Непознатият друг – от Владимира Живкова

В едно забравено градче, насред дунавската шир, живеят отдавна забравени хора. Някога то беше тъй живо, но времената си казаха думата. Големите фабрики затвориха, големите магазини също. Всичко опустя. Остана само фабриката за коноп, хранителният магазин, училището и кафенето. Младите остаряха, а новите млади се преместиха в големите градове. Мястото съвсем погина. Превърна се в една полупразна, замираща местност, чието ежедневие беше толкова монотонно, че беше превърнало времето в свой роб.

Хората от забравения град са изгубили връзка с действителността. Много приличат на артисти от изключително реалистична възстановка на отминалия социализъм, в който те намират най-големите си комфорт и безопасност, че би било абсурдно да си помислят дори и за момент да го напуснат. С течение на времето и промените животът не се е смилил над тях и ги е направил заблудени, жалки и примитивни. Обезцвети бурния им нрав и посиви както косите, така и лицата им. Заличи усмивките им и ги остави да вегетират в пространството немощни и отегчени.

Никакъв привкус на ново време или наченки на по-толерантно мислене. Там сякаш наистина часовникът е спрял. „Разнообразие“ е  непозната дума. Там рядко се появяват гости. От време на време кола минава по главната улица, но дори и за миг не се застоява там. А кой би? Определението, което пасва най-добре е на вехнещо място, на изолиран свят. Животът там просто не продължаваше, той просто съществуваше.

Снимка: Flickr

От дълги години една госпожа беше главен кореспондент между малкото градче и областната управа. Никой не помнеше от колко време тя се заемаше тази позиция, просто всички я знаеха и щом настъпеше средата на месеца, всички се досещаха, че нейното посещение предстои. Като човек, чието естество на работа беше толкова отегчително, тази госпожа беше запазила по една топла усмивка или кимване за всеки, когото срещнеше по време на визитата си, и една бляскава искра, която премигваше във вече потъналите и изморени, кафяви очи. Всеки път прекарваше престоя си там по един и същи начин, сякаш осъзнаваше, че разнообразието не е на почит в местността. Свършваше работата си в кметството, след което отиваше до кафенето и си поръчваше дълго кафе и го пиеше бавно, докато прелистваше вестник. Отнемаше и почти точно час.

Миналият месец обаче посещението се забави и хората забелязаха. Седмица по-късно зелена кола с гърмящо радио спря по средата на площада. Вратата на шофьорското място се отвори и младо момиче – на около двадесет и три – слезе от там. Това извънземно привлече вниманието на всички. Носеше лятна синя рокля и сандали на висок ток, малка чантичка и големи слънчеви очила с бели рамки. Дългата и кафява коса с червеникав оттенък блестеше под слънцето и очевидно беше боядисана. Ушите и бяха пробити на три места, но само на едното ухо имаше три малки, блещукащи позлатени обици. Ако не беше на мястото, където се намираше, тоалетът й би бил идеален за горещия августовски ден. Тя привидно беше малко объркана и изненадана от случващото се. Затвори вратата на колата си и я заключи. Запъти се с енергична походка към кафенето и всички хора, които бяха седнали там я наблюдаваха сякаш беше чудо на природата. Тя умело игнорира зяпналите усти на повечето и се представи. Обясни им, че идва тук на обучение в кметството, за да разбере основата на административната дейност. Разказа им още, че ще остане тук за известно време и се надява да се разбира с всички. Никой не отрони звук. Сякаш тя им говореше на чужд език. Момичето свали очилата си и премига няколко пъти, зачуди се защо я гледат така. Опита отново като зададе въпроса къде точно е сградата на кметството и след няколко секунди на неловко мълчание една от жените там само с пръст й посочи накъде да върви. Момичето реши, че по-голям успех от този няма да има и затова просто тръгна в указаната посока. Щом обърна гръб, зад нея избухна симфония от шушукания на неодобрения. Каква й била косата, колко къса й била роклята, колко неприлично изглеждала, как била говорила. На момичето й стана доста мъчно, а тя искаше само да бъде мила и подмина нататък. Намери сградата и влезе вътре. Попита още няколко души там къде да намери кмета и обясни защо го търси. Реакцията на останалите беше почти идентична с тази на хората от кафенето. Уж тихите коментари по неин адрес също продължиха. Кметът беше също шокиран от новата си колежка, но съумя да се държи най-човешки. Поздрави я за позицията и й пожела приятна работа, след като и показа офиса, където ще работи. След това значително по-радушно посрещане момичето благодари и реши да направи втори опит с местните жители.

Отиде, от магазина и купи кутия сладки и едно списание. Върна се в кафенето и най-учтиво предложи на хората там да се почерпят от бонбониерата. Сега те изглеждаха още по-шокирани. Не бяха свикнали някой от посетителите на града се отнася по такъв начин с тях. Някои смотолевиха по едно благодаря, други пък вирнаха нос и отказаха почерпката. Тя реши да не им досажда, оттегли се на съседната маса и почака сервитьор да я обслужи. Поръча си бяло фрапе, но щом видя недоумението и странното изражение на сервитьора бързо смени поръчката на портокалов сок. След това извади списанието и започна небрежно да го разлиства. От съседната маса хората не обелиха и дума и не толкова скришом я замеряха със странни погледи. Малките им ограничени съзнания не успяха да смелят информацията, идваща от младото момиче. Толкова години наред бяха свикнали на госпожата с изгладения черен костюм и светеща бяла риза, че гледаха на момичето като на беглец от страна в третия свят, който трябва да се ваксинира моментално преди да е заразил всички останали с чара и харизмата си, преди да е развалил идилията на безличието в това забравено от Бога място.

След известно време тя просто не издържа на осъдителните, втренчени погледи, плати за напитката си, пожела лек ден на всички и ги дари с една чиста, обнадеждена усмивка и се насочи към автомобила си. Почти никой отново не продума, но една жена се усмихна плахо. Щом обърна гръб, жената изкриви тънките си устни в широка усмивка и леко сбръчканата й, жълтеникава кожа сякаш попи от енергията на бегълката или от слънцето, но се зачерви съвсем забележимо.

– Какво чаровно момиче! – отбеляза тя тихичко и се огледа за подкрепа.

Никой не се обади, но една друга госпожа до нея кимна одобрително.

В ситуации като тези не трябва много, за да настъпи промяна. Понякога трябва само един, за да го последват хиляди.

25.10.13

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to