Интервю с ‘Khanъ’

Свежата кръв е в ъндърграунда, където хората не се притесняват да изразяват себе си

Khanband

Напук на комерсиалната българска и чужда музика, с която биваме засипвани от масмедиите у нас, съществуват родни изпълнители, които разбиват всички стереотипи. Групи, които не се съобразяват с тенденциите и свирят това, което им е на сърце и което им харесва. Една от тях е ‘‘Khanъ’’, която бива оригинална и автентична, дори в екстремния стил, в който свири.

Запалих се по тях още с първата песен, която чух – „Небе“. Същата има и клип, чието заснемане се получава благодарение на това, че групата печели конкурса за млада банда на столичния клуб ‘The box’, организиран през 2011 г. Днес, около седмица след ударния им концерт, представящ дебютния им албум „Знамение“, имаме удоволствието да Ви представим интервю с тях. В него ще си говорим за нещата, които мотивират и вдъхновяват ‘Khanъ’, a и ще обсъдим други теми, свързани с родната ни сцена.

ПМ: Здравейте! Благодаря, че се съгласихте на това интервю! Връщайки Ви назад към не толкова далечната 2009 г., бихте ли разказали как се стигна до създаването на ‘Khanъ’?

Здравко: Това към Симо. Аз се присъединих през 2012 доколкото помня. Идеята първоначално беше да дрънкам, колкото да има нещо народно. Опитаха се да ме изгонят на няколко пъти, неплащайки наем, неинвестирайки време и прочие. По едно време реших, че си струва да положа усилие и се засилих.

Марто: Не съм бил свидетел на създаването на ‘Khanъ’. Когато се присъединих към групата, бях „в небрано лозе“, както се казва… Ако не се лъжа, беше някъде към края на 2013 г. Част от инструменталите отдавна вече бяха готови, от мен се искаше да измисля вокални линии и текстове, но ми трябваше доста време да вникна пълноценно в парчетата, за да успея да им придам подходящ облик. В един момент обаче се отпуснах, успях да усетя ‘Khanъ’ като „моята банда“ и нещата се получиха.

Симо: Да се върна толкова назад не е лесно, всъщност ми се струва адски далеч. Оттогава, както идеята ‘Khanъ’, така и аз самият изминахме много дълъг път и научихме много един от друг. А в началото дори не стои нещо кой знае какво. Бях още в гимназията, вече минал стъпките с първата китара, първото мазе, първото гадже и т.н. Исках нещо ново и непознато. В същото време на запад се раздуваше „фолк-метълът“. Не беше трудно да се стигне до наблюдението, че тук нямаме тежка група, която силно да застъпва тукашната народна музика. Не и по начина, по който те го правеха – сериозно и епично. Тогава дори не подозирах какво предстои. Спомням си най-вече, че започнах с това да намеря мелодии за кавал в интернет и да ги адаптирам с метъл (справка – Гарван). След като с това се убедих, че схемата работи, остана само да се намери екипаж, кораб и да се комбинират елементите. Отне 6 години.

Досега сте променили състава си веднъж. Каква е общата, обединяващата спойка между сегашните членове? Какво Ви придвижва напред?

З: За мен онова в ‘Khanъ’, което ме караше да идвам отново и отново, въпреки че понякога нещата не вървяха на добре, е безкрайната откровеност, която срещам в групата и ценностите, които се наложиха като водещи в екипа. И в други групи съм свирил, но винаги колективът е куцал. В ‘Khanъ’ всичко се казва директно, проблемите се поставят и се решават. Като цяло търся това отношение във всяка сфера на живота и това ме спечели за колектива. Много ми харесва това, че отношенията в групата се градят НА репетиция, свирейки, работейки, а не по кръчми и по пейки. Другото е ясно. Сериозни хора. Харесвам хората, харесвам идеята и не бих се занимавал с друга група.

