Краят на лятото идва с „Висока облачност”

Не обичам да чета разкази. Никога не ми е харесвал отвореният край, онази недовършеност, която цели да те остави замислен, да погъделичка въображението, а накрая те оставя недоволен, че така и не разбираш какво се случва с героите. Някои книги обаче те откриват сами, за да нарушат правилото. Точно такъв е сборникът с разкази на Оля Стоянова – „Висока облачност” ме намери на плажа в един облачен ден, от онези, в които морето е сиво, слива се с небето и не ти остава друго освен да попиваш тишината. Докато разказите течаха плавно един след друг, нямах нищо против отворения им край и въпросите, които оставяха на пясъка.

Значи ето къде отивали всички ненужни неща. Имало място, където светът изсипва всички излишни вещи. Всичко, от което вече не се нуждаем, и всичко, което искаме да забравим.

Краят на август е и докато соленият въздух се слива с лепкавия дъх на смокини, историите ме изпращат до Тирана по следите на изгубена раница, изкачват ме до върхове и по прозорци, черпят ме с арабски сладкиши и ме изпращат в трамвая, за да наблюдавам как кротко узряват революциите на един философ. Всяка ситуация е делнична и възможна, а в същото време изключителна и необикновена. Всеки герой носи своята болка и радост, до които се докосвам чрез мисли, няколко бързи думи или тревожни монолози. Стилът на Оля Стоянова е лек и отчетлив и без излишни описания успява да създаде атмосфера на всеки разказ, която полепва по лицата и думите на героите й.

Има такива дни, в които имаш усещането, че предстоят катастрофи, природни бедствия и светът е напът да изчезне, преди още да си отворил очи.

За авторката Кристин Димитрова пише: „Но Оля Стоянова никога не назовава пряко драмата – тя само щрихира очертанията й с уверена ръка. И тогава, между случайни разговори, непредвидени срещи и уж обикновени предмети, се очертава една мълчалива истина, която се преселва в нас и отказва да ни напусне.” Именно загатнатият драматизъм успява да създаде напрежение и динамика, да пресели само с няколко страници в друг град с други хора, само за да прошепне накрая колко тленно и преходно е всичко. Как с изкачването на един връх, по тясната пътека, в отражението на един прозорец или в лицето на непознат билкар човек открива огледало на тайните си страхове и желания, които винаги остават неизречими. И докато последната страница все повече наближава, разбирам, че не искам разказите да свършват, искам да остана горе, сред високата облачност, сред неразгаданите герои и недовършените краища, да навържа историите им и да ги съшия с нетърпение, само за да разбера, че не всяка история трябва да има край.

Знаеш ли, аз това го разбирам… Цялото това напрежение е хубаво да избие някъде. Не може цял живот да сме толкова идеални, толкова щастливи. Нали разбираш? Понякога трябва да трещи, да гърми…

„Висока облачност” от Оля Стоянова издава Жанет 45, премиерата на сборника е на 15 септември от 18:30 в книжен център „Гринуич”.

Габриела Канджева
е на 25, завършила е Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересува се от литература, кино и най-вече от музика. Има своя категория песни – космически: онези, които се слушат в кола със спуснати прозорци, за да може свободата да нахлуе вътре с вятъра. Извън сайта работи като журналист и редактор.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to