Най-добрите филми, чиито заглавия са имена на градове

Ако физиката на Земята може да бъде измерена в километри, то нейната душа се изчислява с мерната единица град. Не защото самата природа, топлото море или вековната гора не одухотворяват социалното същество човек, а защото градът е мястото, където същото същество вирее най-социално.

Киното има способността да предава възможно най-характерно същността на онова, което показва. То внушава емоции, които не са преживени, с хора, които не са познати, на места, които не са посетени. От „Полунощ в Париж“ до „Клубът на купувачите от Далас“, киното успява да обобщи духа на едно място и да го направи главен персонаж, а не просто локация на снимки.

Представям ви пет филма, чиито заглавия се състоят само от една-единствена дума. Тези пет малки думи са названията на пет големи града, чиято енергия предстои да усетим и разберем. Отиваме на приключение.

„Казабланка“ (1942)

На около 4000 километра от София, на брега на Атлантическия океан, където е много по-топло, се намира мароканският град Казабланка. През 1942 година американският режисьор Майкъл Къртис „кръщава“ тази (вече) класика на това красиво място, за да разкаже една история за разумната любов в неразумно време.

„Казабланка“ носи своя романтичен и авантюристичен дух, който се рационализира в името на голямата цел и на всеобщото благо. Любовта на главните герои, изиграни от иконите Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман в най-разпознаваемите им роли, е голяма, но над нея стои борбата. Филмът не се оплита в минали събития, а гледа към бъдещето като настоящето е прелюдия към бленуваната справедливост. Лентата не изисква от зрителя отдаденост и съпричастност към целта на героите – тези чувства са насочени към самите тях. И някак през персонажите зрителят възприема идеите и борбите им по-силно и по-лично.

Главните герои на „Казабланка“ са ярки образи и дълбоко емоционални личности, които са насочили експресивността си към същата онази кауза. Понякога това насочване е съзнателно, понякога – не, но то е заявено много смело. За справка – филмът се появява след включването на САЩ във Втората световна война. Струва ми се, че е бил нужен известен кураж, за да се разгледа тази тема с нотки на сарказъм и окарикатуряване.

„Филаделфия“ (1993)

На около 7400 километра от Казабланка и 51 години по-късно Джонатан Деми режисира драмата „Филаделфия“ с участието на Том Ханкс и Дензъл Уошингтън. Филмът разказва тъжна история, която поне завършва справедливо. А справедливостта не може да спасява животи, но пък може да изпраща животите с достойнство към края им. Двамата главни герои са напълно различни, но сплотени от любовта към същата тази справедливост.

Лентата разглежда дискриминацията на различни нива – тази към болните от СПИН, тази към хомосексуалните, разликите между тях, които обществото възприема като правило и склонността на същото това общество да отхвърля брилянтния ум, заради собствените си обременения. Том Ханкс печели „Оскар“ за най-добра мъжка роля за образа си на Андрю Бекет, които вдъхновява с непреклонността, смелостта и ума си. Дензъл Уошингтън влиза в кожата на Джо Милър, за да покаже как разумният човек може да се пребори с дискриминацията и нетолерантността първо вътре в себе си, а след това и с тази в обществото, което обича да анатемосва.

„Филаделфия“ разглежда разумно неразумна ситуация, с много човечност и много любов, но някак настанява в гърдите на зрителя една огромна тежест, която остава там за известно време. Лентата, която трябва да е вдъхновяваща история за зачитането на достойнството в лицето на смъртта, всъщност обременява и отрезвява точно в нужното за обществото количество.

„Чикаго“ (2002)

На малко повече от 1000 километра северозападно от Филаделфия се намира Чикаго, чието име носи филмът на Роб Маршал от 2002 година. Лентата е базирана върху бродуейския мюзикъл „Чикаго“ и позволява на музиката и песните да вземат превес над диалозите, което е повече от чудесно.

