Неизпълнимите обещания на поп културата

Лъскави и спортни коли. Яхти и тропически гледки. Пари, хвърляни във въздуха като вестници. Яки мацки. Маркови дрехи и златни ланци. Пищни палати и претъпкани дискотеки.

Кадри от клиповете на съвременните български поп изпълнители.

Навсякъде по света, откакто съществува поп културата като понятие, тя е била отражение на обществото. За справка например хипарията през 60-те години с тогавашните музикални икони. В днешно време обаче нещата особено у нас са коренно преобърнати. Поп културата не представя обществото, а обратното – тя се явява негов дискурс. И чрез нея се направляват мозъците на младите хора – в каква насока да мислят и към какво да се стремят. Как се стига до този извод ли?

Нека се върнем към съвременната ни поп култура. Не само към клиповете, но и към изпълнителите и текстовете. Съвременните и известните изпълнители, които биват въртяни непрестанно по радиото, пеят за едни и същи неща, а именно – как трябва да се живее „на макс“, как животът е пари, разврат, безконечен купон. Лириките биват придружавани от клипове, в които изпълнителите носят дрехи, чиито цени безспорно надвишават дори средната работна заплата.

И следва да си зададем въпроса – това ли е България? Това ли е средностатистическият млад българин?

Именно тези въпроси ме провокираха да напиша тази статия, задълбавайки малко повече в темата.
1/1/ Музиката. Откакто съществува, тя е водеща в живота на почти всички човешки индивиди, които имат свободен достъп до нея под каквато и да е форма. И като всяко нещо, сама по себе си тя е неутрална. Ръцете обаче, в които ще попадне предопределят нейното въздействие – както върху отделния индивид, така и върху обществото. Така тя (без значение от жанра си) може да внушава – както положителни, така и негативни послания. Има музика, в която дори не е нужно да има текст, за да влияе – достатъчна е само атмосферата.

Внедряването на тази форма на изкуство в животите на масата хора обаче няма как да не бъде забелязано и от тези, които се стремят към управляването и насърчаването на мисленето им. Така се стига и до превръщането ѝ в инструмент. И докато в миналото (например 70-те и 80-те години в Западна Европа и САЩ) изпълнителите са имали повече свобода да пишат текстовете и всичко останало, в днешно време се наблюдава обратната тенденция. Дадените музикални произведения (говорим за тези, насочени към масовата, а не към ъндръграунд публика) се диктуват повече от звукозаписните компании, продуцентите, маркетинговите специалисти и прочие. А младите, които имат мечтата да станат звезди, не усещат как всъщност чрез тях се влияе на цели поколения.

Както се случва и в България.

Защо обаче поп музиката и културата ни са наистина опасни?

Това, че съвременните изпълнители, бълвани непрестанно от риалити форматите у нас, чрез музиката си не внушават ценности, е нещо, което е става съвсем ясно още като се разгледат текстовете на няколко от най-популярните песни на съвременните български музикални идоли.

Пример 1:
„Виждам я редовно, пукаме се готино.
Дрехи по земята и в нас е пълна кочина.
Най ми е удобно дупето ти сочно.
Ставам кат‘ животно един път като почна.

Може би нарочно тя ма глези мощно.
Аз купувам глупости за нея май изгодно.
Карам го айляк и гледам всичко да е точно.
Мога да я галя по дупара денонощно.

Пуши от Ямайка, псува ги на майка.
Кара най-лъскавата, скъпа таратайка.
Всяка нощ, суши пари, са прай на мозайка.
После ми звъни, че съжалява и са вайка.

Тялото ѝ мазно, пипа си го бавно.
Фаща ма за джоба, вика „Нещо ми е жадно“.
Аз ѝ викам „Найш кво, знайш ли някво място,
някъде къде ше прайм секс много бясно“?“

Пример 2:
Ти си high класа
Ела на наш’та маса
Искам да те водя всяка точка на атласа
Ше те хвана от вратата за краката без нагласа
Че съм суров без никаква украса
Романтик или животно – в мене два гласа
Това звучи страхотно, ше ти дам петдесет нюанса
Твоя Ромео, запознай се, раздай се
Ето ти the best за двайсет-петнайсет
Как ме върза е въпроса
твоя … wiggle wiggle … ме омагьоса
Има две чаши на подноса
в едната ми ръка – роза, в другата камшика”

Първото, което бие на очи в лириките на най-гледаните клипове у нас, е липсата на всякакъв морал, придружена от набиването на едно вечно състояние на разхайтен и безгрижен живот. Покрай факта обаче, че тази (наложила се сред повечето българи) музика не възпитава в никакви ценности, се пропуска и нещо друго.

Че тя като част от поп културата ни действа ретроградно на обществото и социума, а оттам и на държавата. По какъв начин?
2/2/ Връщаме се отново на най-новите летни хитове, придружени от своите клипове, които бяха описани накратко в началото на статията. Целият този лукс и стандарти на живот, които биват показвани и набивани в живота на младите хора, реално не могат да бъдат покрити от средностатистическия човек. За сметка на това обаче, всички тези образи го зарибяват и той е вечно в нужда да ги постига и покрива.

