„Очи сини коси черни“ по Маргьорит Дюрас от Ирена Иванова

Универсални образи в една твърде лична история

Следващо представление: 19 май; театър „Възраждане“; 19 часа

Снимка: Мария Цветкова

Мъжът и Жената, образно казано, са като всички останали мъже и жени. И не съвсем. Аз съм тя, ти си той. Тя и той. Той и той. Тя самата. Сама. И не съвсем. Не разбирате нищо от тези изречения? След постановката на Ирена Иванова „Очи сини коси черни“ освен тези изречения няма да разбирате и много други неща. Най-вече живота.

Лудостта в тази пиеса играе рамо до рамо с хиляди въпроси, които иначе не бих си задала. Междучовешките отношения са на едно космическо ниво. И съм благодарна, че станах част от тази лудост.

Сюжетът е класически. Има мъж и жена. Има обаче и един странник, също мъж, който е в мислите и на двамата. Всички са с очи сини и коси черни. В продължение на 23 нощи Жената ходи при Мъжа. Останалото е абстракция.

Снимка: Йоана Мосинова

Има атмосфера, и то каква! Актьорите живеят в историята, историята живее в тях, а залата е толкова мъничка, че зрителят е също част от сцената. Сигурна съм, че аз също бях с очи сини и коси черни.

На излизане от театър „Възраждане“ се чувствах объркана. Не разбирах света изобщо. Задавах си въпроси, а не исках да търся отговорите им. Мислех за всичко и нищо едновременно. Бях пренесена в една паралелна вселена, в една стая, в която

вятърът полюшва черните пердета и всички виждаме, че зад тях няма прозорци, че стълбите не водят до врати“.

Снимка: Йоана Мосинова

Днес, седмица по-късно, живея в същата реалност, а емоцията не ме оставя да заспивам. Питам се как така и защо. Защо жените са такива? Ами мъжете? Защо хората ги е страх от тях самите? Ами ако не ги е страх, не става ли още по-страшно? Смъртта къде е и какво е? Раздялата смърт ли е или начало на друга история? Коя е Жената? А Странникът? Какви са техните болки отвъд тази случка? Кое е дяволското? А Божественото? Кое всъщност е човешко? Коя съм всъщност аз?

Ролята на всяко произведение на изкуството е да провокира въпроси и да остава във вечността. Тази пиеса е изпълнила условията на 101 процента. Имам още хиляди въпроси без отговори. И все пак съм впечатлена! От музиката, от актьорите, от декорите, от всичко. От книгата на Маргьорит Дюрас и поемата на Владислав Христов „Писма до Лазар“, която умело беше вплетена в пиесата. От гласът на Велизар Бинев. От Дария и Николай.

Защото обществото има нужда да си задава въпроси. Естетиката в спектакъла беше на изключително високо ниво. Нямаше недомислена пауза. Липсваха клишета и пошлост. Със сигурност това е елитарна постановка и не е за всекиго. Масовият зрител би се объркал от пречупения начин, по който се предоставя неприемлив за нашето общество сюжет. Масовият зрител не вярва в изкуството. Нито във висши сили. Той не разбира онзи глас в пиесата, който звучи наред с актьорите, но някак неутрален и възвишен. Защото масовият зрител – обикновения, загледан в битовото и делнично, човек – е богато информиран и духовно беден.

„нашата бедност лазаре е бедността на света“

Аз също съм бедна и ограничена до голяма степен от света, в който живея. Боли ме, че е така. Боли ме, че повечето хора сме такива и не приемаме нищо различно за смислено. Боли ме, че съм част от посредствен свят и че опитите за промяна ме объркват и плашат. Моята история, обаче, не е важна.

Снимка: Мария Цветкова

Има друга, много по-вдъхновяваща и значима история. История за мъж, позволил си да бъде слаб и жена, позволила си да обича. Цената на тази любов е болката. Двамата я плащат доброволно, разминават се понякога, после се сливат един с друг. А накрая почти се сливат със себе си.

Тя смята, че той се заблуждава, че историите се изживяват и без да се знае за това. Че те се простират вече до края на света, там, където съдбите се заличават, където те вече не минават за лични, ни може би дори за човешки. Любов на общности, казва тя. Това сигурно се дължи на храната и на еднообразието на света.

Светът отвъд изкуството, любовта и болката действително е еднообразен. Ирена обаче не е. Маргьорит също. Те творят. И чрез творенията си се променят… И намират себе си. Ние, зрителите, също се търсим. Аз намерих своите въпроси в тази пиеса, а част от хората намериха дори своите отговори.

Благодарна съм, че Ирена не е обикновена. Благодарна съм, че има хора, които изучават заобикалящото ни и това вътре в нас, бягат от ограниченията и търсят смисли. 

сега когато разбра истината и ме намрази заради моята слабост лазаре и ме обикна заради нея и позна ме такъв какъвто съм и те познах такъв какъвто си и се познахме плюй на мен лазаре и аз на теб ще плюя и ще приемем това за наша клетва

Постановка: Ирена Иванова

Сценография и костюми: Ирена Иванова

Художници на костюмите: Ива Янкулова и Рафаела Рафаелова

Участват: Дария Митушева – жената; Николай Марков – мъжът

Със специалното участие на Велизар Бинев като Глас

Музика: Традиционна индонезийска музика предоставена от

Посолството на Република Индонезия

Пиано: Снежана Бахчеванова

Текст: Ивана Хиткова

Стажанти на
За втора поредна година „Под Моста“ организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2016 г. през програмата ще минат 17 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to