Имало едно време училище

12924505_10208846420054729_5696872905497164962_nНякои срещи имат съвсем обикновено начало и неочакван край. Идват ненадейно, засмукват те, пленяват сетивата ти, карат те да чувстваш, да си спомниш, да поставяш въпроси…

В един от първите топли следобеди на април кръстосвах небрежно улиците на квартал „Бела вода“*. Не познавам много от съкварталците, но често само поглед или кимване за поздрав те свързват с хората. Всички жители на един град, село или квартал споделят обща културна памет, която пространството и времето е изплело между тях.

В цялата прелест на мешавината от слънчеви лъчи, лек вятър и много лица срещнах госпожа Симеонова. Нямаше как да не я позная, да я подмина, а и учителките никога не оставят на мира своите ученици. Те винаги се интересуват как си, винаги са готови да те смъмрят, но лицата им пазят и излъчват добронамереност и обич. Такива срещи са машина на времето, perpetuum mobile за всеки учител и всеки ученик. И докато съзерцаваш лицето на учителката си от детството, откриваш, че времето не минава незабелязано… То слага ръка първо на спомените и ги променя… Променя звукове, променя морфеми… После поставя своите щрихи на лицата ни, по които всеки ден изписва своите многоточия, въпросителни, удивителни… С времето много неща променят символите си, но сякаш учителят е една особено уязвима фигура. Когато погледнеш назад във времето, същото време щедро ти предоставя очила, които променят фигурите, правят ги почти нереални, сливат образ и контур, изкривяват ги, пречупват ги, отразяват ги в самия теб.

Знам, че някъде там е училището, същото онова училище, което съм напуснал преди много време. Знам, че е затворено… Когато е било затворено, съществувала идеята сградата да се превърне в център за социални услуги. Но идеята видно не е имало кой да я осъществи. След земетресението през 2012 година сградата пострадала допълнително. По същото време и хората вероятно забравили, че някъде там е имало училище. Сградата си стояла все на същото място, непозната и неразпознаваема. Аз знаех, че нещо му има на училището, но все не намирах време да го видя… 

12938090_10208846422974802_2794489794195020484_n

Този път сякаш то ме повика само. Колкото повече се приближавах до него, виждах, че е някак обезличено, няма физиономия, няма прозорци. Стои изкривено като размазано лице на пребит човек. Някои играчки от детството ми имат лица. Локомотивът има големи очи, количката се смее… Но училище без врати и прозорци е като човек с разкривена физиономия и без зъби. Плахо се приближавам към училището и колкото повече се приближавам, сякаш го чувам как плаче, скимти, предало се е. 

Накъдето и да погледнех, виждах само безразборни дупки като дълбоки белези. Няма кръв, но това са други рани – смесица от разпилени късчета на бивши вещи, които показват само колко стари и вездесъщи са станали пукнатините ни. Те са развалили формата, а съдържанието е вътре и навън, и неизвестно къде. Различаваше се входът на училището, но нямаше врата или нещо, което да напомня за нея. Цялата дограма е изчезнала мистериозно. Липсват венци, гербове и емблеми, името. Липсва всичко, което помня. Останало е това, което никога не съм си представял, че може да остане. Руините на един изживян живот. Животи… Когато прекрачих прага, се заковах на място. Нямах никакъв инстинкт за следване или поне бегъл ориентир. Училището е изкормено! Изнасилено. Поругано. Всичко е начупено в разни форми, които не издават откъде идват и част от какво са били. Цялост, изпълнена с прах, боклук и отломки. Обзема ме страх… Не искам да мисля какво следва нагоре по стълбите, но въпреки това продължавам. Хващам се за остатъка от парапета… Болка. Сякаш някой е ухапал ръката ми, сякаш съм преживял терористична атака… Гробната тишина вътре и всички шумове отвън, които влизат лесно в сградата, придават на мига нереалност или това е друга реалност, кинематографична, нарочна, декор… Реалност извън реалността, извън пролетта, не моя реалност. Това ли е училището, питах се… Прах, боклук, отломки. Мястото май е същото. Мястото в паметта ми. „Носи ме“, казваше баба ми за кръвното си налягане. Тялото в плен на неизвестното. Носи ме… Като отвързана лодка, пусната в морето, на чиято палуба съм само аз, но не се държа за нищо. 

