Искрен разговор на „ти“ със Симеон Аспарухов в един ден за обичане

Поводът за това интервю е предстоящата дебютна книга на Симеон Аспарухов – „Дни за обичане“, която до дни ще излезе от печат. В книгата са замесени още Светослава Мадарова – фотограф и автор на корицата, и Ива Спиридонова – редактор. Художничката се казва Веси Пенкова. Имах привилегията да видя нейните илюстрации, от които бях трогната, без да я познавам и да съм чувала за нея. Повече няма да издавам за стихосбирката. Детайли можете да научите от самия Симеон.

(Признавам си, че съм пристрастна в това интервю, защото бях по-любопитна да видя как е моят приятел Симо, отколкото да разбера бъдещите творчески планове на автора. Хич не се извинявам, за което! От тричасовия ни разговор в градината на едно живо, дишащо заведение в центъра, прилагам само малка част. А ако желаете да се запознаете лично със Симо – пишете му в страницата „Разхвърлян ум“. Сигурна съм, че ще отговори.)

Снимка: Светослава Мадарова

От къде дойде идеята за заглавието „Дни за обичане“?

Започнах книгата миналата година по това време. Осъзнах че много философствам, много бръщолевя и всъщност нищо не казвам – с други думи осъзнах, че аз изобщо не пиша за любовта.

В края на първото стихотворение, което написах за любовта, споменах фразата „дни за обичане“, след което го кръстих по този начин. Няколко месеца по-късно го доразвих и написах втора част на „Дни за обичане“. И ако в първата е търсенето – ако те имаше – то във втората образът на възлюбената (или на живота или на това, което обичам) си беше там и вече навлизах в диалог с него.

След това се появиха и други вдъхновения и цял раздел любовна поезия. Кръстих книгата именно на този раздел. В самото заглавие има и въпрос, има и отговор, и отговорът всеки го дава за себе си. При такова реторично словосъчетание, няма как човек да не се замисли кои са тези дни за обичане, кого обича, обича ли, не обича ли, обичат ли го него… 

Кои са всъщност дните за обичане?

Всяка секунда, всяка минута, всеки ден е за обичане. Всеки ден, в който дишаме. Дни, в които да си признаеш, че обичаш себе си, че обичаш живота, че обичаш хората. Тази обич, която даваш, се вижда и ти се връща във всеки един ден. Това са дните за обичане. От понеделник до неделя, включително. Дните, в които сме живи. След това няма нищо. 

Дори в момента е такъв миг от ден за обичане. Това е сентенцията и това е посланието. Всеки би ме попитал това или би попитал себе си „кои са дните за обичане?“. Дори да не получим отговор от автора или лирическия герой, всеки ще стигне до това кои са неговите собствени дни за обичане – в сряда, в петък, когато съм на екскурзия, когато правя любов, когато целувам кучето, когато садя цветя, когато закъснявам за работа, когато срещам случайно стар познат, съученик, приятел. Когато си изпусна, например, ключа и някой ми помогне да го вдигна. Изобщо дни за обичане са всичките дни.

Трудно ли е да се издаде книга? Какво би посъветвал един млад автор? /Например мен, ако сега реша да превърна някакви писаници в книжно издание?/

Като начало бих казал никога да не спираш да пишеш, дори да не се случи така да издадеш книга. Ако решиш да издадеш книга, то това трябва да нещо, което наистина искаш, да бъде част от мечтите ти или дори само то да бъде твоя мечта и наистина да вярваш, че ще се справиш. Защото това е процес. Доста сериозен, обмислен, дълготраен, в който са замесени в последствие не един или двама души. Хора, от които, разбира се, ти не си зависим, но си сверяваш непрестанно часовника с това, което те съветват. И е хубаво да ги слушаш.

Снимка: Светослава Мадарова

Всички, които пишем, смятаме, че това, което правим е жестоко. Но една друга гледна точка винаги ти отваря очите по-широко. Започваш сам, с много вяра, знаейки, че това начинание изисква труд, а също и пари, които ти в този момент нямаш. По един или друг начин ги намираш, със заеми, аванси, спестявания, работа..

