Отдясно наляво: политически митове и легенди

Снимка: Wikipedia

Снимка: Wikipedia

Медиите ежедневно ни бомбардират с политически „анализи“, интелектуални напъни и откровена пропаганда за почти всички сфери на политическия живот. Пренасищането от информация прави почти невъзможно за един човек с работа, семейство и каквито и да е нормални интереси, да проследява източници, да проверява статистики и да търси лобистките нюанси на всяка глупост, която политиците и медийните интелектуалци раждат ежедневно. Основен проблем е опростачването и откровената липса на рационален дебат, по който и да е въпрос, проявяващо се в най-чиста народна форма в коментарите под статии. На всички са ни добре познати митичните „либерасти“, #психодясното и цяла палитра други епитети, които вероятно са повече от общия брой думи в речника на любимия ни премиер.

В тази среда на пълно отсъствие на научен метод и рационализъм за решаване на дори най-дребните въпроси основното деление е по оста ляво-дясно. За да може обикновеният човек да чете между редовете на заливащата го медийна помия, е необходимо да разбира какво всъщност му казват политиците и интелектуалците и доколко действията им отговарят на думите.

Четейки масовите писания по въпроса, се създава впечатление, че „дясно“ и „ляво“ са някакви непоклатими блокове от разбирания за света, без значение какво реално правят съответните идеолози. Нещо повече – ляво и дясно са се превърнали основно в епитети с негативни конотации, използвани за заклеймяване на цялото същество на политическите и интелектуални опоненти. В действителност обаче има множество нюанси в това деление, което ще се опитам да обясня с прости примери:

  1. Национализъм.

Във втората половина на XIX и особено през XX век национализмът в Европа е под пълна пара, а социалистическата (марксистко-комунистическа) идеология е във възход. Първоначално вдясно са стояли монархистите, а вляво – антимонархистите (републиканци, конституционалисти и други аболюционисти). С развитието на националната държава дясното се е разбирало като политика на протекции и подпомагане на нацията (съответно към експанзия за сметка на съседите), докато отляво са стояли идеите за интернационализъм и мир между народите. В днешно време това делене вече няма същата важност, но може да се види в протестите срещу глобализацията (ляво) и постепенното придвижване към по-свободна търговия между нациите (дясно). Последното е нагледен пример за способността ляво и дясно напълно да си разменят историческите позиции.

  1. Икономика.

Делението ляво-дясно в икономически смисъл постепенно измества националистическия привкус на понятието. С навлизането на икономическите дискусии сред широката общественост и развитието на индустриалните икономики става много по-належащ въпросът как да се организира икономическият живот, за да донесе най-много ползи за народа/държавата. Докато за прединдустриалните икономики е било необходимо да заемат нови територии, за да увеличат богатството си, научният прогрес прави териториалния фактор почти незначителен за успеха на държавите в икономическо отношение. Този факт за жалост отнема доста време да се проумее от политическите среди, което води до използване на индустриалните постижения за водене на унищожителни войни, сериозното приемане на идеи като „жизненото пространство“ на Хитлер и воденето на колониална политика, която всъщност е струвала на държавите повече, отколкото е донасяла в хазните им.

Снимка: Wikipedia

Снимка: Wikipedia

В икономически смисъл дясното най-общо се състои в разбирането, че държавата трябва да се меси възможно най-малко в икономическия живот на хората, да не пречи на конкуренцията чрез лицензионни режими и излишна бюрокрация, да не се пречи на търговията с други държави (мита, тарифи) и данъците и преразпределянето на обществени средства да е минимално. Тези идеи във времето са възникнали първо с Адам Смит и икономистите след него, поставили основите на класическия либерализъм в икономиката. Затова и в някои държави последователите на тези идеи се наричат консерватори.

Лявото в икономиката най-общо е обратното – бизнесът трябва да бъде регулиран, за да не злоупотребява с потребителите, тарифите са полезни, защото пазят местната индустрия от конкуренция, данъците трябва да са високи и прогресивни (да се таксуват повече по-богатите), за да се коригират феномените в обществото, определяни като „неправди“. За постигане на тези цели се използва държавният апарат, който чрез монопола си върху използването на сила може да „коригира“ неправдите, да определи размера на данъците и да създаде публични услуги за широките маси. Като изключим откровените комунисти, по-умерените апологети на такива мерки исторически са определяни като прогресивни (макар че в днешно време терминът либерали се ползва доста либерално).

  1. Лични права

В сферата на личните права нещата са доста по-омесени и варират много в различните държави. Като цяло лявото държи на свободата на личността максимално да е свободно да изразява себе си, без да има институционални пречки пред него. Това се отнася до всички сфери на личния живот – сексуална ориентация и възможност за брак между нехеторосексуални индивиди, равен достъп до образование и работа (т.е. да няма забрана например жена да работи като шофьор), равни избирателни права, свободен достъп до наркотици за лично ползване (особено за леки наркотици), свободно практикуване на религия и т.н. Дясното тук отново е „консервативно“, като консервативността се определя до голяма степен от културата на мнозинството – в по-религиозните нации например консерваторите като цяло държат на спазването на християнските/мюсюлманските/други ценности, гледат с лошо око на серийните разводи и злоупотребата (или изобщо ползването) на наркотици, държат децата да израстват с двама родители и т.н.