12919785_10208846432455039_5362277950505374155_n

Нацистките концентрационни лагери от Втората световна война (поне тези на територията на Полша) могат да се похвалят, че предоставят за гледане помещения за жестокост, но дори те имат прозорци, врати и стълби… 

Училището в квартал „Бела вода“ е преживяло война. При самата спонтанна мисъл замръзвам. Едва стъпвам на втория етаж. Спомням си, че точно там имаше голям портрет на братята Кирил и Методий. Подът беше винаги мокър и чист… Защото училище значеше храм. 

Реалността като нереалност, небитие, безвремие. Сякаш винаги е било така. Изживяването е сън от онези френетичните, при които несъзнаваното изплува на повърхността в някакви форми, фигури и лица – познати и непознати, алогични. Да ходиш по коридора е като да стъпваш на минно поле, защото не знаеш как и къде да стъпиш. Всяко нещо, върху което си стъпил, издава един скърцащ звук, който реже. Болка. Поглеждам надясно… Да, да, ето това беше кабинет по изобразително изкуство. Свивам се все повече с поглед надолу – като виновен и засрамен ученик. Питам се как допуснахме да се случи т о в а, после търся оправдания, после става непосилно тежко, защото няма оправдание и защото не можеш да избягаш от въпросите, от предполагаемата, недоказана, но логична обща човешка вина, от която несъмнено си част. 

Кабинетът по руски, кабинетът по литература със захвърлен в дъното портрет на Христо Смирненски, без рамката… И се сещам за „Безименни души“… Пропадналият таван съвсем осезаемо щрихира някаква „Стълба към небето“, но няма нищо общо с Дубаровата или смирненската, или дори с изповедта, че сме искали да сме „нежни и добри“, но дори не сме се опитали, че сме се предали срамно без борба и опит, че сме паднали жертви… на самите себе си. Усещаш гняв. Гневен си на себе си, на другите, на всичко, а дори не знаеш защо чувството е именно гняв. Кабинет след кабинет, книги, пръснати в коридорите и клозетите. Нито един чин, нито един стол, нито една черна дъска… Части от изображения, показващи употребата на въглерода и силиция, битката при Ахелой или как се пише съчинение… Как написахме съчинението си ние, жителите на кв. „Бела вода“?! Дори не става въпрос за правописни грешки… Става въпрос за памет. Паметта съхранява уважение. Уважение към другите и другото. Тоест – уважение към себе си. 

12933101_10208846467615918_7671094440631545839_n

Някои казват, че училището било разбито, а после разграбено… между похитителите имало и жители на „Бела вода“. Повечето, ако не и всички жители на кв. „Бела вода“, са били ученици в това училище. Съжаление, срам, разпиляна отговорност, вина, до истеричния крясък в мен, че това, което виждам, не е истина, че не се е случило или се е случило, но липсата на памет е изрязала дори вината. Процесът на Кафка е много по-логичен от това, което почувствах аз. Исках да избягам, но всяка крачка представляваше усилие. Бях вкаменен. Пленен от фрагменти и останки, чието предназначение е мистерия. Няма часове днес, а и изглежда не сме били ученици за пример. 

В този случай няма лошо и добро, няма смело и подло, няма никакви антиподи, които всъщност определят изборите в живота и жизнения ни път (Жан Пиаже). Нали противоборствата в една система я правят резистентна структура. 

Не знам дали някой е срещал своите учители и дали може да ги погледне в очите. За себе си знам, че не бих го пожелал. Защото нямам тази смелост и кураж и трудно бих понесъл срама. Оставам убеден, че сме имали невероятни учители… Но предадохме училището си, оставяйки го да бъде жертва. И защото не мога да понеса срама, си спомням Зола: „Аз обвинявам!“. Но в същото време един глас в главата ми настоява: „Кого?!”.

*XV Основно училище св. св.“Кирил и Методий“ в град Перник, квартал Бела вода


Автор: Иво Перушинов

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to