Приблизително по същото време, в което Халима по толкова необикновен начин се озова в непознатите градини, по широкия военен път, само че от обратна посока, откъм запад, към същата цел яздеше един младеж на малко, черно магаре. Сигурно съвсем скоро беше махнал детските амулети и бе увил около главата си мъжки тюрбан. По брадичката му едва беше набол първият мъх, а живите му светли очи имаха почти непомрачен детски израз. Идваше от място, наречено Сава, намиращо се горе-долу по средата на пътя между Хамадан и старата столица Рей. В Сава преди години дядо му беше създал малко исмаилитско братство, което външно показваше дълбоко почитание към мъченика Али, но в действителност се занимаваше с кроежи срещу селджукските господари. В този кръжец някак си бяха приели и един бивш мюезин от Исфахан. Малко след това властта изненада членовете на братството на едно тяхно тайно заседание и затвори мнозина от тях. Съмнението за предателство падна върху мюезина. Започнаха да го следят отблизо и не след дълго се убедиха, че са били прави. Тайно го осъдиха на смърт и изпълниха присъдата. След това властта задържа ръководителя на братството Тахир и по заповед на великия везир Низам ал Мулк го обезглави. От страх братството се пръсна и изглеждаше, че на исмаилизма в Сава беше сложен край.

Когато внукът на Тахир навърши двайсет години, неговият баща му разказа цялата тази история. След това му заръча да оседлае магарето си и да се приготви за път. Качи го на кулата на дома им и отгоре му показа конуса на Демавенд, който блестеше, покрит със сняг, в безкрайната далечина над облаците, и му каза:

– Авани, сине мой и внук на Тахир! Върви право по този път, дето води към Демавенд. Когато стигнеш града, наречен Рей, разпитай кой път отива към Шахруд, Царската река. Върви по този път, а след това по течението ѝ тръгни към нейните извори, които се намират точно под стръмните урви. Там ще видиш укрепена твърдина, наречена Аламут, Орловото гнездо. В тази твърдина един стар приятел на твоя дядо и мой баща Тахир – да почива в мир душата му! – събира всекиго, който признава исмаилитското учение. Кажи му кой си и му предложи службата си. Така ще имаш възможност да отмъстиш за убийството на дядо си. Моето благословение ще бъде с тебе!

Внукът на Тахир запаса кривата си сабя, почтително се поклони на баща си и възседна магаренцето. Без пречки пристигна в Рей. В кервансарая разпита как най-лесно да стигне до Царската река.

Кръчмарят му каза:

– Каква работа имаш ти при Шахруд? Ако лицето ти не беше толкова невинно, щях да се усъмня, че отиваш при господаря на планината, който събира около себе си псетата еретици.

– Не зная за какво говориш – отвърна внукът на Тахир. – Идвам от Сава, отивам да посрещна един керван, който баща ми изпрати от Бухара и който се бави някъде по пътя.

– Като излезеш от града, тръгни така, че Демавенд да ти остане отдясно. Ще стигнеш един отъпкан път, по който идват керваните от изток. Върви по този път и той ще те отведе до реката.

Внукът на Тахир благодари и отново възседна магаренцето. След два дни езда дочу отдалеч бученето на вода. Отби се от пътя и подкара животното направо към реката. Покрай реката вървеше пътека, която минаваше през песъчливи полета и гъсти храсталаци. Склонът ставаше все по-стръмен, а бученето на водата все по-силно.

След като измина, къде яздейки, къде пеша, по-голямата част от деня, внукът на Тахир изневиделица беше заобиколен от отряд ездачи. Появиха се толкова бързо, че той дори забрави да се хване за сабята. Когато се опомни и посегна към дръжката, вече нямаше смисъл. Остриетата на седем копия бяха насочени към него. „Срамота е да се страхувам“, помисли си той, но какво можеше да направи срещу такова надмощие?

Командирът на ездачите го заговори:

– Какво търсиш тук, хлапако? Да не си дошъл да ловиш пъстърва? Внимавай да не забиеш кукичката в собственото си гърло!

