„Меланхолия“ преди края на света

melancholia1_0Докато обикновените хора посрещат обикновения си делник с неговите радости и неволи и разрешават проблемите си така, както могат, творците превръщат грижите си в изкуство. Изливат душата си на хартия. Композират песните, които ще се тананикат десетилетия. Други създават филми, чиято красота навява меланхолия, загнездваща се в душата ни. Името е Ларс фон Триер и ако по гърба ви не са преминали ледени тръпки, защото вече сте гледали нещо, или точно поради този факт, прочетете тази статия.

Годината е 2010. Датският режисьор Ларс фон Триер е изпаднал в дълбока депресия, която не разсейват нито редовните посещения на музеи и обществени мероприятия, нито интересните книги. Измъчван от непрестанни страхове и потискащи мисли от малък, той намира единствената си утеха в режисирането на филми. Чрез героите си той изобразява, моделира или дава отговор на въпросите, които го измъчват. В творчеството намира вдъхновение и смелост, защото само чрез него успява истински да живее.

Годината е 2010. Ларс фон Триер се нуждае от муза. Нещо, чрез което да превърне тривиалността на живота в изкуство. И докато в други свои филми като „Нимфоманка“ авторът вмъква мотива за депресията, но на преден план излизат пошлостта, циничността и разрухата на героите, в „Меланхолия“ депресията не само трябва да е констатирана, но и превъзмогната. Така се ражда идеята за нова лента, която да олицетворява развръзката и която да намери изход от безизходицата, която депресията и тъгата носят със себе си.

6311295892_18284c1bc9

Нужен е филм, който да ни утеши и в който Ларс фон Триер не да стъпче героите си, а да се превъплъти в тях, да им съчувства, да ги разбере. За по-малко от година той избира актьорите, написва сценария и започва снимането на шедьовъра, по-известен с името „Меланхолия“. Някъде режисьорът прочита, че Сатурн е планетата, която се счита за символ на меланхолията. Себе си той сам определя като „истински меланхолик“. Така се ражда историята за сблъсъка на въображаемата планета „Меланхолия“, десет пъти по- голяма от Земята, с нашата планета. Сблъсък, който ще доведе… до края на света.

Сюжетът се върти около двете сестри Джъстийн (Кирстен Дънст) и Клер (Шарлот Гейнсбърг). Самият филм е разделен на две части, които носят техните имена и трябва да бъдат противопоставени една на друга, защото всяка представя погледа върху случващото се от гледната точка на отделните героини. Те самите, макар и сестри, са два противоположни образа.

Джъстийн, както самият Триер признава, е прототип на режисьора си. Тя е меланхолична и маргинализирана в собствения си свят от илюзии, които я правят неспособна за пълноценно съществуване в реалния свят. Филмът започва с нейната сватба- отчаян опит да се впише сред останалите, извършвайки ритуал, който е присъщ за „нормалните хора“. Това обаче не я спасява от потискащото чувство на безсмисленост. Типично за „меланхолиците“, както самият Триер признава в едно свое интервю. „Жалко е, че ние, меланхолиците не ценим ритуалите… може би, защото поставяме стандарти, по-високи от няколко бири и малко музика“.

melancholia-pic-4

Така една сватба отива по дяволите, както впрочем и бъдещото на света. Джъстийн е щастлива, защото няма какво да губи и докато гигантската планета приближава Земята, тя се любува вечер на нейната призрична светлина. Защо тя копнее за смърт и разруха?! „Защото те са истински“, продължава датският режисьор в свое интервю относно филма,“ меланхолиците копнеят. Може обектът на желанието да е безсмислен, но копнежът е истински. Болката също. Усещаме я вътре в нас. Тя е част от реалността.“

Друга е реалността на Клер, по-голямата сестра. Тя е женена, има малък син и живее в прекрасно, старинно имение. Достатъчно причини евентуалният край на света не само да я плаши, но и да я докарва до абсолютно отчаяние. За нея последните дни живот на Земята са мъчителни. Докато Джъстийн на драго сърце копнее за края, защото не притежава нищо освен копнежа и меланхолията си, Клер има цял един живот за губене, на който биха завидели мнозина.

Меланхолия“ е филм, чиято красота се осъзнава късно. Дълго, след като сте го изгледали и сте го намерили за безсмислен и странен. „Меланхолия“ е и много повече от история за последните дни на две сестри. Това е филм за сблъсъка на романтиката и илюзиите с реалността, сблъсък между възвишеното и профанното, като акцентът е върху смисъла на двете.

melancholia_f11_framegrab

Докато го гледах, често си задавах въпроса кое е достойно. Да живееш живота на меланхолик, като презираш ритуалите, които делникът и обществото ни налагат, или като се престрашиш да живееш в истинския свят тук и сега, макар и понякога той да затъва в сивота и делничност? Безспорно качество на филма е и, че дава поглед върху депресията като клинично състояние, от което страдат много хора и за което биват обвинявани и отхвърляни. И все пак смисълът е много по-дълбок, въпреки че филмът е създаден от Триер в опит да се справи със собственото си крехко, психично състояние по онова време.

„Меланхолия“ противопоставя два начина на житейско възприятие. Този на Джъстийн, за която животът сам по себе си е зъл, а онова, което в него се счита за ценност, за нея е фалшив ритуал. Тя не намира радост в успешната професия, парите и дори любовта. Тя копнее за друга истина, защото е меланхолик, а „меланхолиците имат високи изисквания към истината“ (Триер). Тя копнее за нещо истински ценно, но „истинските ценности носят страдание“ (Триер). Затова и в сблъсъка на двете планети тя вижда края на своята дилема и изолираност. Това ще е край на всеки копнеж и болка. Клер от друга страна е героят, който е здраво стъпил на земята и който има какво да губи.

Не ви обещавам, че ще се почувствате по-добре след „Меланхолия“. Въпреки че двете сестри остават заедно до самия край, филмът слага ударение именно на човешката самота. Сестрите са заедно, но всяка от тях е заключена в собствената си вселена, което създава потискащото чувство, че до самия си край всеки един от нас е сам, макар и обичан от най-близките си. Ние примемаме заобикалящото ни, както и света, според това какви сме, а за жалост, не избираме какви да се родим.

005-melancholia-theredlist

„Меланхолия“ внушава идеята, че има фактори, които определят и влият върху живота ни, без да можем да ги променим. Както в случая с депресията, която като въображаема планета се врязва ненадейно в спокойния живот на някои пациенти. Филмът обаче е и пропит с дълбока емпатия, защото Ларс фон Триер се е погрижил за една магично красива лента, тайнствен сюжет и още по-добри актьори. Историята не е разказана със съжаление или укор, а със съчувствие и разбиране. Като че ли Триер е направил филма, за да утеши собственото си, изгубено Аз. Това доказват и последното му думи в едно интервю-

„Сами сме, но никой не иска да го осъзнае. Хората постоянно искат да премахват ограниченията и да отлетят нанякъде. Забрави! Погледни навътре, към себе си“.

Сигурно „Меланхолия“ няма да стане любимият ви филм, но може би ще ви напомни, че в себе си криете много чудеса, както и неподозирани таланти и възможности и че вселената с всичките й планети, звезди и комети, не е нищо в сравнение с онази, която криете в душата си. Нечии вселени са обвити в меланхолия, толкова голяма, че те трудно могат да се справят с нея. Други приемат меланхолията и себе си такива, каквито са, и така на края на света от сблъсъка като свръхнова се ражда нова надежда и… нов филм.

Карина Николова

2016, Берлин

Карина Николова
е на 24 и изучава магистърска степен по „Медии и политическа комуникация“ в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to