Какво ни разказват „Всичките дни“ на Георги Томов

Tomov2

Георги Томов е не само познато име в съвременната българска литература, но мога смело да кажа, че той е и един от достойните ѝ облици.

Напоследък за нас, читателите, е доста трудно да открием стойностни четива от родни автори. Големите издателства бълват множество книги, доста от тях със съмнителни качества, и е по-вероятно човек да попадне на посредствено произведение, отколкото на нещо, което наистина да го докосне. И това е така, защото доста хора у нас пишат книги не защото имат какво да разкажат, а заради самата идея да бъдат писатели и да са известни.

Вече стана година, откакто чета активно съвременни наши автори и, макар че попаднах на творбите на стабилни творци като Явор Цанев, Бранимир Събев, Десислава Дюлгерян и още много други, все още срещам повече хора, разочаровани от българското (без значение от жанра), отколкото такива, които го предпочитат пред чуждите заглавия.

Първата ми среща с Георги Томов не беше чрез страниците, а реална – на негово представяне. Беше миналата година, лятото, а събитието – премиера на романа „Докато дишам“, написан в съавторство с Дейна Бренчес (книга финалист в конкурса на ‘Ciela’ за нов български роман). Още тогава Томов ми направи силно впечатление, тъй като беше умел оратор, който успешно държеше вниманието на публиката и я забавляваше по непринуден начин. Думите излизаха така лесно от него, атмосферата беше приятна, а присъстващите имахме чувството, че се познаваме с автора от години. Още докато го слушах и изграждах първото си впечатление за него (че е уникално земен човек), предположих че и подходът му на писане е подобен. Заключение, което се потвърди, след като прочетох и „Докато дишам“. Ето защо и се зарадвах искрено, когато разбрах за излизането на „Всичките дни“.

Истината е, че бях запланувал да напиша това ревю по-рано, но исках да прочета книгата поне още веднъж. За да мога напълно да попия и осъзная текстовете. Новото препрочитане хвърли още повече светлина върху историите, защото те са толкова богати откъм детайлност, че е много трудно човек да възприеме всичко на едно четене. Отведнъж.

Това, което първо трябва да знаете за този сборник, е, че при строежа му авторът е заложил на един доста смел, интересен и дори иновативен за родната литература модел, а именно – работата с различни редактори. По един за всеки от 13-те разказа. При това и неслучайни имена като Захари Карабашлиев, Веселина Седларска, Деница Дилова и т.н. Ето защо не трябва да се учудвате, че историите са толкова различни откъм стил, език и динамика. И макар писането на Томов да се откроява, си личи и редакторската намеса, която на моменти е уместна, а на други според мен – не чак толкова.

Не знам дали умишлено са подбрани 13 истории, но фатализмът, характерен за числото, преследва всеки един от разказите до самия им край. Тринадесет фатално добри и в същото време фатално противоречиви късчета литература, които съм сигурен, че ако не се харесат на всички читатели, то поне ще ги накарат да се замислят. Тъй като Томов е от авторите, които провокират – не точно въображението, а по-скоро емоциите.

Сборникът е отлично средство за настройване на моралните и идеологичните човешки компаси, тъй като придава нова гледна точка към случващото се в така наречената българска действителност. Да, изложени са на показ корупцията, тъжните уклони на съвременното битие, низките човешки страсти, пошлостта, простотията и доста социални тумори, но авторът ни ги представя по лек и галантен начин, с доза хумор и снизходителност, по такъв начин, че историите са по-скоро стоплящи, отколкото будещи гняв и раздразнение.

Във „Всичките дни“ на Георги Томов има много меланхолия, но и много заряд. Когато човек пищше разкази на съвременна тематика, е трудно да избяга от типичните и завоалирани тематики, но за разлика от повечето си колеги, авторът не подхожда към тях придвидимо и клиширано, а предлага нови развои и развития, които връхлетяват читателя неочаквано и непридвидимо.

Генералният въпрос, залягащ в творбата е – доколко е останала човещина у нас и какви са нейните измерения? Къде са идеалите и ценностите в тежкото ежедневие и способни ли са вече хората да чувстват и да се радват на малкото, дребното, дори несъщественото. Личи си, че тези, а и много други теми, интересуват Георги Томов и той успява умело да ни хвърли в описаните от него ситуации, владеейки напълно кинематографския подход и изпълвайки разказите с детайли и интересни факти – такива, каквито дори не сме подозирали, че съществуват.