Колкото по-голяма е мечтата ти, толкова повече трябва да вложиш в нея. Намираш парите. После не трябва да се отказваш, не трябва да се отдръпваш от това, което мислиш. Да, разбира се, позволяваш на хората да те коригират и съветват. Има коректор, редактор и така нататък и това са хора, които работят с теб. Не за теб или ти за тях, а заедно с теб. Работите заедно в екип. 

При мен това стана доста случайно – от идеята до срещата с издаделите. Стана, защото е трябвало така да стане и много се радвам, че се случва, когато навършвам сериозен юбилей. Това е – вяра; да стоиш зад думите, които си казал и написал; да се вслушваш в съветите; и както си говорихме по-рано – да го правиш за себе си и да ти харесва да го правиш, а не от меркантилни подбуди или за да изкараш пари и придобиеш слава и име. Правиш го за себе си, така както чистиш къщата, разхождаш кучето, обичаш приятелите си. С любов. Пак дни за обичане. Просто вървиш нагоре, както е при другите неща – образователното изграждане, нравственото и т.н. Растейки, растеш и в думите, които пишеш. Но е трудно, да, признавам.

А според теб каква е разликата да напишеш нещо на страница във Фейсбук и да го напечаташ на хартия? Какво е усещането да преминеш от статусите и коментарите до това да си автор на книга?

Има разлика, но не мога да кажа конкретно каква е тя. Мога само да дам пример от това какво аз съм преживял. Когато пишеш или дори общуваш в интернет, винаги е по-лесно. Винаги можеш да станеш от стола, да не довършиш разговора и да го продължиш утре. Там е лесно и да харесваш, и да не харесваш. Лесно е да публикуваш в интернет. Там коментарите не нараняват, защото интернет е трибуна, от която последствията не са толкова болезнени. Никой не ти удря шамар, буквално, не те заразява с настинка, не те наплюва в действителност. Там всеки има мнение, изразява го и ти просто го приемаш.

След като излезе „Разхвърлян ум“ , аз си казах „ искам да ги видя тези хора и те да ме видят, може и да не се харесаме в действителност, но искам да ги видя“. Аз комуникирам с много от хората, които са харесали това, което съм написал, но е доста различно в действителността. Вече с част от тях се видяхме и се опознахме.

Снимка: Светослава Мадарова

И тук стигам отново до това, че аз вярвам в нещата, които пиша и хората го усещат. Това съм аз, на тази предавка тичам и се показвам на всички. А те ми предлагат себе си в замяна и се получава едно много хубаво взаимодействие. И колкото е трудно, толкова и не е. След поезията се стига до разговори, въпроси и отговори. Получава се диалог. Първо говорим малко за поезия, а после продължаваме да бъдем себе си.

Ако не можеш да излезеш от артистичното превъплъщение и не се превърнеш в човек (било то във фейсбук или навън), нищо не правиш. Разликата е, че в интернет е по-лесно. Ставаш, тръгваш си, не влизаш 5 дни. Но когато си пред хора, ти си отговорен за думите си и трябва да покажеш, че вярваш в тях, за да може и другите да повярват. Един човек е достатъчен. И колелото се завърта.

Когато четеш пред хора, по-силно ли е в теб усещането на страх от разочарование или критика?

Страх – не. Страх няма, защото няма нищо страшно в това да не те харесат. Напълно нормално е да се случва и това. Притеснявам се малко, когато съм на сцена, защото съм сам, а срещу мен има много хора с очаквания. Движенията, мимиките и жестовете са съвкупност от помощни средства, които биха дали тласък или отлив от отсреща. Независимо от това дали пишеш или не пишеш добре.

