‘Hardwired… To Self-Destruct’ – ревю на новия албум на Metallica

Повече от осем години чакане кулминираха през тази седмица, като десетият солов студиен албум с оригинални композиции на Metallica ‘Hardwired… To Self-Destruct’ най-после се стовари върху главите ни с титанична сила. Струваше ли си чакането? В каква форма са най-големите легенди на траш метъла? Тези въпроси гърмяха като фойерверки в главите на феновете на бандата, в това число и моя милост, докато чакахме да изслушаме всички нови песни на Джеймс, Ларс, Кърк и Робърт.

metallica-2016-podmosta

Като албум ‘Hardwired… To Self-Destruct’ предоставя възможност на слушателя лесно да му даде обобщаваща оценка, без да разглежда всяка отделна песен, тъй като повечето от тях имат сходни предимства и недостатъци. Аз лично няма да се възползвам от тази възможност и все пак ще анализирам всяка от песните в новия албум, но ще бъда максимално кратък. Приоритет ще ми бъдат сравненията с предишни песни от дискографията на Metallica, обхващаща повече от 30 години, 9 солови студийни албума, един албум с кавъри, една (безкрайно омразна на всички ни) колаборация с Лу Рийд и стотици изпълнения на живо. Пояснявам това на уважаемия читател, който може да пожелае да прескочи всичко това и директно да прочете цялостната ми оценка за ‘Hardwired… To Self-Destruct’ отдолу. А сега, без повече предисловия, да се захващаме за работа!

1. ‘Hardwired’ – Откриващата песен от албума и първият пуснат сингъл от него ни връща към дебютния албум на Metallica ‘Kill ‘Em All’ от 1983 година и кратки, брутални, ударни парчета като ‘Whiplash’, ‘Hit The Lights’ и ‘Motorbreath’. Песента контрастира рязко на останалите парчета от албума по редица параграфи – най-вече с кратката си дължина и с факта, че, за разлика от повечето останали песни, солото на Кърк Хамет е един от най-готините елементи от композицията. ‘Hardwired’ не се отличава с кой знае каква лирична стойност и психопатичният текст за самоунищожение и параноя е просто аксесоар към препускащия ритъм на барабаните на Ларс Улрих и китарата на Джеймс Хетфийлд. Накратко казано, песента печели точки за носталгия с приликата си с вече споменатите стари хитове, но и не представя Metallica в топформа.

2. ‘Atlas, Rise!’ – Третият сингъл от ‘Hardwired… To Self-Destruct’ представлява своеобразно намигване към творчеството на хард рок банди като Iron Maiden с по-умереното си темпо, не дотам тежките барабани и хармоничните изпълнения на китарите на Хетфийлд и Хамет. Текстът намира фронтмена в екзистенциален размисъл за нуждата на човечеството от спасител, обречен на вечни мъки в името на висшата си цел. Всичко в ‘Atlas, Rise!’ е традиционно – лиричните теми, композиционната структура, основният ритъм и солото. Вокалното изпълнение на Хетфийлд е по-интересен въпрос, като пеенето му в по-висока тоналност може да звучи на хард рок феновете също толкова традиционно, колкото и останалите елементи от песента. На феновете на Metallica обаче то за пореден път показва гласовия капацитет на великия фронтмен, който сякаш чудотворно се разширява с напредването на възрастта му.

3. ‘Now That We’re Dead’ – Песента намира Джеймс Хетфийлд в лирична игра с парадоксите на оптимизма и реалността в човешкия живот. В куплетите вокалистът се моли за кураж, напътствие и спасение, при това в първо лице, множествено число („ние“), а в припева извежда оптимизма и любовта си към любимата (‘my dear’) дори над самата смърт, както личи и от заглавието. Придружен от превъзходен тежък riff в музикалната си основа и по-меки откриващи акорди в първите секунди от парчето, интригуващият текст прави песента едно от силните попадения в ‘Hardwired… To Self-Destruct’. Това е и едно от най-типично „хетфийлдските“ парчета, имайки предвид кой е текстописецът и композиторът на основния riff. Звученето на песента я прави доста подходяща за стила на Metallica от 90-те, по-конкретно за албума ‘Load’ от 1995 година, недолюбван от множество фенове на по-тежката музика и доста харесван от мен.

4. ‘Moth Into Flame’ – Вероятно най-добрата песен от ‘Hardwired… To Self-Destruct’ бе пусната като втори сингъл от албума през есента и ни показва Metallica в най-добрата си форма. Композицията е разчупена – с бързи, бавни, шумни, тихи, твърди и лирични части, поддържана през цялото време от разтърсващия riff на Джеймс Хетфийлд и кореспондиращата му съвършена работа на Ларс Улрих зад барабаните. Вокалното изпълнение на фронтмена е също толкова вдъхновено, с рязко произношение в куплетите и удължени тонове в припева. Текстът, вдъхновен от документалния филм ‘Amy’ за смъртта на Ейми Уайнхаус, илюстрира плашещо добре попкултурната реалност в Съединените щати, в която самоунищожението и сляпото търсене на известност са търсени и дори приоритизирани от масата и медиите. По този начин се осъществява идеална връзка между текста на песента, нейното заглавие и заглавието на целия албум. В парчето фигурира и едно от по-добрите сола на Кърк Хамет, както и безупречна работа от басиста Трухийо (всеки път, когато видя името му, изписано като „Трухильо“, ми се повишава кръвното налягане), който спомага за тежкото звучене на песента и запазването на композиционната й цялост през различните части.

