„Хората, които са винаги с мен“ от Нарине Абгарян

Животът е там, където ни чакат

Животът е там, където ни обичат.

Магична, чиста и необикновена книга. Истории, пропити с равни части болка, тъга, надежда и любов. Втората книга на Нарине Абгарян, издадена на българския пазар, е посрещната радушно след огромния успех на „Три ябълки паднаха от небето“.

Признавам, че бях скептична относно първия й роман и така и не го прочетох, но това е пропуск, който скоро ще бъде запълнен с огромно удоволствие. Масовата глъч около новите заглавия често ме кара да подхождам предубедено към литературните им качества, но след „Хората, които са винаги с мен“ мога да заявя, че Абгарян напълно заслужава всеки суперлатив по адрес на творчеството си.

То е с дъх на мокър мъх, пенещи се реки и вятър в короните на дърветата. Историите се нижат досущ като камъчетата от броеницата на грохналия пастир в началото на романа – трак-трак, трак-трак.

В арменско градче Берд (в превод „крепост“) авторката ни въвежда в света на няколко поколения семейства от един род. Непоследователността на времевата линия не е дразнеща и объркваща за читателя, а по-скоро му помага да обхване цялата палитра от случки, герои и разкрития. В тази общност жените са крепител на родовата памет. От момичето, което чува майка си да плаче всяка нощ и силно я прегръща през деня, за да и вдъхне повече живот, през майките, които често въздишат и понякога престорено се усмихват, до бабите, които живеят, само за да видят внучките си като щастливо омъжени млади дами. Историите им се преплитат една в друга, но всяка една жена е цяла Вселена. Вселена, в която има от всичко по малко – сълзи, усмивки, порицания, стаени надежди, мечти, но най-вече безгранична любов.

„Нани Тамар казваше – любовта е всичко. Любовта е онова, заради което си струва да живееш. Малка си, още не знаеш нищо. После ще ме разбереш. А сега само запомни – любовта е онова, заради което си струва да живееш.“

Не мога да сравня Нарине с друг съвременен писател. Досега не бях попадала на книга, в която употребата на толкова епитети да е така плавна и недразнеща за читателския ми вкус. Това е един сгряващ душата роман. От тези, които след като прочетете ще ви се иска да дадете на най-обичните си. Без препоръки и уверения – защото трудно ще намерите точните думи. Тази книга трябва да бъде не просто прочетена, а почувствана. Абгарян докосва нежно струните на сърцето и мелодията, която сътворява е песента на живота.

Песен приспивна и песен за събуждане. Песен целебна и песен оплакваща…

Преводът е на Емилия Л. Масларова, а художник на корицата е Иван Масларов.

Елис Eмин
на 21 години, студент по „Журналистика“ в Софийския университет. Най-важното нещо в живота и са книгите и именно затова, след стажа си при нас, се превърна в най-сериозния ни автор за всичко свързано с литература.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to