Из „Възгледите на един пън“

Постановка на Теди Москов

Postanovka1

Снимка: Емил Пенчев; www.emilpenchev.com

Аз съм от хората, които смятат, че най-добрият начин за човек да се наслади на дадена пиеса, филм или книга, е като предварително избягва да прочете нещо повече относно нея. Така се получи и с „Възгледите на един пън“. За постановката бях поканен от заместник-директора на Държавен куклен театър,Варна и отидох, зареден единствено с любопитство. Още повече, че това беше и първото нещо, правено от Теди Москов, което ми предстоеше да гледам (а за него знаех само, че е голямо име в тези среди).

„Възгледите на един пън“ определено не е от типът пиеси, на които ще попадате често. Тя е уникална сама по себе си – и като стил, и като атмосфера и като изпълнение.

Нека започнем отначало. Още от първите минути зрителите бяхме ударени от мощен циклон, сменящи се бързо една след друга картини и действия, придружавани от мелодии, видимо несвързани една с друга. Първоначално изглеждаше така сякаш актьорите преиграват и това ме караше да надигам съмнително вежди и да се питам –какво по-дяволите е това – комедия, пародия, гротеска, драма… или… или…

Минутите се нижеха. Играта продължаваше, мелодиите се сменяха и въртяха – весела-тъжна. По едно време чух нещо познато, но беше за твърде кратко, за да проумея какво точно беше. Мозъкът ми отчаяно се опитваше да хване някаква сюжетна линия. Веселите и остроумни шеги на актьорите всъщност бяха първото нещо, което наистина ме грабна и спечели. Остроумен хумор – тип Тери Пратчет и Дъглас Адамс, примесен със стотици намигвания към българската и световната реалност преди и сега. Актьорите – макар и в своята дива, хаотична игра – владееха публиката. Дотам, че често не чувах какво се говори на сцената, заради изригващия около мен бурен смях.

Ключът към разбирането на „Възгледите на един пън“ е в това да се опитаме да влезем в главата на самия ѝ създател. Поставих се на мястото на твореца и се вгледах в пиесата и цялата тази разпокъсаност ми даде ключовата дума. Тя беше – гений! Само така можех да си опиша тази експлозия от различни действия. Така промених и подхода си на гледане. Вече не очаквах пред мен да се разгърне нещо определено и праволинейно. Оставих се на пиесата и така зърнах истинската ѝ красота.

Води се, че „Възгледите на един пън“ е побългарена версия на Пинокио. Но според мен тя е далеч повече, като идеите доближаващи се до тези от Пинокио са само част от смисловата основа на пиесата. Защо ме впечатли толкова „Възгледите на един пън“ ли? Заради десетките въпроси, които породи дълбоко в съзнанието ми, и тези, които изрови дълбоко от мен. Заключенията, които достигнаха до мен, макар и поднесени с огромна доза хумор, всъщност бяха горчиви и потискащи. Всъщност този похват – за предаване на житейски истини по-весел и забавен начин – беше също от основите, върху които стъпваше целият концепт.

postanovka2

Снимка: Емил Пенчев; www.emilpenchev.com

Не от дърво са направени хората, затова са толкова топли, много меки същества…“

Една история за това как се превръщаме в хора и какъв е пътят ни с всичките му особености. Главният герой – Дръвчо или Чворчо, направен от дърво, се стреми отчаяно към човешкото. Обграден от широкия свят, към който бяга с отворени обятия, главният герой бива Дялкан от всякакви влияния. Дърпан на различни страни – от тези, които трябва да го възпитават, до самата Смърт – Дръвчо се превръща в същински социално-екзистенциален експеримент.

Богатството на пиесата е в похватите, които се използват за представянето на главните идеи. Единият от начините, благодарение на който зрителите се запознават с посланията на творбата, е чрез сблъсъци. Главният герой попада в различни противоречиви ситуации, които постоянно го вкарват в различни крайности. В динамиката на действието виждаме как Дръвчо израства, а в различните му опити да достигне човешкото виждаме и себе си. Пъно се сблъсква с много истини, облечени като лъжи и с много лъжи, които изглеждат съвсем истински. Той бива прелъстяван и съден, обгрижван и изоставян. За кратко време пред зрителите се разкриват серия от събития. Замислих се какво ли би било, ако можехме да видим и ние живота си на бърз кадър. И този пред нас, и този зад нас. Но после отсъдих, че това би било грешно, защото виждах в какво се превръща главният герой.

Другият похват в уникалния стил на Москов бяха прекомерните контрасти. Най-големият – между Дръвчо и баща му (който е и най-драматичният персонаж). Благодарение на контрастите се стигна и до изконните въпроси: накъде вървим; какво знаем за живота и света; кое да предпочетем – свободата или сигурността; и най-вече – дали въобще истината съществува в ежедневието ни. В този ред на мисли искам да обърна внимание още веднъж на актьорската игра и на сценографията. Те бяха уникални, та постоянно ме прехвърляха в главата на Теди Москов, а пред мен се разстилаха хоризонтите на въображението му. Артистите, освен че се превъплъщаваха в десетки различни роли, предизвикваха и бурните овации на публиката, а декорът… Е, бях изумен от това как дори най-обикновен кашон може да влезе в действие!

postanovka3

Снимка: Емил Пенчев; www.emilpenchev.com

Това, което също ме грабна, а и сигурен съм би грабнало и останалите, бяха запомнящите се фрази, които носеха и весел, и горчив привкус.

Човек е човек – когато е набит!“

Тази и още много. Наистина останах без думи. А моментът, когато бе хвърлена монетата с две лица – свобода или смърт… и това, което се падна после…

Наистина едно безмълвие – около мен и вътре в мен.

Часът удари 20:00. Беше минал само час, а пиесата вече беше към края си. Артистите започнаха да се покланят. Докато бях увлечен в ръкопляскането, се замислих… само един час, а сякаш бях гледал поне 100 различни пиеси, играни наведнъж. Ето това е талант!

Станах заедно с публиката, овациите продължаваха. Малката уютна заличка на Държавен куклен театър Варна беше претъпкана. Около сто човека все още бурно почитащи артистите.

Сто човека. Това ми вдъхва нова надежда за театралното изкуство у нас. Овациите продължаваха, а аз, претегляйки пиесата в ума си, все още не можех да осъзная всичко, което се случва. Имах чувството, че се намирам на грандиозен спектакъл и аз всъщност наистина бях, защото не мащабите са толкова важни. Не дори безспорно брилянтната игра.

А идеята! Осъществената идея.

След края на пиесата ми се прииска да гледам повече български постановки. Защото имаме много, адски много да предлагаме откъм новаторство и творчески дух.

И се надявам българите да се обръщат все повече и повече към родното изкуство. Защото то наистина си заслужава.

postanovka4

Снимка: Емил Пенчев; www.emilpenchev.com

„Възгледите на един пън“ – постановка на Теди Москов

Сценография: Теди Москов

Костюми: Свила Величкова

Музика: Липса на оригинална музика – Теди Москов

В ролите: Стоян Стоянов, Галин Гинев, Вера Стойкова, Красимир Добрев, Боян Стоянов, Гергана Господинова, Диана Цолевска.

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to