Можем да делим на още групи и подгрупи, но за нашите цели тези три разделения стигат. Така погледнато, разделението ляво-дясно изглежда доста подредено и с горе-долу ясни граници. При сблъсък с реалността обаче нещата не са толкова прости. Както обясних в  Защо хората не се подчиняват на здравия разум , повечето хора изобщо не изпитват проблем в подкрепянето на противоречащи си идеи (когнитивен дисонанс). Така икономически десни хора изведнъж стават нелогични (бих казал религиозни) апологети на бъркането в личния живот на другите. В същото време пък прогресивни по отношение на личните свободи индивиди прибягват до откровени мисловни извращения, за да рационализират защо толкова важните лични права изведнъж са неприложими по отношение на личния стопански живот и трябва държавата да иззема насила имуществото на едни и да го дава на други. И в двата случая обикновено се прибягва до логически некохерентни разсъждения, игнориране на статистики и изопачаване на факти.

Традиционно нацистите са наричани десни, а комунистите леви, но на практика и Хитлер и Сталин водят ексклузивно лява политика в икономическо отношение – просто при първият номинално собствеността е оставена в индивиди, но пак държавата определя квоти и поставя цени за стоките. Между тях делението всъщност е между двата вида колективизъм – националсоциализмът е, учудващо, национален социализъм, докато комунизмът на Сталин е интернационален. Затова е и доста смехотворно, когато се говори за борци срещу фашизма и капитализма, след като двете неща всъщност са две напълно взаимоизключващи се организации на обществения живот.

12315034_1104371586254136_812866145_o

Политиците са най-яркият пример за широкото разпространение на противоречащи си идеи. В самата същност на тяхната професия (поне в демокрациите) е необходимостта да се угоди на достатъчно много хора, за да бъде политикът избран. И, както е нормално за хората по принцип, политиците обикновено поемат най-краткия път към успеха – обещаване на всичко за всички (популизъм). Някои политици специализират в угаждане на по-малки групи хора, които все пак са достатъчни за техния избор – някой може да ухажва пенсионерите, друг – националистите, трети – военните. Това де факто превръща демокрацията в надиграване коя група по интереси да нареди правилата или да преразпредели средствата в своя полза. Причините са много, но според мен основната е един конкретен дефицит в демократичния процес – липсата на договорни отношения между политиците и гражданите.

В съвременните демокрации единствената санкция за неспазване на политически обещания е евентуалното неизбиране на политика за следващия мандат. Но това на практика е неработеща система – ако всеки път, когато политик нарушеше обещание, хората трябваше да излизат на протест, то повечето ще трябва да оставят работата и личните си занимания и постоянно. И тъй като нормалният човек предпочита да го оставят на мира и да си живее, както сам избере, протести обикновено се провеждат или при колосален провал на политиците, или от добре организирани групи по интереси. Когато група хора изберат своя представител, те могат да гласуват за него по всякаква причина – дори само защото им е симпатичен (например много жени гласуват за мъже политици с традиционни черти на алфа мъжкар). Когато обаче избереш някого само заради икономическата му програма например, то той може да провежда по други въпроси всякакви политики, без да изгуби гласа ти за следващите избори. Това естествено отваря вратата за корупция – когато един политик знае, че има твърди избиратели, които ги интересува само един конкретен въпрос, то по всички други въпроси той може да предлага услугите си на други групи, които ще му донесат облагите, които търси.

Нещо повече – дори избирателите да ги интересува само малка част от програмите, то политиците обикновено тръгват по най-краткия път – предлагат лесни решения на проблеми с дълбоки корени. Традиционно решение на неработещи политики обикновено е разширяване на тези политики. Оправданието винаги е „не стигат парите, ако налеем още Х, то програмата ще си върши работата“. Тези решения обикновено само задълбочават проблемите, но в краткосрочен наливането на още пари дава първоначално усещане, че нещо всъщност се случва. И в крайна сметка краткосрочните резултати са нещото, което интересува средностатистическия политик – той трябва да изглежда добре през следващите 2-3 години, докато го преизберат. В едно сравнително богато общество постепенното покачване на данъчната тежест няма ефект веднага –на избирателя може да му коства, да речем, петдесет цента на година за постигането на някаква уж благородна цел. Тази тактика на политиците обаче е толкова успешна (за тях), че все по-голямото ѝ одобряване от избирателите обикновено докарва обществото до просешка тояга, докато не се намери някой „лош“ народен избраник да премахне поне част от непродуктивните държавни програми и после да бъде дружно намразен, че им е бутнал обора.

Всички тези примери не ги давам поради някакво желание да ви конвертирам към определена идеологическа позиция в политиката. Това са ежедневни процеси, които са добре познати на всички ни. Това, което обаче искам да осъзнаете, е, че демокрацията наистина работи. Народните представители наистина са избраници на народа. Народът, който предпочита да седи пред телевизора и да вярва на откровени лъжи. Народът, който гласува и протестира за своите лични интереси, без значение дали те са в тежест на повечето съграждани, или дори на децата му. Народът, който го мързи да направи елементарно търсене в интернет, за да провери дали това, което му говорят, е истина. Егоистичният народ, мързеливият народ, завистливият народ. Това е красотата на демокрацията – тя показва истинското лице на един народ. И когато „мъдрият народ“ види уродливото си лице в огледалото на политиците, обикновено някой друг е виновен.

„Това е най-доброто, което можем да направим, приятели. Това е което можем да предложим. Това произвежда нашата система: Боклук влиза,боклук излиза. Ако имаш егоистични, невежи граждани, ще получиш егоистични, невежи лидери.“

Джордж Карлин

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to