За вглеждането в очите и вярата в смисъла – интервю с Ирена Иванова

 

Повечето от вас вероятно познават Ирена Иванова от енигматичната й стихосбирка „Хълбоци и пеперуди“. През 2015 г. я издава като Рене Карабаш, като ни позволява да се огледаме в душевността й „с хастара навън“. Нежната обреченост в думите й продължава да полъхва от социалните мрежи, а междувременно Ирена успява да постави две свои пиеси и да изпълни нелеката главна роля във филма „Безбог“. Актьорската й игра добавя няколко награди към списъка от многобройните международни отличия, на които филмът на Ралица Петрова се радва от 2016 г. насам. Новото през 2017 за Ирена Иванова е спектакълът й „Очи сини, коси черни“, за който ви разказахме наскоро. Къде и кога може да гледаме представлението, както и подробности около разнообразния творчески свят на впечатляващата Ирена, научаваме от самата нея.

 

Къде е най-вълнуващо за теб да твориш – над лист хартия, пред камерата или в театъра?

И на трите места се чувствам по различен начин. Вълнувам се много и пред белия лист, и пред камерата, и в театъра. Концентрирам се изцяло, само тогава мога да достигна онази връзка на видимото и невидимото.

Сцена от спектакъла „Очи сини, коси черни“, чийто драматург и режисьор е Ирена Иванова

Какво те привлече да напишеш и режисираш пиеса по романа на Маргьорит Дюрас „Очи сини, коси черни“?

Онази несбъднатост във всички текстове на Дюрас. Романът на Дюрас говори за хората, които са изгубили Божествената любов и я търсят в едни очи, които дори не си позволяват да погледнат. А тя е пред нас. Винаги.

Какво послание най-много искаш да отправиш чрез спектакъла?

Хората да се вгледат в очите, с които живеят. Да се огледат в тях. Той е там.
Не го пускайте да си тръгне от тази стая.

Какви представления си пожелаваш и с кого би желала да работиш за театралната сцена?

Пожелавам си още представления като Очите, направени с любов и абсолютна вярност и доверие на актьорите към спектакъла. Бих се радвала да работя с много актьори, от познатите имена в театъра. Освен тях, в България има и други млади и талантливи актьори, с които бих работила. За съжаление, те се движат по периферията на театралния ни контекст, защото не са деца на известни актьори и режисьори, тъй като борбата за сцена е безмилостно жестока. Но аз вярвам в тях точно толкова, колкото вярвам и в големите имена на театъра. Да не забравяме, че всеки човек има еднакъв потенциал. Останалото е въпрос на шанс и яко бачкане.

Кадър от „Безбог“ (2016), режисьор: Ралица Петрова

Разкажи ми за преживяванията ти около снимките на „Безбог“.

Ще бъда лаконична в този отговор. Завърших курс за медицинска сестра, стажувах в дом за дементни хора, грижих се за болни хора по домовете им, ходих на курс по църковно пеене, изкарах шофьорски курсове…направих и още няколко неща, които са твърде лични и не бих споделила, но те ме пренесоха от другата страна на живота. Изкараха ме от моя собствен живот и ме поставиха в кожата на Гана, там където никъде другаде не съм била толкова аз. Оголена от его, суета и предразсъдъци.

За по-малко от година филмът спечели редица награди от фестивали в различни краища на света, включително за твоето изпълнение. Как си обясняваш успеха на „Безбог“?

Обяснявам си го с една дума – истина. Въпреки че филмът говори на български език, неговият език е универсален, защото истината се чете на всички езици. Историята във филма говори за моралния разпад на цяло едно човечество. На всички хора, принудени да изоставят Бог, които са забравили,  че последната дума винаги е Неговата.

Екранната ти героиня Гана неусетно отваря съзнанието си за нещо по-висше. Ти в какво вярваш?

Вярвам във всичко, в което Гана не вярва в началото на филма преди своята трансформация. Вярвам в справедливостта на Господ, която никога не закъснява. Вярвам в себе си. В Бог, в самата мен. Вярвам в силата на мислите и в това, че всичко е възможно, когато вярваш. Вярвам в свещта, която осветява цяла една тъмна стая.

Ирена с наградата за най-добра актриса от Фестивала в Сараево за ролята си в „Безбог“

От какво има най-голяма нужда в момента културата у нас?

Не съм министър на културата, но ще отговоря според личните ми непретенциозни наблюдения: от повече фондове за култура, които безпристрастно да оценяват проектите. От свобода на словото, тоест да се пишат книги само по поръчка от небесата, да се правят повече независими, смели филми, и нещо, което все повече липсва на хората на изкуството, които срещам – доброта и честност.

Като млад човек в България какво те кара да останеш тук и да създаваш изкуство?

Нещата, които ми липсват, когато съм извън България, и прекалено силната ми, на моменти глупашка вяра, че нещата тук се случват, макар и трудно. Щастлива съм, че все имам енергия и намирам смисъл  в това, което правя. Все още.

Къде намираш вдъхновение най-често? 

В разместените пластове на душата ми.

С какво са свързани бъдещите ти творчески планове?

С Академията за писане, върху която работя усилено от известно време насам. Събрала съм едни от най-големите имена на българската литература, кино, телевизия и драматургия. Ще стартираме в края на месец септември, а до края на месеца ще бъде обявен и приема на курсистите. Паралелно с това спектакълът ми „Очи сини, коси черни“ има няколко фестивални участия, с които ще попътуваме, с екипа. Следващите две дати на спектакъла са на 19-ти Май и 3-ти Юни, на сцената на Театър „Възраждане“. А на 5-ти Юни гостуваме на Пловдивския театър като част от програмата на Международния театрален фестивал „Черната кутия“. А най-големият ми творчески план е да чакам лятото!

 

Деница Димитрова
е на 23 г., завършила е „Социален мениджмънт“ в родната си Варна, а по настоящем изучава електронни медии в Софийския университет. Отразява онова, което я впечатлява, вдъхновява и кара да се наслаждава на бъркотията живот в блога си Wondermess. Не може да живее без повсевместно търсене на красота, изкуство, пътувания… и кафе, даващо енергия за всичко останало.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to