„Канела“-та на дните ми

13012667_10208193864176948_433719062259956949_nКаквото и да напиша, каквото и да кажа за “Канела” на Елин Рахнев, все ми се струва, че няма да е достатъчно. Голямо клише за начало, но така вече седмица препрочитам новото страхотно издание на ICU и се люшкам между емоциите си. Истината е, че всеки път, когато зачета Елин Рахнев, ме връхлита торнадо от емоции. Утре вечер (19.04) можете да послушате хубава българска музика с Остава и добра българска поезия с Елин Рахнев. И не виждам защо да не излезете от битието си, от ежедневието, прането или каквото влиза в плановете ви за вторник вечер.

Веднъж срещнах Елин Рахнев в един месарски магазин. Срамежливо не казах и дума. Чудех се само какво си мислеше в този  момент. След известно време го срещнах на Екзарх Йосиф. Пак срамежливо не се обадих. Чудех се какво мога да кажа – „хей, обожавам канела!“ Или –„плача винаги, когато те чета“. Или – „живея я тази поезия, тези думи“. Всъщност веднъж го заговорих. Не помня какво казах, но трябва да е било, че невероятно много харесвам поезията му. Като сън е. Като случка, за която не си сигурен дали се е случила или толкова пъти си си представял, че си се изгубил някъде из коридорите реалните събития и желанията.

„ защо остави се да бъдеш упоена е нектар от рими и

следобедни копнежи, по гауди да сравнява раменете

ти, по сент шапел несбъднатото, да преподава устните ти

по сорбоните, усмивката ти да отгръща в антологии,

да бъде хакер на живота ти предишен, да бъде vh1…“

Вече не правя опити за поезия. Но чета. И няма значение къде се намирам докато държа в ръцете си „Канела”. Признавам, че в последно време ми е ужасно трудно да се развълнувам от думи. Да ми въздействат. Започнах да си мисля, че вече нямам усет за тях. Или че вдигнатата стена около мен е толкова голяма, че не позволява дори на поезията да достигне. После зачетох в метрото, нямах търпение, за първи път щях да пропусна спирката си, не чувах хората около себе си, не знаех колко е часът – стената беше тотално струтена от едни канелени редове.

kanelaВсъщност знам, че няма такава поезия днес. Тази „Канела” ще е вечна. Няма такава поезия. Да разтреперва, разтърсва, да не знаеш защо точно тази подредба на думи донася твоята лудост, докосва твоята болка, човърка твоята липса.

Такава поезия, която описва един живот на любов. Един живот, който не забравя нито миг, който помни всеки детайл.

Неизброими са пътите, в които съм цитирала „Канела“. В нощните улички, в нощните влакове. Някъде, където съм се търсела, губила, намирала. Някъде, където съм имала нужда от точно един Елин, в който винаги се влюбвам.

И Кольо Карамфилов между страницата, за да поспреш и да си поемеш въздух. За да допълни картината на любовта, безкрайността на това издание.

Имаме нужда да четем „Канела” отново. Да стои до леглото ни, да я носим в раниците си, да я забравяме в хаоса и да я откриваме отново. Поне аз.

„ От тук натататък всеки ден ще те забравям. Това ще бъде дълъг

и метастазен процес. Това ще бъде последния ми пирогов.

До последната ми диагноза. Това ще бъде неотменна част от

жизнената ми функции. Това ще бъде дълбоко в четката ми за

зъби. В лявото ми полукълбо. Във всичките ми бъбреци и

функции. Аз, който исках да бъда импресарио на миглите ти…“

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to