5. ‘Dream No More’ – Лирично песента ни връща към 80-те години и по-конкретно към концептуалния албум ‘Ride The Lightning’ с фокуса му върху смъртта като основна тема. Няма и как човек да не направи препратка към албума, съдържащ инструментала ‘The Call of Ktulu’, след като страховитият мистичен герой на Лъвкрафт отново е споменат в припева. Парчето не впечатлява особено с композиция, текст или изпълнение, откъм звучене прекалено наподобява ‘Sad But True’ и в рамките на иначе силния ‘Hardwired… To Self-Destruct’ звучи повече като пълнеж.

6. ‘Halo on Fire’ – Прекомерната дължина на песента, надвишаваща осем минути, не е оправдана докрай нито от сравнително клишираното си лирично съдържание, фокусиращо се над проблемите на младостта, нито от композицията си, наподобяваща твърде много структурата на известни балади на Metallica като ‘The Day That Never Comes’ и ‘One’. Вероятно с времето отношението ми към него ще се затопли, както се случи и с ‘The Day That Never Comes’, но на първо слушане парчето не ми направи силно впечатление с нищо, освен с вокалното изпълнение на Хетфийлд. В ‘Halo on Fire’, а и в целия нов албум вокалистът достига височини, за каквито надали е и мечтал на възраст между 20 и 28 години, които по-глуповатите фенове на хеви метъла определят като най-добрите му.

7. ‘Confusion’ – Първото парче от втория диск на ‘Hardwired… To Self-Destruct’ е военната песен от този албум на Metallica, започващо с маршови барабани в изпълнение на Ларс Улрих и нов впечатляващ вокален поход към високите тоналности от страна на Джеймс Хетфийлд. Текстът, акомпаниран от изключително въздействащ видеоклип, акцентира върху трудностите на цивилния живот за войника, завърнал се у дома от фронтовата линия. Солото на Кърк Хамет е сред по-слабите елементи на изпълнението, като китаристът се поддава на добре известната си слабост да разчита на ‘wah’ педала на своята китара твърде много. Въпреки това силните вокали на Хетфийлд и страхотният текст придават особено въздействие на песента, което се утроява, ако тя бъде възприета и с видеоклипа си. Благодарение на това въздействие, по мое мнение ‘Confusion’ се квалифицира сред по-силните попадения от ‘Hardwired… To Self-Destruct’.

8. ‘ManUNkind’ – В музикално отношение песента е сред по-силните от новия албум на Metallica, подкрепяна най-вече от стабилен ритъм и изключително готин riff. По-слаба нейна страна е текстът, който, наред с видеоклипа, е своеобразно намигване към жанра на блек метъла и неговите пионери, известни с антихристиянските си символи, боите по лицата си и дългите си прави коси. В клипа песента е изпълнена от актьори, играещи членовете на норвежката блек метъл група Mayhem, чийто фронтмен се самоубива през 90-те години. Като на човек, на който подобни бляскави апокалиптични демонстрации никога не са му допадали, клипът ми се струва излишно показен и грозен, но разбирам целта му да изкаже преклонение към бащите на блек метъла. За да не трябва да се съобразявам с него, песента просто ще се окаже на мобилния ми телефон само в аудиоформат, тъй като откъм музикално звучене просто си струва.

9. ‘Here Comes Revenge’ – Подобаващо тежка и с подходящо регулирано темпо, песента е дефинитивната метъл ода към отмъщението с препратки от Библията до средновековната литература. В музикално отношение парчето се отличава от останалите песни от албума със засилен бас в изпълнение на тестостеронния титан Роб Трухийо, който поддържа ритъма на песента непрекъснат, тежък и стабилен. Страховитият видеоклип, който е най-близкото нещо до анимационен хорър филм, до което ще се доближим в световната попкултура, илюстрира ясно колко двуостро е отмъщението като акт и как от него никога няма печеливши. Силното лирично послание, тежкото звучене и подчертаната роля на басиста Трухийо катапултират песента сред най-силните попадения от ‘Hardwired… To Self-Destruct’.

10. ‘Am I Savage?’ – Проточена, зловеща и все така категорично тежка като останалите песни от албума, ‘Am I Savage?’ говори за връщането на човешкото същество към най-първичните инстинкти, като видеоклипът към нея прибавя и друг, изключително важен щрих към посланието, поставяйки лиричното действие в модерен и доста плашещ визуален контекст. Разгледана отделно от останалите парчета в ‘Hardwired… To Self-Destruct’, песента заема респектиращо място в дискографията на Metallica със своите музикални качества, но в рамките на албума звучи просто като поредното парче със страхотен riff на Джеймс Хетфийлд и стандартно соло на Кърк Хамет. Иначе казано, песента страда от високата летва, която траш метъл легендите поставят в новия си албум.