Но нека да направя и кратък анонс на всеки един от разказите. Вярвам, че всеки човек, който си вземе книгата, ще направи личен прочит и ще намери собствен смисъл вътре:

Tomov3

I. Сборникът започва с разказа „Джендов“. Според мен изпълненият с множество колоритни герои и десетки отделни случки, разсейващи вниманието, разказ с обем от 38 страници, не е най-добрият избор за начало, което обаче не означава, че е лош. Тъкмо напротив. „Джендов“ е разказът, който дава емоционалния дискурс на книгата. В него има тъга, има и забавни моменти. Може да се каже, че дори е епичен (като тук визирам момента с мъжа, вълчата козина и кръчмата). Като добър разказвач Георги томов успява да представи доста точно българските бит и най-вече манталитет. И да, първоначално диалозите, повечето от които на чист трънски диалект, затормозяват, но веднъж, след като читателят свикне с тях, не е толкова трудно. А точно в тези разговори между бабата и внучето имаше толкова много истини, че в един момент усещаш как си спрял да четеш, потънал в размишления… Замисляме ли се доколко родовата ни принадлежност характеризира нас самите и житието ни? Мислим си, че е само име… но понякога то е и нещо повече. Във време, в което хората все повече обръщат гръб на традиционните семейни традиции, историята на Джендов е повече от нужна за читателя. Тя е уютът, който липсва на всеки, рано или късно скъсал връзка с корените си.

II. ‘Chrysomus Ruficapillus’ е кратък, точен и ясен. Това е разказ за човешките взаимотношения и вътрешните трептения и очаквания. В този разказ ми хареса изключително много фината и (убеден съм) неумишлена съпоставка – разговор и монолог… Уж говорим с някого, а няма как точно да знаем какво си мисли. Дали думите му са естествено проявление на мисловната пътека, или са една машинална фасада (както при главния герой). А това поставя под въпрос – доколко е искрено общуването между хората… „Срещите след дълги раздяли са трогателни“!

III. „Без тия“ е един от фаворитите ми! Разказът се явява много добра съвременна версия на „Бай Ганьо“. Гордеем се с българщината и манталитета си, но е друго да се наблюдаваме отстрани. Да, разказът е забавен, но отвъд смешните моменти виждаме гротеската, в която се е превърнало средностатистическото бългаско семейство. Ние все ще излезем от България, но тя ще излезе ли от нас, някога?

IV. Следващият дълъг разказ от сборника се нарича „Дневна красавица“. Той е разделен на две части и смятам, че е може би най-изпипаната история от сборника. Сериозно увлекателен, от „Дневна красавица“ би могла да се получи чудесна новела и дори, смея да твърдя – филм. На какво е способна една млада жена, за да усъществи амбициите си, и какъв е пътят нагоре към успеха. И успех ли е той изобщо? Историята ни хвърля в сухия български реализъм, не без известна доза клишета, но те биват перфектно разбити от Георги Томов, който показва, че типичните истории нямат типичния край, който очакваме, упоени от натрупания в живота си цинизъм. И че понякога положителното не звучи толкова наивно.

V. ‘Furla style’ – откровено циничен и типично мъжки разказ. Историята за човек, попаднал в разглезената и дразнеща компания на гаджето си, е добър самоучител за поведение и показване на характер. Останах впечатлен от острия и отквоен език, с който си борави авторът.

VI. „Тука, тука, тука, тука“ е другият разказ, показващ ни България преди и сега. Изпълнен с носталгия към това, което е било и което вероятно никога няма да бъде, ни плъзга по острието на спомените и възприятията. Толкова жив, толкова вглъбяващ… Сякаш наистина си там и усещаш онзи дух. А краят е жесток и безкомпромисен. Така се пише!

VII. „Една цигара време“ (друг фаворит) или докъде може да доведе една невинна авантюра между преподавател и студентка. Поредната история, наситена с простички, житейски истини. Авторът отново ни грабва с неочакван развой на събитията. А главният герой със своите вътрешни борби и бури дотолкова ни влиза под кожата, че няма как да останем безучастни. Колко време е нужно на човек, за да се почувства щастлив и да осъзнае, че не се изисква много за постигането на това, така търсено състояние на духа?

