Надълбоко в женската душа през стиховете в „Годината на Джорджа“

Надълбоко в женската душа

погледната през стиховете в „Годината на Джорджа“

Знаете как стоят нещата със съвременната поезия. Дива, неконтролируема, трудна за побиране в рамки, норми или правила. Консумирана от милиони, не… милиарди души и пресътворявана от още толкова, често безуспешно. Но пък модернистичният свят, в който живеем, е вече дотолкова отдалечен от архаичното и архетипното, че ако някой се опита да възложи модел за „хубав“ стих, ще бъде по-скоро обявен сноб и хейтър, отколкото взет насериозно.

Ето защо и светът на поетичните книги е толкова безграничен и разнообразен, че красоти и разочарования дебнат отвсякъде. Но имайки предвид колко много хората се различаваме по ценности, в крайна сметка кой би могъл да каже кое е добро и кое е лошо? И дали определени стихове си струват прочита, или не?

От дългото ми подвизаване по форумите за кино и литература помня един доста закачлив цитат от неизвестен чудат ум: „Бавните умове харесват бързи филми“. През призмата на това разсъждение наблюдавам често и литературното пространство. И все си мисля, че продължителното четене на поезия, особено на такава, която може да бъде намерена навсякъде в нета, изпилява читателските мозъци до степен – бързо прочитане на всякакви разнородни творби и по-малко отделяне на време в осмислянето им. Някак си консуматорското у хората ги кара да поглъщат повече творби (особено от онези, сещате се – по пет думи на два реда), отколкото биха могли да преработят, и така хем не могат както трябва да ги оценят, хем се задръстват с прекалено много информация. И така интелектуалните и духовните потребности на хората остават незадоволени. Нещо като fast food – само че литературен.

Поради тази причина, когато се снабдих с „Годината на Джорджа“, реших да я чета бавно, с почивки между стиховете (които в последствие се превърнаха в почивки между отделните редове) и с повече разсъждения, които да ми позволят да уловя всеки скрит нюанс измежду метафорите. Авторката, Мила Ламбовска, беше напълно непознато име за мен, което за поетическите среди всъщност е нещо добро, тъй като повечето съвременни родни поети и поетеси са познати на широката аудитория заради агресивния им и скандален маркетингов подход за създаване на имидж – разпростиращ се от абсурдни съдебни дела до откровено фейсбук порно за тийнейджърки.

Нахлуването в тази малка книжка от 75 страници беше като нагазване в тихи и мрачни води, които, както е всеизвестно, са най-дълбоки. Дълбоко беше пътуването или по-скоро спускането през текстовете, а дестинацията беше посочена още от самото начало – към женската душа и нейното пълнокръвие.

Всичко започва с една целувка, абсурдно нелогична, преминаваща през множество фантазии, непризнаващи време и пространство. Разцепен език, окъпан от безсрамна светлина…

Януари е. Пробуждаш се, а пред теб е една цяла и неизвестна Вселена. Поглъщаш хищно думите, богати на контекст и смисъл, дотолкова, че те карат да пресъздадеш в главата си всички спомени и фантазии на човека, обединил ги в едно общо произведение. Изразните средства са толкова нетрадиционни, метафорите са толкова далече от добре познатите ти, че когато преместваш поглед върху следващото стихотворение, се сещаш, че сякаш не си разбрал съвсем предишното. А то е едва второто…

„Не е утеха и няма да бъде…“

Почувствах се като влязъл под кожата на женско създание. Само че не конкретно, а по-скоро универсално. Виждах заобикалящия ме свят през неговите очи, мозъкът ми акцентираше върху звуци, които иначе не би дори отчел. Кожата ми настръхваше по най-налудничави причини. А погледът се рее все към новото и непознатото. Колко малко знаем…

…за вихъра на „арогантния джаз“, за „пролетните любовници“ и „градските истории за суинг“. Дали ние, хората, сме готови – „потънем в океана, с фантазия за смърт“. Дали ще ни остане време за „по-важните неща“.

Толкова много детайли. Които иначе убягват. Мила Ламбовска издига на пиедестал всички малки фрагменти на съществуването, които го изграждат в общата и цялостна форма, под която го познаваме.

