сив камък. И изсечени в него думи: „За мъртвите, живите и неродените“.

Гунканджима, Япония

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Призракът сред вълните. Изоставен остров, намиращ се на 15 километра от град Нагасаки. Масив от бетонни сгради, опасани от гигантска стена, служеща за вълнолом. Макар първоначално кръстен Хашима, днес той е по-известен с названието Гунканджима – Островът на бойния кораб.

Първоначално възниква като подводна въгледобивна мина, закупена от „Мицубиши“ през 1890 г. Скоро около нея възниква малко миньорско селище, което бързо се разраства. Първата жилищна сграда – Блок 30 – се появява през 1916 г. До няколко десетилетия островът се превръща в истински лабиринт от бетон. През 1959 г. Гунканджима притежава най-голямата гъстота на населението на планетата – 7301 души на квадратен километър. С появата на петрола като траен заместител на въглищата жителите му бавно започват да го напускат, което води до пълното му опустяване през 1974 г. През 2001 г. островът е върнат обратно на община Нагасаки.

Малка част от острова е отворена за туристически обиколки. Ако искате да проникните във вътрешността му обаче, ще се наложи да се сдобиете с официално разрешение от общината в Нагасаки. Като добавим към това и включването на Гунканджима в списъка на ЮНЕСКО през юли тази година, за средностатистическия посетител става изключително трудно да се запознае отблизо с изолираната красота на този град.

Александър Кълбов
е на 25, изучава журналистика във ФЖМК към СУ „Св. Климент Охридски“. Съумява да понатрупа известен опит в редакциите на „Труд“, „24 часа“ и „Bulgariautre”, макар тайничко да мечтае някой ден да види името си на страниците на National Geographic и Playboy. В момента работи като редактор и маркетингов експерт.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to