Вероятно всеки българин е чувал за поне няколко от скандалите, разтресли Българската православна църква през последните години. Заедно треперехме пред телевизорите в края на 2012 г., когато научихме за разврата в манастира „Св. Марина“ край Варна, а след това се заливахме от смях и отвръщахме с възмущение, докато проследявахме перверзните изцепки на йеромонах Кирил от Троянския манастир през декември 2013 и пролетта на 2014 г. Само няколко месеца по-късно игуменът на Бачковския манастир Борис също бе замесен в тежък секс скандал. И ако до този момент главни действащи лица бяха все дългобради отчета с килимявки, а понякога и лъскави коли, тук се подвизаваше и отчаяна сексуално омъжена жена… Да, тук всички задавате един и същ въпрос: за какъв дявол? Едва ли някой би могъл да отговори. Може би защото според някои ултракрайни фанатици жените не са хора, а сексът с тях се счита за тежка содомия. Кой пък да знае наистина?

Ако някой си мисли, че подобни неща се случват само в България, разбира се, ще сбърка. Ако пък смята, че стават само в мъжките манастири, вероятно пак няма да е прав. И ако е решил, че развратът човърка ума само на християнски монаси… е, пак ще е в грешка. Сексът „покварява“ и християни, и нехристияни, и монаси, и други божи служители, а и всички останали… Защо тогава да ги съдим?

В готическия си шедьовър „Монахът“ Матю Грегъри Луис е казал, че „с приемане на подстрижението, развратът – най-дребното от всички прегрешения за миряните, се превръщаше в най-отвратителното престъпление за монасите…“ Кратко, точно, ясно и написано в книга на повече от две столетия. Което пък лесно ще ви доведе на мисълта, че проблемът далеч не е от вчера. Нито от онзи ден. Вероятно даже е съществувал още с начеване на монашеството. Изглежда обаче хората започват масово да го осъждат едва през епохата на Просвещението и антиклирикалните настроения в тогавашната литература.

В „Монахът“ Луис не хвърля пред очите ни една-единствена рана, а ни показва разложението на цялата църковна машина – процес, който съвсем не е лишен от актуалност дори днес (преди броени дни „Спотлайт“ спечели „Оскар“, превръщайки се в най-добрия щатски филм за изминалата година). Да, много преди Троянският манастир да се превърне в гей клуб, а Бачковският – в публичен дом, Луис осъжда монашеството като нещо неестествено, всъщност… много по-неестествено от насладите, които отрича. Обетът за безбрачие не съответства на биологичната същност на човека, скриването му зад стените на манастира пък го отделя от света на неговите себеподобни, прави го различен и податлив на изкушения.

Луис ни показва монашеството като извращение на човешката природа, което лишава човека от природните му дадености, забранява му да развива талантите си. Вместо да им се отдаде, той е длъжен да ги потиска. Вместо да ги развива – да ги ампутира от собствената си душа. Вероятно по тези причини авторът не гледа с добро око на църковното образование, което е твърде популярно през онези години.

Неуспял да разгърне чувствата си пред останалите хора, същият този човек не знае как да ги открие, нито как да ги утоли, ако се появят. Той може би дори няма да ги разпознае. Именно това води до социални отклонения у някои свещенослужители. Оттук произлизат църковните хомо- и хетеросексуални скандали, склоняването към сексуални актове, педофилията и дори предоставянето на помещения от манастири за развратни дейности… И пак Луис ни напомня: това, че те са се отдали на плътското, за тях е грях поради обета. Не самото влечение е осъдително, а лицемерието, зад което остават скрити привидните боголюбие и хрисимост. Прегрешенията на същите ония, които заплашват другите с тежки наказания, които ги укоряват безжалостно, са много по-тежки, отколкото на останалите.

Авторът на „Монахът“ пряко ни сочи, че истинските ценности и добродетели могат и дори съществуват само и единствено извън всички религиозни фарсове. Авторът застава срещу организираната религия, но не и срещу милосърдието между хората, което умее да съжителства със здравия разум.

Автор: Слави Ганев