„Отхвърлени“ от Стела Илиева

От Истанбул до Странджа през спомените на майка А’ида

Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да използвам определението „бижу“ относно литературно произведение. Това обаче е единствената дума, която ми идва на ум, когато се сетя за книгата „Отхвърлени“.


Един малък диамант, който, макар и да не е напълно шлифован, излъчва свое собствено сияние, достойно за литературния подиум у нас. „Отхвърлени“ всъщност е повест. 127 страници, побрали обаче толкова много история, че останах с впечатление, че съм прочел цяла поредица. Книгите, връщащи читателите към онези мрачни и мъгливи времена на Османско владичество, обикновено са дебели или поредици в десетки томове. Ето защо и първоначално скандално малкият обем на „Отхвърлени“ породи недоверие у мен.

Което обаче постепенно започна да се топи с всяка обърната страница от повестта.

Първо, държа да подчертая – макар действието да се развива по времето, когато българите са част от владенията на Османската империя, тук не става въпрос за възрожденски битки, хайдути, кръвопролития, типични за този жанр теми. Теми, които всеки път със споменаването си успяват да нажежат настроенията в обществото и да предизвикат трусове в него.

Тъкмо напротив –„Отхвърлени“, макар и художествен роман, ни въвежда в една спокойна и битова обстановка. Още с първите страници Стела Илиева предлага по-светла визия за тогавашния социум, хвърляйки читателя сред хора от различни народности, живеещи в хармония. Която естествено в хода на повествованието бива нарушена, но не заради етнически конфликти, а заради междучовешките отношения, изкусно представени и обосновани.

Историята започва в едно странджанско село. Добро впечатление прави грижата за детайлите. От описанието на ниската кирпичена къща, с огромен навес, под който са наредени саксийки, няколко пънчета и огромен камък, наметнат с рогозка – до богатите аромати на турско кафе, вкусни гозби и екзотични билки и подправки. Образите във всеки епизод от книгата са толкова наситени, че могат съвсем успешно да послужат като наръчник за традиционния бит по онова време.


Историята на „Отхвърлени“ разказва за Майка А’ида. Необикновена и блажена жена, богата на житейски уроци. Ключова фигура в живота на отрудените селяни, които чакат да падне вечерта и да се съберат около огъня, да слушат историите на старицата. Майка А’ида лекува болните, изражда бебетата, справя се с житейските пожари и неволи, съпътстващи животите на местните, и не иска нищо за добротата си. Ето защо и в очите на селяните тя е нещо свято и съкровено.

Тази чистота на образа, обкована със сакралност и великодушие, обаче има своята цена. И тя е наслоеното с тежки спомени минало, което преживява постоянно. Ранните години от живота на А’ида са предадени посредством ретроспекция. Благодарение на този похват читателите се пренасят назад към отделни епизоди от едновремешния живот на А’ида, прекаран в Истанбул, където героинята преминава множество метаморфози. И тук авторката не е пестелива в описанията си. От Златния рог до дълбините на палата на султана, четящият може да преоткрие, както прелестите на Ориента, така и отблъскващите му страни.

Всеки изживян спомен на А’ида е нравствен урок. Всяко ново премеждие, пред което жената се изправя – изпитание не само за нея, но и за читателите, на които често се налага да отсъждат и да поставят морална оценка на случващото се.

Колкото и да се опитват хората да се разграничат от едновремешните общества, не може да се избяга от горчивата истината, че все едни и същи проблеми занимават умовете ни. А именно предателството, коварството, сребролюбието, изневярата, гордостта. И без значение дали човек се е родил чорбаджия или обикновен селяк – в неговата душа постоянно се сблъскват добродетелите и слабостите.

Персонажите на авторката са разнолики и променящи се. Но говорейки за тях е редно и да спомена, че хвърлянето им в историята е леко прибързано. Беше ми трудно да се климатизирам и привържа към някой персонаж. Това бе така, не защото героите нямаха колоритност, а защото житейските им истории бяха скорострелно предадени. И така още преди края на книгата, доста от образите (като изключа този на А’ида) започнаха да избледняват в съзнанието ми.


„Отхвърлени“ е книга, която е препоръчителна не само за тези, които искат да надникнат в живота на ренесансов българин (определение дадено от литературния критик Юлий Йорданов, написал предговора към книгата), но и за онези, които се вълнуват от типичните неволи, съпътстващи всяко човешко същество през живота му.

Какъв е пътят, който трябва да се извърви от вътрешния примитивизъм до висшия полет на духа? Какъв е преходът от невинността към греховността? И къде свършва наивността, за да отстъпи пред смирението?

Не, че „Отхвърлени” може да даде някаква точна дефиниция. Едно обаче е сигурно, че на всеки един човек все някога ще му се наложи да проведе тези битки. И ще е хубаво да разполага с някоя и друга светла история, която да разсее сенките.

Заглавие:„Отхвърлени“
Автор: Стелла Илиева.
Изд. Къща: „Монт“
год. – 2016

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to