Когато хората по между си се харесват или не, то това е заради излъчването и поведението. Хора, които харесват това, което съм написал, може да не ме харесат като пантомима, като дикция ако щеш. Или обратното – държанието ми може да провокира хората да харесат творчеството ми. Та – не е страх, поне при мен, ами е неудобство от това, дали съм себе си през цялото време или се опитвам да играя , което никак не ми се ще. Засега май не се е случвало, но приятелите ще ми кажат, няма да ме оставят така, ако стане.

Живият контакт е по-труден. Има притеснение, особено когато представяш нещо като свое, защото ти си обект, а срещу теб има милиони чифтове очи. Ти се опитваш да обхванеш всички, а всички гледат само теб, което е смущаващо, но не е страшно, ако си себе си.

Тук ще ти цитирам едно стихотворение, което наскоро прочетох на Иван Методиев: „Били ли сме или не сме били? Какво след нас на този свят остава?“ Кажи ми според теб какво остава, след като нас вече ни няма?

Тук аз ще отговоря като човек. Защото ако си артист, ще останат ролите, ако си писател ще останат книгите, ако си певец – песните. Но обикновеният човек, който има социум, семейство, приятели, среда и е човечен, добронамерен, позитивен, искрен – оставя спомена за себе си. Остава името, добрата дума, заръките, които си казал. Остават децата. Мислите му остават.

Баба ми е била обикновена селска жена и до ден днешен я помня – помня как сме разговаряли, знам мнението й по някои въпроси, какво би ми казала във всеки момент, любимия й цвят. След нас остава споменът за нас. И ще продължавам да повтарям, че човек трябва да бъде добър, за да го помнят. Някой груб, неразбиращ, който не е в синхрон със света, в който живее, се забравя много бързо, защото светът няма нужда от такива хора.

Добрата енергия е горе и жужи; вибрира и напомня за себе си. В човешкия мозък е пълно с кадри и през живота ни преминават като стрела много хора, които днес ги няма. Помним и близки, и известни личности, защото са ни дали нещо, което ни е стоплило и ни грее и до сега.

Ако трябва сам да си зададеш въпрос, какво би се попитал?

Питал съм се големи глупости, но наскоро се попитах „колко дълго може да издържи човек да бъде добър, при положение, че не среща това, което дава“? Понеже аз съм добронамерен и открит, а това е неразумно, предвид че живеем в агресивен свят. Не само заради поведението на хората, но и защото сами си създаваме оръжия.

Нашите удобства са оръжия, с които се самоубиваме. И напоследък често се питам колко мога да издържа да бъда сърдечен, при положение че срещам злоба, завист и гадости от всякакъв характер. И веднага си отговарям -просто не им обръщаш внимание. Да, но в един момент не става. И тогава какво?

Илюстрация: Веси Пенкова

Ето на този въпрос не мога да си отговоря. Не мога да избягам от света, не мога да ида да живея сам в гората, не мога да се откажа от това да бъда човек. Сигурно трябва да продължим да се борим. И пак се връщаме на мечтата, на обичането. Човек не трябва да спира, трябва винаги да се развива, да се разнообразява и като се обърне да види един дълъг живот с прекрасни неща, които е дал и получил.

А къде е в тази връзка клишето? Как един автор може да излезе от света на клишето и да влезе в този на истината?

Понеже ти каза истината, после клишето и ги съпостави някак си странно. Само по себе си клишето е много сериозна истина. Аз наскоро отворих някакъв сайт с най-популярните клишета в българския език. Повечето бяха пословици и поговорки и всичките съдържаха в себе си поука.

Това са едни истини, които поколения наред са си повтаряли едни на други, уповавали са се на тях, развивали са ги. Едни самоуспокоения, които си повтаряш, когато няма кой да те гушне и да ти подаде ръка. Едни заучени фрази, които баба и дядо са повтаряли. Които са ги казвали на мама, които ние казваме и ще продължим да казваме на някого другиго. Те самите са си чиста форма истина и служат много добре.