VIII. Георги Томов разшифрова успешно не само мъжката, но и женската душа. В „Онези обувки“ виждаме как силната дама може да запази достойнството си въпреки всички перипетии на бита и типични семейни дрязги.

IX. „Сакура“ е и виновникът, благодарение на когото книгата има такава изящна и експресивна корица – дело на художника Дамян Дамянов. Това отново е разказ, напоен с тъга и чисто осъзнаване на простички неща. Способни ли сме да оценим и да се насладим на малкото и обикновеното, особено когато в сърцето ни са заплетени по-големи стремежи. Мъж и жена, свързани духовно, дотолкова че да са повече от приятели, но и недостатъчно, за да бъдат любовници. Те двамата вървят по пътеки, преплитащи минало, бъдеще и настояще. А мисловните им течения са толкова объркани, че ни карат да загубим всякаква мисъл. Какво наистина е нужно, за да въдворим ред и мир в самите себе си? Защото истината е, че всички се нуждаем от вътрешен пристан, който да ни приюти след поредното емоционално странство.

X. „Копеле, кажи какво стана“ е отново история за любовна авантюра, само че от друг тип. Добре стъкменият сценарий по български на объркан партньор, допускащ серия от грешки в опит да открие равновесие и удовлетвореност. Разказът ми хареса с начина, по който Томов сблъсква минало и бъдеще, показвайки тяхната неразривна обвързаност. Ако трябва да бъда откровен, текстовете от песни на „Ъпсурт“ (които харесвам като изпълнители), втъкани в текста под различни форми – не ми допадна. Разказът е достатъчно интригуващ и без тях и смятам, че го правят натруфен. Но абстрахирайки се от тях, смятам, че разказът е страхотен. Тук е добре да вметна, че в повечето от случаите Томов залага на умерения и човечен край за разказите си, без значение от това колко тежък е бил сюжетът.

XI. „Фосили“ (още един фаворит) е още една миниатюра на българското семейство. Кризите, налягащи българските двойки, са не само от финансов и битов характер. Повечето от тях са чисто екзистенциални и са свързани с онова изконно човешко търсене на новости. Защо все не ни стига нещо, за да се чувстваме пълноценно във взаимотношенията си с ближния? И доколко можем да си позволим да сме неискрени – най-вече със себе си?

XII. „Тате, имал ли си рибки?“ беше малкият шлифован диамант на сборника. Разказ, оказал се невероятно лек, невинен и с толкова много положителен заряд спрямо другите. Тази история е като лек за кървящата от тежките размисли, душа. И тук не става въпрос за розови облаци и сладникавост! Тук става въпрос за едно семейство и серията от домашни любимци, идващи и отиващи си от него.

Tomov1

XIII. Ето, че достигаме и до финалния разказ, а именно „Те са всичките дни“. След като сте прочели почти изцяло книга, спираща дъха толкова много пъти и накарала времето около вас да спре и тъкмо ви остават още няколко страници преди да я затворите финално, няма как да не спрете поне за мъничко и да си направите кратка равносметка. Толкова много истории, толкова много герои, толкова много преживявания и толкова много докосващи те моменти. И остава още една, от която не знаете какво да очаквате. Последният разказ е като присъда. Ако емоциите ви са се клатушкали между двата крайни полюса, именно финалната история е тази, която ще сложи точка на това вечно люлеене, типично не само за книгата, но и за живота като цяло.

Люлеене ли написах? О, да – подходяща дума за „Те са всичките дни“. Разказ, в който ‘Rolling Stones’, морга, мъртъв, татуиран скандинавец и група застаряващи приятели споделят общи страници, за да покажат на читателите, че всъщност в края на краищата нещата в живота са такива, каквито са, и че понякога не е нужно да се хвърляме с рогата напред, за да променим света. Достатъчно е само да си спомним кои сме и да направим това, което е най-подходящо за момента. Защото ние живеем в него. Всеки изживян момент изгражда всеки наш ден. И това са „Всичките дни“ – изживяните, почувстваните моменти.

Това, което според мен е и внушението на тази пъстра амалгама от сюжети.

Ако вече сте чели Георги Томов, определено знаете какво да очаквате. Или пък не съвсем. Това, в което съм убеден, е, че след тях няма да останете равнодушни. Силно вярвам, че сборникът ще намери място в един от всичките ваши дни. А дотогава, не се страхувайте да ги изживеете подобава.

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to