Внукът на Тахир беше объркан. Ако ездачите бяха от султанската войска и ако им кажеше истината, щеше да си изпати. Ако пък бяха исмаилити и премълчи, щяха да го вземат за шпионин. Пусна дръжката на сабята и отчаяно се опита да разгадае по лицата на войниците какви са.

Водачът обаче весело намигна на останалите ездачи и каза:

– Може би правилно ми се струва, малък пехливанино, че търсиш нещо, което не си изгубил.

При това бързо бръкна между стремето и седлото си и извади бяло знаме, символ на привържениците на Али.

„Ако е клопка? – помисли си Авани. ‒ Нищо! Ще рискувам!“

Скочи от магарето, посегна към знамето, което повелителят на ездачите наклони към него, и почтително притисна чело в него.

– Така е по-добре – възкликна водачът. – Търсиш замъка Аламут. Тогава ела с нас!

Той пришпори коня и забърза по пътеката покрай Шахруд. Внукът на Тахир отново се качи на магарето си и пое след него. Войниците ги последваха.

Колкото повече се приближаваха към планината, толкова по-силно ставаше бученето на Шахруд. Докато не достигнаха един скалист хълм, върху който се извисяваше стражева кула. На върха на кулата се развяваше бяло знаме. Зад хълма коритото на реката зави по стръмна теснина.

Командирът на отряда спря коня си и заповяда на останалите също да спрат. Помаха към кулата със знамето и отгоре получи знак, че проходът е свободен.

Влязоха в тъмната, студена клисура. Пътят беше доста тесен, но добре направен. На места беше издълбан в скалата. Дълбоко под тях бучеше реката.

На един завой водачът спря и протегна ръка напред.

Внукът на Тахир видя недалеч пред себе си две високи кули, които се белееха сред тъмните планини като призрачно привидение. Слънцето ги осветяваше така, че целите блестяха от лъчите му.

– Това е Аламут – каза водачът и продължи нататък.

Стръмните склонове отново закриха двете кули. Пътят продължи да криволичи покрай реката, докато теснината не се разтвори изведнъж. Внукът на Тахир ококори очи. Пред себе си видя огромна скала, а върху нея крепост, частично издълбана в скалата. Пред скалата Шахруд се разделяше на два ръкава и я обгръщаше от двете страни, като че ли я стискаше с клещи. Крепостта представляваше цяло малко селище. На четирите ѝ ъгъла стърчаха четири кули, задните две от които се издигаха високо над предните. Крепостта, заедно с реката, беше оградена от два стръмни, непристъпни склона. Така като огромна ограда затваряше изхода от клисурата.

Това беше Аламут, най-могъщата крепост сред петдесетте в околността на Рудбар. Беше построена от дейлемските владетели и се говореше, че е непревземаема.

Водачът на отряда даде знак и от отсрещната страна спуснаха през потока тежък мост, закачен на железни вериги. Конниците преминаха през моста, а след това през сводест коридор влязоха в крепостта.

*

Влязоха в просторен двор, разделен на три широки тераси, които бяха разположени една над друга. В средата терасите бяха свързвани с каменни стълби. Отляво и отдясно покрай стените растяха високи тополи и чинари, под които се намираха истински пасища. По тях пасяха стада коне, магарета и мулета. В отделен обор лежаха няколко десетки камили и спокойно преживяха. Покрай стените имаше плевни и казарми, хареми и други сгради. Шум и жужене като в кошер обкръжи Тахировия внук. Той гледаше смаяно около себе си. На средната тераса се упражняваха няколко групи войници. Оттам се чуваха резки команди, тракане на щитове и копия и дрънкане на саби. От време на време се чуваше цвилене на коне или рев на магарета.

Други хора работеха по укрепването на стените. Мулетата теглеха тежки камъни, които след това работниците повдигаха с макари на определените за това места. Шумът и врявата идваха от всички страни и напълно заглушаваха бученето на реката.

Отрядът слезе от конете и попита един войник, който минаваше покрай тях:

– Стотник Манучер в стражарницата ли е?

