Как Луси и нейното поколение да бъдат щастливи?

– Наскоро открих, че съм Луси.

– Здравей, Луси!

– За първи път посещавам сбирка на анонимните мечтатели и съм малко притеснена… Щастието не е тема, която обсъждаме често и свободно. Някак не е прието да се говори за това. Всеки, който иска повече, от това да е жив, да има къде да спи и какво да яде, веднага се превръща в нахалник. Та, моля ви, не ме съдете прекалено строго! Нека ви разкажа за себе си. На 23 години съм, наскоро завърших висшето си образование, в момента си търся работа. Без успех. Единствената обява в сферата на журналистиката е за редактор на вестника на Пазарленд. Истината е, че бях напълно убедена, че съм специална, че животът ми ще е необикновен, че светът се върти около мен (дори и другите да не го забелязват), че ме очакват велики дела. Знаех, че няма да умра, че на около 25 г. ще открия начин да остана завинаги млада и красива. В представите си бях принцеса, войн, медиум, магьосница, реинкарнация на богиня, преродената Афродита и Атина Палада в едно. Бях. Не знам кога точно престанах да бъда. Кога приех идеята, че не съм. Не съм специална, не съм предопределена за величия, не съм аватар на богиня, не всичко, което направя, ще промени света като пеперудени криле, пърхащи на другия край на земното кълбо. Знаех каква съм. Знам. Обикновена, нормална, величието не чука на вратата ми. Старото ми аз се превърна в описание на моето поколение, което плъзна като вирус из интернет. „Защо Луси и нейните връстници не са щастливи?“ Подробен анализ на мечтите, желанията и реалността. Как да се примиря, че трябва да работя в офис, когато цял живот съм смятала, че ми предстои да препускам на еднорог, заобиколена от горски феи? И как да съм щастлива? Зададох си въпроса какво мога да направя.

Снимка: julochka

Снимка: julochka/Flickr

Мога например да приема факта, че в този живот няма да яздя еднорози и да се опитам да съм щастлива с това, което имам. Да се откажа от величието и да спра да товаря двадесетгодишните си рамене с амбициите да съм следващият Айнщайн. Това е пътят, по който тръгнах. Има само един миниатюрен проблем – непоправимо увредена съм. Понякога се будя вечер и не съм сигурна коя съм, знам, че някога бях русалка (как русалка язди еднорог ще ви обясня по време на следващата среща), но къде отиде това някъде и тази аз?! Връщам се към миналото с тъга. Тихо се бунтувам. Искам пак да бъда богиня, откривателка, магьосница. Рибята ми опашка обаче не се събира в офиса, стърчи през прозореца и съседите се сърдят… Нима великите откриватели, учени, писатели не са били просто деца, престрашили се да мечтаят отвъд познатото, приетото, отвъд минимума?

Мога да опитам и да превръщам в съзнанието си обикновените неща в магически. Мисля, че ако си го повтарям достатъчно дълго, ще повярвам. Предполагам, че всеки от вас познава един човек, който винаги е „невероятно щастлив“, всеки път си изкарва незабравимо, всяко лято е „най-прекрасното в целия му живот“. Тези думи сега ми изглеждат лицемерни, но може би не са. Може би това е пътят към щастието. Какво мислите? Да си повтарям, че съм специална в обикновеността си. Почти се навих… и ето го пак онова чувство в стомаха ми, че съм изоставила мечтите си, че са били нещо истинско, а не повторени по сто пъти лъжи.доктор ху

Напоследък все по-често забелязвам разочарованието в очите на поколението на родителите ми. Тридесет години след младостта е време за равносметка. Децата на промяната, носили сини знамена, танцували в утрото на демокрацията. С мечти и надежди, че ще дойде по-добро, че техните деца ще живеят в по-хубав свят. Сега са предадени. Това, което са искали най-много, им е отнето – свободата. Свободата да изберат достойни политици, да се чувстват сигурни по улиците на родния си град, да останат в страната си, да са близо до децата си.

Какво иска най-много моето поколение ли? Към какво се стреми? Мир. Толерантност. Свобода. Безплатен интернет за всички. Да можем да останем в родината си, да не виждаме родителите си само на екрана на компютъра. Та, не са ли това най-големите еднорози, русалки и магьосници? Не ни се смейте, не ни гледайте с такова разочарование. Ние сме това, което се роди от вашите мечти за свобода. Малко по-свободни, отколкото му прилича на този пълен с огради и граници свят. Малко по мечтатели, отколкото позволява реалността. Какво да направим, за да сме щастливи?

Дали и нашите мечти ще се въргалят в прахта след 20 години?

Пламена Крумова
е на 25 и е завършила СУ „Климент Охридски”, специалност Журналистика. Интересува се от фотография, литература, култура, театър, музика.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to