Докато чета стиховете, се мръщя, защото като традиционалист обичам римите в поезията, а тук няма нито една. След всяко следващо стихотворение осъзнавам, че се мръщя по-скоро на себе си и на това, че дяволски много съм привлечен от тази книга. Дори стихотворенията, състоящи се от един ред, не събуждат вълна от негодувание у мен, защото част от мен силно вярва, че това „не е поезия“. Но нали книгата е апотеоз на женското пълнокръвие (по описанието, дадено от Петрана Петрова). Това значи ли, че женската душа е толкова безредна, неподчинима на правила, непридвидима и своенравна? Това са връзките, които правя посредством текста, и се отдалечавам от мъжкия си консерватизъм и твърдоглавие, впускайки се отново в съновидението, наречено „Годината на Джорджа“.

„Толкова ми тежи вятърът…“. Въпреки това, „нещастието е възможното спасение“. Попадам в „кошмар“ от „преплетени змийски езици“. Заглеждам се в „красотата на абсурда“ и усещам „парфюм“. И отново целувка…

Съблазнен съм от думите. Обичам ги заради красотата им и ги мразя заради пълното безредие. Понякога липсва определена сюжетна конкретика и обвързаност. Ако човек отдели всяко едно изречение от всеки стих и ги даде на някое 5-годишно хлапе, което просто да ги разбърка, ще се получи същият ефект. На един огромен хаос. На един страховит водовъртеж, в който си длъжен да продължиш да потъваш, тъй като вече си започнал пътуването.

Беше някъде към средата, когато осъзнах, че ако оставя тази хем интригуваща, хем объркваща книга, най-вероятно ще остана с лошо впечатление. Което обаче щеше да е породено от моето неразбиране, а единствения начин да стигна до „смисъла“ беше да продължа разлистването на страниците…

„Съблякох непознат мъж“. Заиграх се с историята, връщайки се към февруари 1760. Наливах се с бренди и видях себе си. През нейните очи.

Изглежда авторката познава достатъчно дълбоко и мъжката душевност, защото тя също беше изложена във всичките си сили и слабости.

Наистина не знаех коя е Мила Ламбовска, но някъде след средата вече започнах да усещам – болката, разочарованията, уроците, копнежите ѝ. Сетне осъзнах, че тя можеше да бъде всяка една жена, която съм срещал или ще срещна. Сладкото и горчивото се преплитаха толкова изкусно, че не бях сигурен дали всъщност не са едно и също, разгледано от различни ъгли.

Като читател отчасти бях обиден заради дръзкия ѝ цинизъм като дама, прокрадващ се в не едно или две стихотворения. В същото време обаче бях и благодарен. Заради цялата музика, звучаща от страниците. Джаз, Суинг, ритъм енд блус, класика, Тина Търнър… Насладих се на мелодиите им посредством думите.

Досущ като в сън, в който всичко прелита на кратки епизоди. А това, което „Годината на Джорджа“ излъчва, е сякаш самият поток на времето с всичко характерно за изживения и все още неосъществения живот.

Все още са пред мен. „Лунните кучета“, „порутените къщи“, „изтърбушената гара“, „зърната на Кьолнската катедрала“ и „шотландският клепоух кастриран котарак“.

Погледът ми се премества върху страницата. 72-ра. Остават още 2-3 произведения. Минал е един час, откакто отворих книгата, а ето, че тя почти свърши. Ровя в главата си, опитвайки се да спусна мост между всички фрагменти. Трудно е. Всяко едно стихотворение живее собствен живот, отделен от другите. И все пак са част от един по-грандиозен план. Цикъл. Кръговрат.

Всичко завършва с целувка.

Накрая на книгата, която занапред ще ти напомня, че светът е много по-богат и наситен откъм нюанси, детайли и микросветове, които чакат да бъдат разкрити, обладани, захвърлени и след време съживени от някой друг.

Определено не е стихосбирката, която очаквах. Която който и да е би могъл да очаква. Затова и я препоръчвам както на всички ловци на нетрадиционното в литературата, така и на всички тези, които искат да се откъснат от зоната си на комфорт и да се хвърлят в неизвестното. Защото „Годината на Джорджа“ трябва да бъде изживяна от всеки един. Сезон по сезон. Миг по миг. Защо ли? „Смисълът“ е някъде там. Измежду тези 75 страници.

Аз ще се върна, за да го потърся още веднъж.

Този път една идея по-просветен.

„Годината на Джорджа“
публикувана: 2016.
автор: Мила Ламбовска
издателска къща „Скалино“
илюстраниция на корица: Фабио Карминяни

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to