11. ‘Murder One’ – Песента представлява един дълбок поклон пред легендарния Леми Килмистър от Motorhead с красноречивия си текст за самотен бунтовник, неизменно верен на своята същност, но не и нещо повече. Ритъмът е сравнително стандартен и също като ‘Am I Savage?’, не изпъква с нищо над останалите песни от ‘Hardwired… To Self-Destruct’. И в това парче Хетфийлд продължава да катери октавите и тоналностите, докато в една песен, посветена на Леми, по-ниският глас щеше да пасне далеч по-точно. Идеална за изпълнение на концерти в памет на фронтмена на Motorhead, песента няма достатъчно музикална индивидуалност, за да стане хит или да се запомни (поне не и в моите уши).

12. ‘Spit Out The Bone’ – Ураган от бесни барабани, неотслабващи китари и бързо пеене в ниски тоналности – ‘Spit Out The Bone’ звучи така, сякаш може да се впише в албума ‘Master of Puppets’ и по-голям комплимент от това надали съм способен да направя. Антиутопичният текст от името на машините, които се опитват да завладеят света, пасва идеално на музикалния си акомпанимент, а и звучи ужасно въздействащо със страхотни лирични попадения като ‘Remove your heart, it’s only good for bleeding’ и ‘Accelerate, utopian solution, finally cure the Earth of man, exterminate, speeding up the evolution’. Досущ като едно музикално торнадо, ‘Spit Out The Bone’ затваря ‘Hardwired… To Self-Destruct’ по подобаващо зрелищен начин и оставя слушателя смазан и изтощен от сякаш неизчерпаемата енергия в парчето. Бих го поставил на едно ниво с ‘Moth Into Flame’ на върха на новия албум на Metallica.

‘Hardwired… To Self-Destruct’ е наричан от повечето експерти в музикалните медии в САЩ „най-добрият албум на Metallica от Черния албум насам“. Не мога да се съглася с подобна гръмка похвала, тъй като съм повлиян от собствените си субективни вкусове. По-меките изпълнения в жанровете на рока и кънтрито в албума ‘Load’ ми се нравят повече от неизменно тежките, а понякога и еднотипни riff-ове в десетия оригинален албум на Metallica, но мога и да разбера от какво са провокирани възторжените отзиви на колегите ми в журналистическата професия. За Metallica ‘Hardwired… To Self-Destruct’ е изключително солидно попълнение в дискографията и вероятно най-доброто им за 21-ви век, макар и в ‘Death Magnetic’ също да има някои много силни музикални попадения.

CurrentMetallica

Главният отрицателен аспект на албума е и основната му положителна черта, колкото и парадоксално да звучи това. Джеймс Хетфийлд и Ларс Улрих държат креативните юзди на бандата твърде здраво в десетия им студиен албум, като реализирани композиционни идеи на Кърк Хамет и Роб Трухийо почти няма. ‘Hardwired… To Self-Destruct’ е първият албум, в който Хамет не е участвал в композицията на нито една от песните, и това определено си личи в предвидимите му, предимно стандартни изпълнения в китарните сола в песните. Ако причината за това наистина е изгубен телефон в Копенхаген с над 250 музикални идеи на него, съдбата очевидно си прави подигравка с иначе способния китарист на Metallica, а и с цялата банда, които очевидно са на ръба на това да покажат най-доброто, което са способни, на достопочтената възраст от над 50 години.

metallica-lars-ulrich-james-hetfield-podmosta

От друга страна, диктатът на Джеймс и Ларс в ‘Hardwired… To Self-Destruct’ закономерно води до създаването на песни, олицетворяващи до съвършенство класическият траш метъл стил на Metallica, каквито винаги са искали от тях и запалените им фенове. Конкретно Хетфийлд е в най-добрата форма за цялата си кариера, крепящ всяка песен от албума с брутален основен riff от китарата си, винаги смислен текст и безпогрешни вокали, разпростиращи се в диапазон, по-широк и впечатляващ отвсякога. Очевидно е, че докато „Татко Хет“ контролира креативните начинания на бандата, а Ларс все така неуморно се грижи за бизнес страната на тяхната работа, Metallica ще бъде, пребъде и завинаги ще си остане групата, която поставя стандартите в жанра на метъла.

‘Hardwired… To Self-Destruct’ е достъпен в музикалните магазини в България от 18 ноември 2016 година. Разпространява „Universal Music“.

Георги Петров
е на 25 и е завършил бакалавърска степен по специалност „журналистика“ в СУ „Свети Климент Охридски”. Работил е като международен и културен редактор за новините на БНТ „По света и у нас“, водил е рубрика на филмова тематика по Box TV и в момента работи като водещ на рубриката „Кино Аларма” в БНР „Христо Ботев”.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to