Войникът спря рязко и отговори:

– Да, десетник Абуна.

Командирът намигна на младежа да върви след него. Тръгнаха към една от по-долните кули. Отнякъде се чуваха отсечени удари, следвани от болезнени стенания. Тахировият внук потърси с поглед какво става. За каменен стълб беше вързан човек, чийто гръб беше оголен до кръста. Огромен негър, облечен в къси раирани панталони и с червен фес на главата, шибаше човека с камшик, сплетен от ремъци. При всеки удар кожата на човека се раздираше на ново място, а от раните шуртеше кръв. Един войник с ведро, пълно с вода, стоеше до тях и от време на време обливаше нещастника.

Като видя ужаса в очите на момчето, десетник Абуна се усмихна подигравателно.

– Тук не спим на пухени дюшеци и не се мажем с амбра – каза той. – Ако това си очаквал, доста си сбъркал.

Тахировият внук не отговори и продължи да върви до него. Какво ли не би дал, за да разбере с какво е прегрешил нещастникът, че да го накажат толкова зле, но го обзе някаква тревога и не посмя да попита.

Двамата влязоха в една от кулите. Под нейните сводове Тахировият внук осъзна колко здрави бяха стените ѝ. Цели редици камъни бяха наредени един върху друг. Тъмно, влажно стълбище водеше нагоре. Влязоха в дълъг коридор, а от него в просторна стая, чийто под беше покрит с прост килим. В ъгъла имаше наредени няколко възглавници, върху които беше полегнал около петдесетгодишен мъж. Беше добре охранен и имаше къса къдрава брада, в която проблясваха сребристи нишки. На главата си имаше голям бял тюрбан, а дългата му пола беше извезана със сребро и злато. Десетник Абуна се поклони и зачака мъжът да заговори пръв.

– Какво ново носиш, Абуна?

– Намерихме това момче по време на разузнаване, стотник Манучер. Рече, че искал да дойде в Аламут.

При тези думи стотникът бавно се надигна. Пред Тахировия внук застана човек, висок като планина. Той подпря юмруци на хълбоците си, впери поглед в младежа и извика със силен глас:

– Кой си ти, нещастнико?

Тахировият внук потрепери, но бързо си спомни думите на баща си, както и това, че беше дошъл да предложи службата си доброволно. Бързо се съвзе и спокойно отговори:

– Аз съм внук на онзи Тахир от Сава, когото преди години великият везир заповяда да обезглавят.

Стотникът го изгледа с изненада и недоверие.

– Истината ли казваш?

– Защо да лъжа, господине?

– Ако е така, знай, че името на дядо ти е записано със златни букви в сърцата на всички исмаилити. А Нашият господар с радост ще те приеме сред бойците си. Нали затова си дошъл?

– Да. Искам да служа на върховния водач на исмаилитите и да отмъстя за смъртта на дядо си.

– Добре. Какво си научил?

– Четене и писане, господине. Също така граматика и поезия. Знам наизуст почти половината от Корана.

Стотникът се усмихна:

– Не е зле. А как стоят нещата с военното изкуство?

Тахировият внук се смути:

– Мога да яздя, стрелям с лък, мога да боравя и с меч и копие… донякъде.

– Имаш ли жена?

Младежът почервеня до ушите.

– Нямам, господине.

– Блудствал ли си?

– Не, господине.

– Добре.

Стотник Манучер се обърна към десетника:

– Абуна! Отведи Ибн Тахир при даи Абу Сурака. Кажи му, че аз го пращам. Предполагам, че ще се зарадва.

Двамата се поклониха и напуснаха стаята на стотника. Излязоха отново на двора. Стълбът, за който преди малко беше завързан човекът, сега беше празен. Имаше само няколко капки кръв като свидетелство за това, което беше станало там. Ибн Тахир все още чувстваше ужас. Но вече го изпълваше съзнанието за собствената му безопасност, тъй като очевидно това, че беше внук на мъченик, означаваше нещо.