Настроение терминално – от Владимира Живкова

Отдавна искам и аз да напиша ред за Владимира. Всеки път си казвам, че нямам право, защото срещите ни са толкова малко, че най-вероятно няма да повярвате, че за такова кратко време можеш да усетиш някого толкова силно. Спомням си невероятно често за нея, предвид малкото ни срещи, и винаги една буца засяда в гърлото ми от тъга. Всъщност няколко пъти писах за нея – до нея – знам, че тя чете всичко, което пишем и чува думите ни. 

Когато се срещнахме за първи път със студентите по Журналистика в СУ за стажантската програма на Под моста, толкова много се вълнувах, че ще ги мотивираме и разказваме нашата история, че едва чувах думите, които изричах пред тях. Едно лице обаче никога няма да забравя, защото то попиваше цялата ми реч в една безкрайна усмивка. След няколко дни я срещнах в подлеза на Софийски – не ме подмина, усмихна се широко, поздрави и аз си казах – хей, май познавам това момиче отнякъде?, а отвътре ми идваше да я прегърна. Ей така, без причина, просто защото я има.

Много често мисля за Владимира. За светлината, която остави у нас. За уроците. Защо някои неща се случват по начина, по който се случват. Защо се срещаме с определени хора и разделяме без да можем да си кажем всичко, което искаме. Животът се промени безкрайно. Винаги знам, че Владимира е някъде там – понякога като слънчоглед, друг път като мелодия на песен, която някой тананика във влака, като вълна в морето или звездичка, която свети необичайно ярко. 

Емилия Найденова, 03.09.2016 год.

17311403955_499b0831c7_k

Снимка: Flickr

Събудих се от клаксоните на другите коли. Чувстваше се, че е още рано. Слънцето си проправяше път през големите сгради, които сякаш не искаха да го пуснат да изгрее. Предпочитаха те да са исполините на града, никой да не се извисява по-високо от тях, никой да не ги засенчва. Искаха да го уловят, ала не можеха. Преди да успея да се прозея и да разтъркам сънливи очи, слънцето блесна с първите си лъчи напук на всички сгради, но и милостиво ги накара да заблестят като диаманти, знаещи, че без него няма как да светят, защото нямат чия светлина да отразяват.

Усещах, че денят ще е дълъг и почти още толкова по-неприятен. Трусовете от дупките по пътя ме дразнеха повече от обичайното. Радиото и всичките десет „хита“, които въртеше, също ми лазеха по нервите. Исках за секунда само да изключа всичките си сетива и да потъна в мрачната бездна на непонятното. Нито да чувам, нито да виждам, нито да усещам. Труп за секунди. С поздрав за добро утро ме изкопчи от тези депресиращи мисли майка ми. Измрънках същото и пак се умълчах.

Пътувахме и четиримата – майка ми, баща ми, сестра ми и аз. Искаха всички да ме изпратят. А точно в този момент исках да съм сама. Техните жалки опити да ме разсеят от предстоящото, не да ме накарат да се почувствам по-добре и не толкова нервна, само ме притесняваха допълнително. А факта, че се избиваха почти кой да угоди на най-малкия ми и незначителен каприз, като например кой да отвори прозореца, кой да ми подаде водата, правеше ситуацията от странна до ужасяваща. Главно, защото иначе искам ли нещо, ми се отговаря с „Вземи си го сама“ или нещо от сорта. Да, този ден щеше да продължи завинаги.

Едва успяхме да затворим багажника на колата с последните десет куфара с дрехи и принадлежности, останалите сто вече ме чакаха там. „Там“. Дългогодишната мечта за „там“ вече беше на прага да стане реалност, а мен това не можеше да ме вълнува по-малко. „Там“, страната на неограничените възможности, „там“, където мечти (уж) се сбъдвали. Едно, такова, сублимно, нереално, почти извънземно „там“, където се предполагаше, че трябва да прекарам следващите пет години от живота си. Но най-вече „там“, където никога не съм била до сега. Побиха ме тръпки, коремът ме сви и аз исках собственоръчно да избутам баща ми от шофьорското място, да обърна колата и да подкарам по познатия ми път, към познатия ми, любим град, право в познатото, обичано легло, да се завия през глава и никой да не си позволява да ме занимава с налудничави идеи за чужбина. Исках всичко да свърши по-бързо.