М: Характерът на музиката ни до голяма степен се дължи на факта, че сме цели 7 души, всеки от които допринася с нещо собствено за композициите. Това изисква много добра организация и ясна комуникация между всички членове, което невинаги се постига лесно. Всеки от нас обаче е наясно, че групата стои над егото му, и е готов да жертва нещо от себе си за каузата.

С: Ако трябва напълно честно да отговоря на този въпрос, спойка всъщност няма. Всеки е с различно минало и различна идея за бъдещето, както и различни мотиви в настоящето. Нещата, които все пак крепят такава една структура, са поставянето на каузата над личността, а също и заемането на роли и ясното им осъзнаване и разделение. Това е урок, който научихме в движение. Всички сме съгласни, че България трябва да има такава група, пък вече за остойностяването на „такава“ се налага да правим компромиси.

Откъде черпите тази енергия както за записите, така и за живите Ви изпълнения? Има ли групи, книги или филми, които Ви вдъхновяват, и кои са те?

З: Енергията – всеки човек има енергия, само че някои я пилеят. В ‘Khanъ’ някак си хората успяват да я канализират и впрегнат в нещо градивно. Контактът с публиката, с приятелите ни, с останалите „канчета“ – ето това ме зарежда. Харесва ми да виждам как хора, на които държа, оценяват музиката ни и се сцепват на концерти, как се оплакват на следващия ден, че ги болят краката, ръцете, главата. Харесва ми, как някои хора са шокирани от нашия прочит на т.нар. фолк метъл.

Различни групи на различни етапи от живота ми (са ме вдъхновявали). Но не бих казал, че е конкретно за ‘Khanъ’. Вдъхновява ме автентичният фолклор – онзи, който е своеобразният ъндърграунд на традиционната музика. Иначе слушам death метъл, фолк метъл, сушал съм хеви, слушал съм блек, наистина не ми дреме за стиловете. Слушам и метълкор, докъде се докарах…

М: Всичко красиво ме вдъхновява, независимо дали е под формата на преживяване, човек, място, звук… Това, което ми дава най-много енергия обаче, е чудовищният емоционален заряд, който получавам от публиката на концертите ни. Дори и да съм имал най-ужасния ден в живота си, със стъпването на сцената забравям всичко останало.

Не се наемам да посоча определени групи, тъй като списъкът е безкраен и разностилов – от народна и църковна музика през екстремен метъл, та до джаз, блус или ска… Харесвам филми и книги на музикална или философска тематика, както и класическите български романи, разкази и повести, пресъздаващи харизмата на българското село, като тези на Димитър Талев, Елин Пелин, Йордан Йовков и др.

С: Тук мога да продължа предната си мисъл за това, че за всеки от нас нещата варират. Влияния могат да се намерят като започнеш от класическия death и блек, през модерните кор течения и стигнеш до разните пост-уатевър стилове. Това е за едната страна на нещата. От другата, се стремим да разграничим двете значения на думата фолк в момента. Опитваме се да изтръгнем автентичното и изначално звучене от популярната му днес форма, позната от телевизиите за реклами на къщи за гости. Вдъхновение за такава една задача днес има от изненадващо много места. Всъщност доста творци търсят точно това, но в други форми. Имаме Оратница, Балкански от музикантите, ето от студио „Змей“ избухнаха със „Златната Ябълка“. За мен едно от най-големите вдъхновения е това, че не сме сами. Другото са хората отсреща. Тези, които се смазват на концерти и куфеят у дома на записите. Тези които се вдъхновяват от нас. Всъщност цикълът се завърта.

logo

Според Вас връща ли се интересът на българина към родното звучене?

З: Интересът на българина е чалга, евтин алкохол, повърхностна политика, футбол и риалити формати. Мен ме интересува интересът на хората, които считам за стойностни и наричам свои приятели, интересът на моето семейство, моят собствен интерес. В България се прави музика със забавяне от 20 години, популярният метъл у нас не ми е интересен. Свежата кръв е в ъндърграунда, където хората не се притесняват да изразяват себе си.