Но ако ме питаш за клишета в изкуството, без да имам претенции за човек, който разбира от изкуство, клишето там наистина дразни, вади очите. Защото изкуството се развива и когато видиш нещо, което ти е твърде познато, ти спираш да гледаш към него и да му вярваш. Това не го прави неистина – прави го изтъркана истина и ти не искаш повече да слушаш едни и същи неща. Най-хубаво е човек да страни от клишето в изкуството и както се казва- ако може да създаде нови клишета, които да повтарят след него.

Ако трябва да избереш 3 думи, с които да опишеш себе си, кои биха били?

Верен. Мечтател. Симеон.

/Симеон означава твърд, еврейско име. Означава също вярващ./

Кажи ми част от авторите, които четеш и които те вдъхновяват?

Чета предимно проза. Поезия чета по-малко и хаотично, непоследователно – отварям някъде, чета 1,2,3,5,10, затварям. След няколко дни пак. Авторите са най-различни. Има много готини български автори. И то съвременни български автори. Един от най-любимите ми е Добромир Тонев. Иван Методиев вече го споменахме. Много харесвам Борис Христов, Георги Господинов. От много младите – Елена Денева, даже съм посветил стихотворение на нея, ще го видиш.

По никакъв начин обаче не съм се опитвал да им крада идеите. Има място за всички и аз съм си намерил моето място. Но мен ме вдъхновява повече прозата, за да пиша поезия. Много е странно, но обичам дългите описания в големите романи, онова безкрайно, безкрайно описване, защото то изгражда в съзнанието ми картини. Оттам аз вече си ги доразвивам и мога да ги изсипя като стих. Изобразителното изкуство също много ме вдъхновява, както и музиката.

Какво би казал на бъдещите си читатели, на тези които не те познават? Имаш ли някакво обръщение, с което да спечелиш хора, които не са чели нещата ти?

Не, никога не съм мислил как да печеля хора. Нямам конкретно обръщение, защото не познавам хората, тези бъдещите читатели, аз не ги познавам. Виждам, че много хора се включват в диалозите в страничката ми и отговарям на повечето от тях, защото за мен това общуване е важно. Разпознавам нови хора, когато се включат в комуникацията. И винаги започвам на „ти“ и демонстрирам това, че аз не съм повече от тях и се опитвам да им покажа, че с мен е много лесно. Не ми се е налагало никога да привестствам, да агитирам, да показвам как стават нещата по моя начин.

Хората досега са ме намирали сами и после остават. Това е сбъдната мечта. Не знам как бих могъл да ги поканя, за да останат. Те, наблюдавайки ме отстрани, виждат искреността и може би това ги печели, не знам, нямам идея. Най-искрено бих им казал да заповядат, да се видим, да бъдем заедно. Не съм се разделял никога, защото не мога да вирея сам. Точно като общуването в съвсем личен план. Не ми се е налагало, ако ми се наложи, ще ти кажа като го направя.

Личи си, че не планираш такива неща. Всичко при теб ли е така спонтанно?

Абсолютно! Много спонтанно реших да напиша книга, много спонтанно изхвърлих всичките си мебели, след като много спонтанно се преместих от едно в друго жилище. Няма го планът, ако нещо не ми харесва се отказвам, за да намеря това, което ми харесва. Това е. Искреността. На хората бих им казал „Заповядайте, за да видите колко лесно се живее и на сцената и как можем да пишем заедно.“ Като се виждаме с читателите ми, ние пишем заедно, аз ги провокирам и през цялото време водим диалог. Правя го, за да се забавлявам и виждам, че и на другите им е забавно. Докато е така – тези срещи ще ги има, когато спре да е забавно – хората се развеждат, разделят се, всеки си продължава, взима си поуките и смело напред.

Кажи ми за финал едно изречение от твоя творба, нещо твое?

Най-големият ми проблем – нищо не помня наизуст. Моята книга ще се състои от 3 цикъла и в самото начало има едно четиристишие…

И да шепнем,

ще ни чуят,

ако казваме

истината.“

Интервюто проведе Ивана Хиткова.

Стажанти на
За втора поредна година „Под Моста“ организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2016 г. през програмата ще минат 17 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to