Пристигнахме в София и съдейки по нервното хвърляне на злобни погледи към часовника, оставаха почти пет часа до полета ми. Първо щях да летя до Лондон, където правех прекачване за Ню Йорк. Всеки, ако ме чете в момента, ще ме помисли за луда. Та това не е само американската мечта, това е мечтата на всички. Как може да не ми се ходи?! Ами, така! Усетих, че дори май тропнах с крак, мислейки си го.

Когато заветният дванадесети клас наближи и от мен се изискваше вече да взема решения, пряко „касаещи“ бъдещето ми, моите желания бяха скромни. Да си завърша с прилична диплома, да си ме приемат в Алма Матер (евентуално УНСС, защото винаги имаш УНСС за план Б), да се преместя в София и да си съжителствам с някоя приятелка, като се прибирам един път месечно, за да си припомням гозбите на мама и баба. Нямах някакви велики планове как завладявам света с уникалното си писане, издавайки книга всяка година. Исках да си завърша, да си намеря работа, която да ме прави щастлива, да продължавам да си пиша и да си живея така, докато не започна да мириша на пръст. Главно исках да си работя и да си се развивам тук.

10580034_4472142379893_7461610275193505827_n

Уви, това не беше планът на родителите ми. Те доста упорито не спряха да ме убеждават, че развитие в България няма да имам, че просперитет тук няма да намеря, че едва ли не е по-добре да си хващам багажа и да се махам, преди чумата и проказата да ме довършат в това забравено от Бога място. Не е ли прекрасно да си отгледан в позитивна среда?! Първоначално бях абсолютно категорична, че от България няма да мръдна. Естествено, тяхната несъзнателна народопсихология разтълкува това като чист признак на страх и несигурност в моите възможности и какво ли още не. Очевидно е напълно нелогично в сегашно време да си останеш в България, не защото те е страх, не защото не можеш, а защото най-чисто и просто искаш. Това някак си вече е демоде, напълно извън естетическите представи на модерния българин. Съвсем по-логично е да затънеш в дългове от студентски заеми, отколкото да оставиш детето си да учи в България. За нас чашата винаги е наполовина празна, ако изобщо имаме дори и чаша, защото знае ли човек, може управниците и нея да са ни я взели вече. Знаете ли, от всичко най-малко исках да съм клишето от поредната статистика. Онази малка стотна след запетаята, определяща колко процента от младите българи заминават да учат навън. Абе, важното е вечер да прекадим малко с тамян и кажем по десет пъти „ние никога няма да се оправим“, за да си легнем сигурни, че сме отдали дозата си песимизъм на света за деня.

Три часа оставаха до полета ми. Два по-рано трябваше да съм на летището, затова направо отидохме там и седнахме за по кафе. Майка ми не спираше да ми опява как е по-добре да хапна нещо сега, отколкото в самолета, защото там било твърде скъпо. Жена, смяташ да ме издържаш в чужбина пет години, сега ли се сети да ти се свидят две лири за сандвич?! След това не спряха да повтарят колко много ще им липсвам. Сякаш не ми беше достатъчно зле, сега искаха и да ме разплачат. Чудесно. Очите ми пламнаха, бързо премигах, за да ги охладя. Не ми се плачеше сега. Знаех, че започнех ли, нямаше да спра. Естествено, че и те щяха да ми липсват. Всичко щеше да ми липсва – и мрънкането им, и досадните екскурзии, на които ме мъкнеха, и наказанията им дори, и ограниченията, и забраните, и глупавите ни караници. Казах им, че и те ще ми липсват. Много. Очите ми пак започнаха да сълзят.

Всички пътници за Лондон, трябваше да се явят на терминал пет за проверка на багажа. Това беше. От тук нататък вече не можеха да продължават с мен. Прегърнах ги всички заедно и по отделно. Отново онази вълна нереална сублимност ме заля, очите ми поддадоха и реки от сълзи и сополи се изсипаха с нечовешка сила върху едва балансираното ми смирение. Естествено и сестра ми и майка ми не издържаха и седяхме така с минути, ревящи. След вече третото повикване за всички пътници за Лондон, успях да се съвзема. Погледнах ги за последно и преминах през врата на терминала, ала настроението ми не беше никак терминално. 

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to