Ето още един пример с популярен сред младото поколение у нас текст:

„И да харча, и да харча
пари кът’ вестници да мятам
И да харча, и да харча
да се завивам с пари като си лягам.

Направи ме богат за мацките да съм герой,
направи ме богат колите в клиповете да са мои,
да ме запомнят като човека с лева,
толкова богат, срещу мене шанс да нема.
И да хвърлям, и да хвърлям

парите вместо салфетки,
и да плащам, и да плащам
от най-големите сметки.

И да хвърлям, и да хвърлям
парите вместо салфетки,
и да плащам, и да плащам
от най-големите сметки.”

И така имаме няколко милиона деца и тийнейджъри, които гледат по клиповете как живеят шепа хора и започват да им подражават, без да имат знанието как могат да постигнат това ниво. Получава се така, че хлапета на възраст между 10 и 13 години желаят да носят ланци, да пият маркови питиета в скъпи заведения и прочие – все неща, за които са нужни пари. А на тази възраст тези пари могат да дойдат най-вече от родителите. По този начин родителите трябва да задоволят и тези изкуствени нужди на децата си. След това е ясно какво следва – средностатистическият българин обеднява повече и се налага да търси допълнителна работа, за да изкарва повече пари. Съществува естествено и опцията да бъде отказвано на детето, което от своя страна няма да реши проблема, тъй като то така или иначе продължава да бъде обсипвано с образите на разкошния живот. Евентуалният отказ би го вкарал в депресия и би създал психологическа травма.

При тийнейджърите на възраст между 14 и 17 негативните последици са още по-мащабни. Увлечени в желанието си да притежават всичко, което идолите им имат, те, за разлика от по-малките, имат повече опции. Изключвайки средствата, които родителите могат да дадат, на тийнейджърите остава да работят почасово и/или сезонно, за да изкарат пари. Тези от тях обаче, които не могат да си намерят работа, оставан опцията да се занимават с незаконни дейности като продаване на марихуана (че и по-твърди наркотици), кражби, рекети и всякакви такива. И всичко това, за да имат живота, който образите от телевизията набиват.
В училището, в което учих, имаше десетки мои връстници, които продаваха крадени вещи, за да могат да си избият парите за дискотека.

И докато поп културата мотивира едни младежи да работят и изкарват пари, които веднага да пропилеят в някое заведение с 200% надценка или за други материални придобивки, тя мотивира други да поддържат живот, в който да имат възможно най-малко отговорности (за сметка на забавленията).

Доскоро бях студент, редовно обучение, при това работещ на пълен работен ден. Много от хората, които срещах в университета, бяха там, по техни думи, за да не почнат още работа. Един вид, за да си продължат безгрижния живот. В това няма нищо лошо естествено – свободен избор. Парадоксалното обаче е, че повечето от същите тези млади хора не идваха от заможни семейства, за да могат да си позволят такъв бурен и разпуснат живот. Само че те го правеха и всички могат да се досетят на чий гръб.

Много млади българи остават слепи за проблемите в страната. О, да – те знаят, че положението е лошо, но не знаят, че част от изпълнителите от поп културата ни, по която се превъзнасят, са част от всичко това. Те е дори в основата. Защото заедно със семейството и училището те също възпитават. И докато поп културата у нас, благодарение на много от изпълнителите си, продължава да възпитава в лукс и разкошен живот, които не могат да бъдат постигнати и покрити и които нямат нищо общо с действителността ни, проблемите в държавата ще си останат и ще се задълбочат.
3/3/ Това е неизпълнимото обещание на поп културата у нас. Колкото и да искат, не могат всички да станат звезди. Колкото и да искат, не могат всички да притежават баснословното богатство, с което им се пълнят очите…

Чудя се обаче самите български поп икони, като Криско, Мария Илиева и всички останали, чиито песни се въртят непрестанно по радиата – дали осъзнават отговорността, която носят? Осъзнават ли докъде може да стигне всяко следващо поколение с техните произведения? Или са се вкопчили здраво в това да са звезди?

А кога и младите почитатели ще го осъзнаят? Кога младите хора ще видят порочния кръг?
Много хора ще кажат, че слушат тази музика за релакс, за бягство. И да, аз съм съгласен – музиката като всяко едно изкуство е бягство от реалността. Особено от българската. Но е важно и тя да има къде да отведе човек. Защото, докато младите продължат да бягат и да си затварят очите, светът и държавата им рухват от проблемите, които само те могат да решат.

Чудя се наистина кога младите българи у нас ще го осъзнаят?

И докога ще продължат да палят, за секунда да не спират, да харчат и да имат, да чакат колета с чисто нова маркова дреха, всичко по пътя да събарят и да са видимо доволни от това?

Автор: Делиян Маринов

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to