На изгубеното лято с любов…

357363569_e98fa7dc73_b

Снимка: Flickr

Сега не ви пиша, за да ви разказвам за новия автор, който ме е вдъхновил, нито за някоя група, която е била саундтрак през летните вечери. Пиша ви, защото съм далеч и защото именно когато си далеч, писмата имат смисъл. Дори и виртуални.

Започвам така. Аз съм тук навън като още много други млади хора, които учат, работят и се влюбват все повече в света, защото светът е голям. Има възможности, дълги пътища, бързи коли и още по-бърз живот. Спасение дебне отвсякъде… особено, когато си навън. Къде е „навън“?! Навън е някъде, където има всичко, но няма… лютеница. Нито свестни кори за баница. Нито домати „биволско сърце“, които ти се топят в устата. Това е друга история, съжалявам, но това е моето писмо. Имам право на лирически отклонения.

Не се оплаквам, че съм тук. Когато излезеш навън, срещаш нови хора, често различни от теб, често непонятни и дори противоречиви с примерите, които са ти давали у дома. Ако обаче дръзнеш да ги видиш, но истински, човешки, без онези досадни очила, които автоматично слагат в рамка всичко, което виждаш, може и да ги разбереш, да се влюбиш дори. В тях!

Навън понякога се учиш да дишаш свободно, защото у дома все има проблеми. Ту дребни, ту по-големи. Когато вървиш по тукашните пътища, с усмивка се сещаш за някой свой приятел, който карайки колело, е спукал гума в поредната яма. Питаш се защо толкова години не са оправили пътя. Няма ли най-сетне да го оправят, че да се върнем… без да попадаме все в старите ями.

Още не го оправят, но се мъчат. Така казват. Мисля, че не трябва да чакаме някой друг да ни оправя пътищата, понеже те все пак са наши и сами трябва да си ги ковем (…).

Аз не мога никого да съдя, защото съм навън, а когато гледаш отстрани, най-лесно попадаш пак в същите клишета като в ямите, които критикуваш. Аз пиша това писмо не за да събирам горчилки като в стъкленички, наречени изречения. Написаните думи трябва да провокират размисъл, но и в горчилката си да носят надежда.

Снимка: Flickr

Снимка: Flickr

Аз искам да ви разкажа за лятото в Добруджа, за ширналите се нивя на хоризонта, за селата, в които следобедите минават бавно, а когато притихнеш сам на прага на някоя селска къща, чуваш само сърцето си, което тупти в синхрон с тишината на нивите. Искам да ви разкажа за пикниците на плажа, където хората се събират и се смеят. Не, защото са богати или са завладели света, а защото са щастливи. Какво им трябва… един плаж, едно море, играещи деца и студена бира. Или за съседите, които ще те поканят в градината, под лозата, за да чоплите семки до среднощ, докато по улиците се чува само далечният лай на бездомните кучета. Или за родителите у дома, за които винаги ще бъдеш онова малко дете. Винаги ще те чакат и винаги ще ти простят, като забравиш да се обадиш, и винаги ще запазят най-хубавия буркан сладко за теб и някой ден ще ти го изпратят… където и да си.

Знам, че има още много красиви неща, които пропуснах, но простете ми. Познавам най-добре мястото, където израснах. За него най-добре мога да ви разкажа. Странно, обиколих толкова места навън, а в собствения си дом оставих толкова неоткрити кътчета…

Аз също получавам писма от дома. Разказват ми, че много неща са се променили. Че съседите си заграждат двора, за да не ги виждаш. Че за да отидеш на море, трябва да имаш хубава кола, освен това достатъчно пари в джоба и най-вече самочувствие. Казаха ми, че хората са забравили да се смеят. Забравили дори как да се усмихват истински. По улиците вървели сенки с натежали от проблеми рамене, които не виждали нито морето, нито слънцето, нито лятото.

Това писмо не е стъкленица, пълна с носталгия. Защо ви го пиша?! Не знам. Тук вали от няколко дни. Юли е, но само според календара. Сетих се за безкрайните пшенични ниви, за маранята следобед, за цвета на морето. Чудя се само дали спомените все още имат общо с реалността. Кажете ми…

Написах това писмо, за да знам и за да знаЕм, че у дома си имаме лято; че нашето лято ухае на липа и пресни домати; че още има съседи, които ще те поканят на вечеря под лозата… и че някъде там са мама и тате.

Не е ли време да запълним тези ями… между нас и света и между нас самите, у дома. Ако знаех как, щях да ви напиша решението още в това писмо. Ще мисля, ще раста и може и друго писмо с повече отговори и по- малко ями да ви напиша. Ако вие дотогава имате идея, пишете първи.

Може би не трябва да си пращаме само писма…

С пощите всичко се случва.

Автор: Карина Николова

Берлин, 2016г.

Карина Николова
е на 24 и изучава магистърска степен по „Медии и политическа комуникация“ в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to