„Другата Земя“ – съществува ли наша съвършена версия?

За преобърнатия живот, изчистването и второто начало
another_earth_1

Какво би било усещането да знаем, че има втора версия на всичко, което е около нас, на всичко което самите ние сме… втора Земя?

В лентата на Майк Кахил „Другата Земя“ (2011) това е съвсем реално откритие, което изправя света пред нова и непозната реалност. Една от отправните точки във филма е небето и алтернативната Земя, която се вижда в него, и която крие неразгадаемия отговор на напиращите въпроси – кои сме ние и какво означава животът тук и сега.

Точно един поглед към небето е абсолютната разделна точка във филма. Рода (Брит Марлинг) е младо момиче, влюбено в космоса, на прага на живота, извоювала първата си малка победа – приета е да следва в Масачузетския технологичен институт. Завладяващото усещане, което я изпълва в този етап от живота, че „всичко е възможно“ се оказва злокобна и вярна поличба. Вечерта, след като отпразнува приемането си и шофира към вкъщи, радиото в колата изстрелва мистериозна новина за ново колосално откритие – алтернативна на нашата Земя – и я кара да отвърне очи от пътя. Един поглед по-късно колата ѝ се врязва челно в друга, побрала мечтите и плановете на едно щастливо семейство.

Четири години по-късно Рода излиза от затвора. Животът след излизането, разбира се, е лишен от всякакъв смисъл и вкус. Вината и вътрешното разкъсване от безпомощност прозират под ежедневните ѝ опити да се интегрира в общността. В търсене на удачен начин да избегне излишните усилия (които емоционално и психически така или иначе не може да направи), тя започва работа като чистачка.

Стъпка по стъпка Рода се опитва да си върне нормалността на дните. В един момент този низ от стъпки я води (като че ли предопределено) към най-страшното – оцелелия в катастрофата баща – Джон Бъроуз (Уилям Мейпотър), който губи съпругата и невръстния си син в трагичната нощ. Рода решава, че трябва да се срещне с него и да отвори раната и за двамата, за да имат някакъв малък обречен шанс да продължат напред – някак.

Изправяйки се на прага му обаче, тя не успява да изпълни това, за което е отишла: непосилно и неудачно ѝ се вижда да направи тази крачка от себе си към него. Един поглед ѝ е достатъчен да осъзнае до колко съсипан е този човек и на какво отровно безредие се крепят дните му. Притисната от обстоятелствата, които сама създава, Рода подхвърля една първосигнална лъжа – че е изпратена от почистваща компания да предложи услугите си.

Както често се случва една лъжа повлича след себе си още и малко по малко двамата се оказват заплетени в мрежа, от която е трудно да се измъкнат. Именно така Рода бавно се вмъква в живота на Джон. Невероятно и за двамата идва осъзнаването, че безтегловността на съществуването може да отстъпи място на пълнокръвния живот. По-светъл, подреден, с едва прокрадваща се надежда, че щастието може би не е непостижимо и завинаги изгубено.

През това време Рода прави една измъчена крачка да се домогне до отдавнашната си мечта – космоса. Участва в състезание, в което победителят ще спечели билет до най-емблематичната дестинация – другата Земя. Оказва се, че обречеността понякога би могла да ти раздаде и силна ръка, защото Рода успява да трогне оценяващите със своята абсолютно изчистена от амбиция мотивация:

„Когато първите изследователи се отправили към Запада, повечето хора мислели, че Земята е плоска. Повечето хора смятали, че ако плаваш достатъчно дълго на запад, в един момент просто ще пропаднеш от равнината – в нищото. Корабите, които отплавали към непознатото не били натоварени с благородници, аристократи или търговци. Екипажът се състоял от луди, сираци, бивши затворници, изгананици – като мен. Като престъпник аз съм крайно ненадежден кандидат за повечето неща. Но може би не и за това. Може би за това именно аз съм най-подходяща.“

another_earth_2.jpg
На прага на новата крачка, Рода все пак успява да предизвика истината и да направи дълго отлаганото признание. Стъпка, която разрушава света, който е бил съграждан с толкова усилия. Точно в разрушението обаче, тя успява да открие път към изкуплението – подхвърлена възможност за ново начало, някъде там, в непознатото.

През цялото време идеята за изчистването присъства неотлъчно. Ту в дребните детайли – почистването на къщата (а всъщност живота); небрежно подхвърленият съвет (от възрастния чистач) „Почисти съзнанието си и всичко ще бъде наред“. Изобщо изчистването като катарзис, осъзнаване и дори повече: като прошка. Прошка – към другите, към неумолимата съдба, но най-вече към себе си. Можеш ли да простиш на себе си? Това е всъщност неизбежният въпрос, който ни следва от повратната точка още в началото на филма.

Защото ако не можеш да простиш на себе си, оставаш винаги на същото място, неспособен да продължиш напред. Оставаш забравен на Земята, без да може да достигнеш Космоса. Оставаш потънал в мизерията на дните, без да можеш да си представиш, че животът може да ти донесе щастие. Всеки опит за изкупление, който правиш, е манифест пред света, че опитваш да изкупиш вината си, но всъщност е само поредното наказание, което сам си налагаш. Ако сам не можеш да си простиш.

Играта на Брит Марлинг носи типичната за нея крехкост и неизказан уплах, че всичко наоколо може за секунди да бъде разбито на парчета; движи се, говори и докосва бавно, с пълно усвояване и осъзнаване. Визуално всичко е обвито от синята мъгла на втората Земя и надвисналото небе, което вече не е така далечно. Сцените често замлъкват в забавен кадър, за да ни позволят да наваксаме и да достигнем до чувствата и усещанията. За да догоним въпросите и да се опитаме да им отговорим.

Българският превод на заглавието всъщност се среща в два варианта – „Втората Земя“ и „Другата Земя“. Мисля си кое ли би било по-подходящо. Дали ако съществува още една тя ще е втора… просто дубликат на живота тук и сега. Дали нашите огледални идентичности могат да устоят на играта на обстоятелствата и случайностите. Може ли изобщо действителността да бъде сканирана, копирана… И ако беше, дали изобщо би ни заинтригувала? Или бихме хиляди пъти предпочели да видим една друга версия на нас и на собствената си среда – подобрената. Онази, версия на нас самите, която не е направила нашите грешки, която знае по-добре. Възможността за втори шанс, който ние не можем да получим. Стремежът към съвършенството ни крепи – непостижимо в тази версия на нас и Земята, но все пак – потенциално постижимо някъде другаде. И над всичко това – надеждата, че то не просто съществува някъде, а че именно ние сме това съвършенство.

Автор: Пламена Кожухарова 

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to