„Moonlight” на Бари Дженкинс – самота, оголена до кокал

Ако оставим сензацията La La Land“ настрана ще видим, че още един филм тази година предизвика фурор между критици и киноманиаци. И то много преди Оскарната треска да накара повече хора да го забележат. Пълнометражният дебют на Бари Дженкинс „Moonlight”, адаптация на пиесата „In Moonlight Black Boys Look Blue“, получи 234 номинации от различни фестивали, като спечели 164 от тях. И, разбира се, предизвика интересни полемики.

„Moonlight” е роден с проблеми, но това не са кинематографски затруднения, а такива, свързани с предразсъдъците на публиката. Какво имам предвид?

Дебютът на Дженкинс е, бих казал, типична социална драма, за някои вероятно – твърде типична. На пръв поглед, това е филм за чернокож гей, който израства в едно от най-бедните гета на Маями, отгледан (силно казано) от майка си, която е тежко наркозависима. Шайрон е неизвергнато, мълчаливо, хилаво хлапе, което е подложено на постоянен психически, а и физически тормоз, особено след осъзнаването на хомосексуалността си (гей момченце в гето – представете си цветно картинката). Тук вече половината интернет забелва виртуални очи и се казва „Не, мерси – чернокожи, гангстери и хомосексуалисти, и то на едно място! Филм за критици и превземки!“. Гледан по този начин (а това е често), “Moonlight” не става и е абсолютна загуба на време. А това е нормално и разбираемо. Но останете с мен още малко.

Ако се опитаме да оставим предразсъдъците настрана и гледаме внимателно и отдадено, ще видим, че Moonlight” разиграва това клише толкова далеч отвъд самото него, колкото аз напълно не очаквах да стигне. Но да се върнем на историята.

Дженкинс ни кара да проследим живота на Шайрон от неговото детство. Филмът е разделен на три действия, подобно на пиеса. В първото – наречено „Малкия“ – виждаме как Шайрон (изигран от суперобещаващия Алекс Хиберт) се бори със съдбата си на аутсайдер и загубеняк, откриващ постепенно, че влеченията му не са като на другите момчета. В тази част той намира разбиране и опора в лицето на гангстер, който показва учудваща симпатия към Малкия – Хуан (Махершала Али, заслужава всяка награда, за която е номиниран).

Във втората част – „Шайрон“ – момчето вече е тийнейджър, който освен с няколко години, не се е променил въобще. Виждаме все същия мълчалив, емоционален, затворен персонаж, който няма нищо общо с връстниците си, превръщащи се постепенно в протогангстери. Контрастът е брутален, внушението – силно. Тук Шайрон (Аштън Сандърс, още едно име, за което да се оглеждате) открива напълно своята сексуалност, така да се каже, от първа ръка. Приятелска ръка. Открива и отношението към тази сексуалност – в една среда на престъпници и агресия, той е издънка. Среда, в която неговият наивитет, доверие и добронамереност не могат да оцелеят. И не оцеляват. Предаден от този, на когото най-силно държи, той се пречупва.

Пречупва се така, че в третата част – „Черньо“, Шайрон се е превърнал в двуметров гангстер (Тревант Роудс), който е прекарал не малка част от живота си в „красивото“ пространство между улицата и затвора. Виждаме как Шайрон стои в колата си и с напълно безизразно лице, зареждайки пистолет, спрял пред къща с играещи си хлапета на негов длъжник. Толкова се пречупва. Едно обаждане и една среща са нужни обаче, да върнат обратно неговото предишно аз и да предизвикат отново неговата идентичност.

Темпото на “Moonlight” e бавно, сякаш се движим по течението на спокойна река. Смисълът му се открива не в общото, а в детайлите – в жестове, в кратки реплики, в на пръв поглед обичайни ситуации. За да го усети, човек трябва да гледа внимателно, защото не може да нареди целия пъзел, ако е изгубил парче.

Хубавото е, че филмът няма как да не се гледа внимателно. Операторът Джеймс Лакстън се е погрижил за това – Moonlight” е заснет така, че всеки един кадър допринася за внушението. Няма самоцелни кадри, няма произволни акценти – режисура и операторство тук са постигнали толкова силна хармония, че почти бих си позволил да я нарека перфектна. Ако започнем от преобладаващото синьо, присъстващо като неизменен нюанс във всеки един кадър, наистина напомнящо за ясна лунна нощ, до усиления контраст на цветовете, който спасява лентата от капана на псведодокументалността и създава съновно усещане, “Moonlight” е визуален шедьовър. Движението на камерата, дългите one shot кадри, настоятелните портрети, подсилени от ярки и крайни контрасти, наистина са визуален пир за чувствителното око. Още повече – и тук ще се повторя – защото не са самоцелни, а дават изразност на всичко това, което е залегнало в режисурата и сценария на Дженкинс. Убеден съм, че след време (може би по-скоро, отколкото си мисля) този филм ще се изучава в академиите за кино изкуство.

Схематично предаденият сюжет обаче не е нищо повече от рамка на това, което се случва в “Moonlight”. Това е филм, в който мълчанието и невъзможността на персонажите да изразят емоциите и мислите си говори много повече, отколкото най-запомнящият се сценарий. Дебютът на Дженкинс далеч не е просто портрет на гангстера като млад мъж, а филм, който се занимава с търсенето на идентичност по най-реалистичен начин. Не чрез въздействаща поетика и витиевати самовглъбявания, а така както всъщност се случва – с невербални, хаотични, объркани вътрешни борби, с липсата на възможност да комуникираме случващото се в нас, с мълчанието на съвременния човек за самия себе си.

Крайната ситуация тук (за самотен чернокож гей, израстващ в гето) е нужен декор, който болезнено изкарва наяве изключително важни социални проблеми и най-вече тези, свързани с толерантността и емпатията. С невъзможността да разберем и чуем не само себе си, но и човекът срещу нас. Защото кои сме ние, когато не можем да се впишем в категориите и да пришием етикет, който обкръжението ни очаква от нас? Какво се случва с човек тогава? Как се справяш, ако си различен? Отправната точка в „Moonlight” е сексуалността, да, но търсенето отива много по-далеч от това.

Един от последните въпроси във филма – „Кой си ти, човече?“ – остава без отговор. И кой ли всъщност може да му отговори? Moonlight” ни показва самотата и болката, оголени до кокал – как изглеждат без обичайната за изразяването им патетика и поетика. Как изглеждат наистина. И ако Moonlight” не е откровение, достойно за Оскар, награди и историята на киното, не знам какво е.

Христиан Йовчев
е на 22, е студент по Културология в СУ „Св. Климент Охридски”, едновременно силно привързан към своята специалност и живеещ в постоянен страх за постдипломантското си бъдеще в България. Слиза под моста след четири години прекарани в екипа на единственото независимо списание за рок музика в България – „Про-Рок”

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to