Новата постановка „Влюбеният Шекспир“- поглед към живота на класиците

Любопитен поглед към живота на класиците

Ах, този Шекспир! Историята на театралното изкуство не познава толкова ключова и при все това митологизирана и противоречива личност. Теориите за живота на всеизвестния драматург бият по количество и екстравагантност тези за илюминатите, рептилите и каквото още се сетите. Всякакви разнообразни слухове и небивалици, като се започне от това, че си е падал по мъже; че е бил жена – та се стигне до нечии предположения, че не е съществувал като цяло.

Уилям Шекспир е оставил толкова много наследство като поет, драматург и артист, че няма как фигурата му да не остане засегната от всякакви теории. Фигура, толкова ключова, че дори в наши дни, когато са минали 453 години от рождението й ( цифра също поставяна под въпрос), тя продължава да бъде изучавана и да пробужда интерес.


Ето защо и пиеса, носеща заглавието „Влюбеният Шекспир” няма как да не развълнува всички любители на театъра. Тази година Варненският драматичен театър успя да зарадва родната публика именно с нея. Още един интересен факт за драматизацията на Ли Хол по филмовия сценарий на Марк Норман и Том Стопард, адаптирана от проф. Пламен Марков е, че „Влюбеният Шекспир” е не само първа премиера на Драматичен театър варна за 2017-та, но и първа премиера на постановката в страната.

Макар и главната тема на пиесата да е „кога, как и защо все пак се влюбва човек…”, „Влюбеният Шекспир” всъщност представлява един разнообразен, пикантен, зрелищен и интелектуален букет за живота на класиците, поднесен със солидна доза английски хумор.

Първото, което впечатлява в постановката са блестящите сценография и костюми, дело на Мира Каланова. Многоизмерна въртяща се сцена, която с лекота се трансформира ту в театър (в театъра!),ту в бардак, ту в лични покои… и още! Именно сцената, прави така, че честите вливания от едно действие в друго да грабват окото. Красота за зрителския поглед са и костюмите на героите, пресъздаващи напълно епохата, нещо изключително важно за пълното участие на публиката в действието. Защото, според мен, една постановка е добра, когато успее да телепортира този, който я гледа във времето си, така, че той да забрави не само къде се намира, но и кой е.


В пиеси, обвързани с определен етап от живота на конкретна личност, е изключително важно пълното превъплъщение на всички участници в нея. Защото не става въпрос само за хронологично и фактологично проследяване на дадена история, а за изобразяване на емоциите и страстите, бушуващи във всички замесени. А когато става въпрос за любов, нещата са още по-сериозни.

Светът на „Влюбеният Шекспир” е изключително колоритен. Това, което пиесата успява да направи е да свали идеалистичния образ и ореол над драматурга, на доста места иронизирайки го и показвайки неговите чисто човешки слабости. До толкова, че дори аз, който не съм от най-ревностните почитатели на класическите творци, останах впечатлен. И спечелен. От него.


Това, което показва пиесата е, че не е задължително геният да бъде някакъв изтупан и сериозен човек с пълна гама от идеали и скрупули. Не е задължително дори творбите да са по негови собствени идеи. Нужно е точно обратното – темперамент, щипка лудост, нахалство и цинизъм. Защото именно тези характеристики вдъхват пълнокръвието на образа. Именно те изграждат харизмата му, така че колкото и да дразни и отчайва околните, той продължава да ги привлича и завладява.

Кое вдъхновява великите умове и изменя насоката им на писане?

Естествено не е само внезапната и вдъхновяваща любов. Има десетки други малки фактори, които подкарват лавината от мисли и емоции, спомагаща за написване на произведение. На първо място, това е диалогът и дори лекото съревнование.

Добър фокус постановката хвърля върху взаимотношенията между Шекспир и Кристофър Марлоу. Двама съвременници и другари в живота, които често се въвличат в различни приключения, често спорят и се подиграват един с друг. Сюжетна линия, която оставя изключителни философски изводи, като например това, че дори даден творец да не е толкова популярен, колкото друг за времето си, това не значи, че творбите му в далечното бъдеще няма да са по-известни и по-харесвани.

Вълнуваща е възможността зрителят да проследи цялата творческа градация на Шекспир, защото много от героите, репликите и сюжетните похвати в постановката се отнасят до самите пиеси на драматурга. Но макар и голяма част от сюжета да се върти около създателят на „Ромео и Жулиета”, пиесата дава и много теми за размисъл. Покрай любовните неволи на класика, зрителите биват запознати и с други теми като борбата на женското съсловие да участва достойно в театъра; дребните сметки на продуцентите и дейците – коя постановка колко пари ще изкара; има ли значение колко ще се старае режисьорът, когато голяма част от публиката желае просто сензация и цирк.

Има един израз – „Добре, че е шегата, за да си кажем истината”. Това важи в пълна сила за „Влюбеният Шекспир”, където колкото и сериозни теми да се обсъждат, накрая все се стига до екзалтирала от смях публика. За това допринася тоталното отдаване на всеки един актьор на образа, който олицетворява. Едно от нещата, които искрено ме забавляваха беше това как професионални актьори играят ролята на некадърни такива (при подбирането на артисти за постановката). Толкова прецизно изиграни роли, че обикновеният келнер, желаещ да играе нещо героично, не пробужда подигравка у зрителя, а тъкмо обратното – съчувствие и дори възхищение. За цялата му смелост да се опитва, дори да няма никакви заложби.


Роли, толкова отдадено изиграни, че дори антагонистите будят възхищение и стопират моралните компаси на зрителя, показващи му, че всеки има своето право за нещата, които желае, без значение дали те се ограничават само с благороднически титли и богатства.

Толкова много образи в образите. Толкова много действие вътре в действието. В пиесата няма нито една прахосана секунда. Всеки е на мястото си и най-важното няма нищо излишно, нито образ, нито реплика, нито инвентар.

Според мен една от мисиите на „Влюбеният Шекспир” е точно докосването на обикновения човек до персоналния свят на великия ум. Защо това е важно ли? Защото именно това би ни накарало да загърбим страховете си и да се опитаме също да постигнем това, което вече са направили големите. Защото в светът на изкуството няма значение кой си, чие дете си и какви грешки допускаш, стига да си предан на себе си и да отстояваш нещата, които те карат да се чувстваш жив.

Ето защо и играта на всички тези актьори, пресъздали историята на Шекспир е не просто игра, а ключ. Подарък към всеки един човек от публиката, който да го стимулира да мечтае повече. И да има повече вяра в себе си. Само така сред бъдещите класици, ще има и хора от нас. Кой знае? Едно е сигурно. Само този, който е дръзнал да опита, ще има шанс да бъде следващият влюбен Шекспир.

Адаптация и постановка: проф. Пламен Марков
сценография: Мира Каланова
музика: Калин Николов.

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to