Персонажите в „Чикаго“ са колоритни личности, които искаме да ударим с нещо тежко, не защото не ги разбираме, а защото са дълбоко пошли и неморални. Те, разбира се, не го знаят. Оправдават се с джаза, горкия джаз, обичат го прекалено силно. Действието се развива на две нива – реалността и света на джаза. Двата свята не остават дълго разделени. Ясни са ни мотивите зад действията, ясни са ни желанията и болките, даже сме склонни да оправдаем героите. Все пак пълната отдаденост има своята доза фанатичност, а пък и целта оправдава средствата.

„Чикаго“ е филм, който характеризира цяла една епоха, дава нов живот на (ах!, този) джаза, а от него се раждат противоречивите персонажи на лентата. Всички актьори сами изпълняват танците и песните си, а нивата са ирония са задоволителни. Резулатът е „Оскар“ за най-добър филм, който ще се помни дълго. Неморалната обстановка вреди само на неморалните, а наивността се превръща в сбъдната мечта.  Енергията на града по онова време е предадена с много джаз и малка нотка на бурлеска.

„Мюнхен“ (2005)

На около 7000 километра от Чикаго, на изток, в Европа се намира Мюнхен, което е последното място, където се развива действието във филма на Стивън Спилбърг, който носи името на немския град. Лентата обикаля целия свят, а героите му имат задачата да ликвидират определени лица, които са замесени в терористичен атентат на Олимпийските игри в немския град. От там идва заглавието на филма.

Филмът проследява историята на отряд, които е част от операция „Божи гняв“. Макар персонажите да са наемни убийци, те са много човешки представени. Виждаме ги в тяхната семейна среда, в националната им принадлежност, в личностните им битки, мечти и стремежи. Ерик Бана играе главната роля на Авнер Кауфман, който е поставен в ситуация на огромен стрес, международни конфликти и човешки избори. Второстепенните герои са колкото различни, толкова и смели и решителни.

„Мюнхен“ е филм за мечтите, които се превръщат в идеологии и идеологиите, които се превръщат в кръв. Филм за пристрастяването към силата да се чувстваш значим, за възприемането на задачата като битка за справедливост и щастие, за същността на насилието и мислите зад него. „Мюнхен“ показва тероризма и борбата с него през очите на малкия човек, на изпълнителя на ходовете на висшестоящите, който неизбежно приема параноята като свои доживотен спътник.

„Копенхаген“ (2014)

На по-малко от 1000 километра северно от Мюнхен се намира Копенхаген, където се развива действието във филма на режисьора Марк Расо. Лентата е романтична и приключенска по жанр, разказва за съзряване, което не се определя от годините на героите, а от тяхното съвместно израстване след няколко дни в датската столица.

Главните ни герои съвсем случайно тръгват на приключение, което не е съвсем приключение. Нямаме дракони или смъртна опасност, но пък сме свидетели на разкрития, които не правят живота по-лесен, но поне по-лесно обясним. Тя е на 14, той скоро ще влезе в 30-те, влюбват се, разделят се – обяснимо. „Копенхаген“ е история, която радва, но и нагарча. Има исторически препратки, но не се дълбае в тях, защото всъщност лентата проследява едно паралелно израстване на двама души.

„Копенхаген“ не изисква от зрителя, а му подарява. Той е от онези истории, които се случват някъде по света, не съдържат всеобхватни прозрения, но описват общочовешки емоции. Филмът разказва една случка, която не променя никого освен преките участници, но вълнува с непретенциозността си, с простотата си. И всичко това – на фона на красивия Копенхаген с павираните му улици, с цветните му сгради, с каналите, Тиволи, Малката русалка, дългите нощи, колелата и ‘Vi To Er Smeltet Sammen‘.

На малко повече от 2000 километра югозападно от Копенхаген се намира столицата на България – София. След тази обиколка, добре дошли отново вкъщи.

Автор: Илияна Маринкова

Стажанти на
За втора поредна година „Под Моста“ организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2016 г. през програмата ще минат 17 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to