М: О, да! Вижте какво се случва по концертите на „Оратница“ или „Тъпани и гайди“ например. Вярвам, че времената на пошлост и безличие малко по малко си отиват.

С: Наблюдава се такава тенденция. Дори е очевидно. В онези времена, за които говорех в началото, си мислех, че правим нещо новаторско, а сега сме просто част от някакъв нов резониращ ренесанс.

Прочетох по няколко пъти текстовете на песните от „Знамение“. Всичките засягат множество наболели за съвремието ни теми и съдържат силни послания, върху които обществото трябва да се замисли. Все неща, които липсват на комерсиалната музика, която се пропагандира у нас. Как мислите – по какъв начин може да се отслаби ефектът на масовата култура, така че хората да започнат да слушат състави като вашия?

З: Не ни е работата да отслабваме никакви ефекти. Ние се мъчим да предложим алтернатива за хората, които  я търсят. Вероятно това, което правим, е неразбираемо за останалите. Който не търси, се задоволява с мъничко – прибираш се от работа, пускаш телевизора, гледаш новини, „риалити“, роптаеш във Фейсбук. Това не е моята реалност. Да ходят „да теглят отпред“.

М: Просто всеки трябва да прави това, което му доставя удоволствие, и да влага максимално от себе си, за да е добър в него. Това в известна степен ще отслаби оковите на посредствеността, която ни залива. И все пак винаги ще има хора, които се носят по течението – нека позволим на тези хора да свършат нещо полезно, като ни дадат пример какви не трябва да бъдем.

С: Нямаме илюзиите, че с крясъци и „брейкдауни“ можеш да „пробиеш“ масите, пък било то и с помощта на народните песни. Не е и това целта на занятието. В този ред на мисли масовата култура можем да я оценим само в качеството си на нейни потребители. Като такъв бих казал, че липсва искреност. Днес всичката популярна музика търси скандала и печалбата, пряка или косвена. Спомням си детските години, когато не беше така. По радиото вървяха слушаеми песни, които всички още помним. Комерсиалната музика има нужда от нови „90-те“. От нашата гледна точка това може би означава ново детство? Масова култура винаги ще има, но тя трябва да бъде насочена от и за хората. Малко както народните песни.

По какъв начин записвате музиката си, каква атмосфера Ви е необходима за творене?

З: Преди всичко да сме заедно, да  изключим външния свят и да отворим съзнанието си за това, което е в нас. Някои го наричат изкуство. Да създадем една микровселена, в която има ясни правила. Ясни са, защото сме ги определили ние и ние самите доброволно ги приемаме. Навсякъде около нас има хаос, но когато човек създаде тази своя микровселена,  успява да нареди нещата. Този принцип е приложим и на работното място, т.нар. работна атмосфера, на тренировки в залата по бойни изкуства също се открива това. Репетициите ни са като ритуал и водеща е музиката.

М: Не ми трябва нещо кой знае какво. Просто слагам слушалките, затварям си очите и си представям, че съм на сцената. Или на някое необятно поле в Балкана.

С: Ритуал и зелена салата. Но сериозно. При записите, там въпросът е повече в това да се вложи старание и труд. Нещо като писане на домашно. Виж при творчеството е по-различно. При нас то е по-скоро път или поне така беше за този албум. Атмосферата идва след това.

Каква е най-важната съставка, за да бъде едно произведение (било то песен, картина или друго) качествено?

З: Не е едно нещо, много неща са. Може да ги изброяваме до утре. Но ако трябва да изтъкна едно, без което всичко останало няма значение – Идея.

М: Оригиналност. Изкуството е нещо крайно субективно, но за да ме грабне нещо определено, трябва да притежава някаква специфична черта, различна от всичко останало.

С: Съдържание. Първообраз. Провокация. Емоция. Намерение. Добавете щипка характер и мистерия. От там нататък всичко е част от опаковката и може само да подплати, но не и да замести някое от горните.

Khanband3

Кои са нещата от българската действителност, които Ви карат да се чувствате разгневени или Ви натъжават?

