Като малка предусещах есента

Владимира е:

9 символа единствено в сегашно време. Подарък от живота. „Новата ученичка“ в класа. Най-мъдро дете, винаги на себе си. Волна птица. Красива огромна усмивка. Бурни синьо-зелени очи. Дълга златиста коса. Бяло, и черно, и всички цветове наведнъж. Доброта и вечност. Вдъхновение и очарование. Доверие. Компромис. Смях и яростен вик. Мигновено впечатление. Запомняне. Мнение. Помощ. Сантимент. Чувство наяве. Сън. Утрешната ни надежда. Нашата световна промяна. Големият шедьовър на приятелството. Втората звезда от дясно. Слънчогледово поле край пътя. Огнено момиче. Морски фар на скалите. Свеж бургаски бриз. Саркастична забележка. Емоционално чудовище. Малък голям скандал.  „Звездна нощ“ на Ван Гог. Вълнение през август. Безплатен антидепресант.  Сладък темперамент. Есенно нетърпение. Дънкова пола. Кожено яке. Виненочервен „Шанел“. Постоянен обитател на мислите ми. Татуировка на сърцето ми. Част от мен. Семейство. Всичко.

Таня Пенева – 03.09.2015     

1

 Като малка предусещах есента  

Когато бях дете, предварително знаех точно кога ще настъпи есента. Е, не можех да ви кажа дата и час, не бях такова специално дете, но определено усещах прехода между сезоните. Усещах есента преди да заменя късите гащета с дълги панталони.

Краят на летата си винаги прекарвах на село. Август месец беше посветен на безкрайните дни в сърцето на Странджа, където сякаш времето спираше или даже вървеше назад. Там всеки знаеше кога ще вали. Сякаш всички бяха надарени със способността да предсказват метеорологична прогноза и наистина в повечето случаи познаваха. Бабичките се биеха през краката, когато мухите започваха да хапят по-настървено и въздухът ставаше тежък и по-труден за дишане. Тогава винаги казваха, че „мирише на дъжд“. И дъжд наистина валеше. С баба и сестра ми се криехме на верандата, под дървения навес, и гледахме как падаха капките. Баба обикновено си отмаряше тогава, а аз броях колко страници ми остават до края на поредната скучна книга за училище (Да, аз бях точно от онези деца, чиито баби и майки редовно ги караха да четат всички книги в летния списък). Понякога валежите бяха приятни и разхлаждащи, а понякога неконтролируеми и свирепи. Баба винаги казваше, че ако дъждовните капки образуват балончета, щом ударят земята, дъждът ще е продължителен. А веднъж да вали цяла вечер, то това значи, че студенината на дъждовете ще пречупи лятната жега и есента ще подаде глава над планинските хълмове, ще се възцари. Като прехласната слушах приказките на баба и до сега помня и винаги гледам дали дъждовните капки правят балончета, щом ударят земята. И въпреки че може да е било средата на август и идеята за есен да е била далеч от все още обикалящите плажовете туристи, този един дъжд променяше изцяло странджанското сърце и от време на време и като на ухо му нашепваше, че есента е близо.

Дълго време бях загубила способността си да предсказвам идването на есента. Може би, защото отдавна вече не прекарвам края на лятото на село, може би, защото нямам веранда, от където да гледам дъждовните капки, а може би и защото есента в града настъпва по-бавно и неусетно и отнема повече от един дъжд. Дълги години пресечката на лятото с есента асоциирах само с училище. След 15 септември дните ми изглеждаха еднакви като падащите жълти листа. За миг, секунда или само грешно поета глътка въздух и лятото беше вече отминал спомен, меланхолия, сподавена не от един, а  от много дъждове.

2

Тази година беше различна. 15 септември вече не значеше много. Не значеше нищо. Дойде и отмина, а аз все още чаках своята есен. Моята красива, изящна, феерична есен, пропита с влагата на морския въздух. И вместо дъжд имаше само вятър. Все същият познат, влажен вятър, само една идея по-студент. Той ни разпиля подобно листата. Пръсна ни по терминали, по пероните, по дългите магистрали. Разхвърли ни, опустоши ни и ни остави сухи, ронливи и хрущящи под краката на големите градове, в които се пръснахме. И след нас градът онемя. Замлъкнаха виковете, смеховете и лятната жажда за живот. Празен, тих, но все така горещ. Дъжд не падаше.

2 куфара, 4 кашона и 3 чувала, натъпкани в 1 багажник, събрали 19 години живот, изсипани в един нов град, в един нов квартал, в една нова стая. Не моите. Тук жегата липсваше, ала вятър нямаше. Само облаци. Гъсти, тъмни и свъсени. И последното парченце от мен опразни багажника. Първата капка удари челото ми, втората се стовари върху голите ми рамене. Последва трета, четвърта, пета. После цялото небе се разтвори. Дъждът се изсипа със сила, със злоба, почти на инат. И щом капчиците удряха земята, образуваха балончета.

На следващия ден беше студено. Най-накрая беше есен. Само че различна, по-студена и много, много чужда.

 

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to