З: Простият робски народ.

М: Егоизмът, безразличието, алчността, агресията, ограничеността, лицемерието, показността… Главно нечестните и недобронамерените отношения между хората.

С: Силно изразената загуба на позиции с всяка следваща година. Това, което си говорихме за крахa на културата от 90-те, е само един от симптомите. Все повече се крием зад екраните си. Все повече загърбваме стойностните неща в името на повече удобства или дори просто по-голямо количество. Все по-малко споделяме с близките си нещата, които ни харесват и зад които искаме да останем. И все повече „шеърваме“ нечий сеир под предлога, че е забавен. Натъжава ме това, че има опасност децата ни да растат в една култура от антиобрази. От нашите антиобрази.
Какво мислите за риалити форматите, търсещи „музикални таланти“ у нас?

З: Супер са. Работят. Хората ги гледат, бизнесът върви. Народът поема, а щом поема, трябва да му се тика.

М: Не ги следя. Явяват се доста талантливи хора, но твърде много се набляга на нещата, които продават, а творчеството остава на заден план. В крайна сметка „победителят“ печели няколко месеца медийно внимание и става роб на една опорочена индустрия. Бързата слава, подобно на бързите пари, рядко трае дълго.

С: Уххх, тази тема. Няма как изкуството да има конкурсно начало. Няма как жури да дава оценки. Нали затова е изкуство, защото е относително. Няма как в основата на нечия емоция да седи наградата. Особено материална такава. Няма как в една сфера, която има сплотяващ характер, да наложиш състезателен елемент. От друга страна, няма как всеки да е заровен в колекции с изпълнители, за да подбере най-допадащите му. За доста хора тези състезания са все още по-добрата алтернатива. И това е най-жалкото, но как иначе би могло да бъде?
Какво планувате за тази година като участия и записи? Какви амбиции сте си поставили в дългосрочен план?

З: Лайвчета, конкурсчета, много свирене и много напредък.

М: Няколко концерта в София и страната, както и един по-голям конкурс… Ще ми се да направим нещо и извън България. Ще наблегнем и на нови парчета, разбира се.

С: Досега целта беше да осигурим албума. Единствената следваща сигурна цел е да го представим максимално широко. Конкретните измерения на това ще станат ясни скоро.
С какво бихте желали да бъдете запомнени?

З: С това, че правим нещо, което по една или друга причина друг не прави.

М: Бих искал да ме запомнят с това, че давам всичко от себе си за хората, на които държа.

С: Очевидно с творчеството ни. С това, че независимо от стила, не търсим стереотипи. С енергията, която влагаме в начинанието. С енергията, която предаваме по концерти. С това, че го правим с желание, както ние искаме, без водач, без маяк, без страх и оправдания от пречките пред нас.
Сред читателите ни със сигурност има и такива, които не са запознати с творчеството Ви. Според Вас коя е първата Ваша песен, която трябва да си пуснат?

З: Да дойдат на наш концерт. Оказва се тъй, щото много хора, които не са свикнали да слушат тежък метъл, някак си успяват да харесат това, което правим. Нека да усетят енергията. Иначе „Небе“ е една от най-разбираемите песни и в общи линии оправдава очакванията на повечето хора.

М: Наистина не знам как да отговоря на този въпрос. Това е, като да питаш многодетна майка кое е любимото ѝ дете.

С: Да си пуснат албума. Той е най-малката единица, която съдържа в себе си всичко.
Вашето послание към читателите на „Под Моста“?

З: Дерзайте!

М: Бъдете щастливи, бъдете честни към себе си и останалите, бъдете упорити! Наздраве!

С: Да търсят знамението не в своята знаменитост, а в знамето което развяват.

Състав на групата:

Марто – вокалъ

Жо – вокалъ

Симо – китари

Митко – китари

Иво – барабани

Явор – басъ

Здравко – тамбура

khanband2

Още музика: Ериней – музикантите от Средновековието

Истинското изкуство е призвание и изпитание – интервю с Irfan

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to