Откъс от „Книга за другите“ по покана на Зейди Смит

Книга за другите“ е посветена на литературния персонаж. Зейди Смит кани над двайсет първокласни писатели, като им поставя простичка задача: да си измислят някой. И да озаглавят разказа с името на героя. Крайната цел: да се демонстрира многообразието от възможни подходи към сътворяването на един литературен персонаж.

Голяма част от историите са разказани от името на съответния персонаж, други са фокусирани върху него по елегантен начин, като оставят на читателското въображение съществена част от доизграждането на образа. Има и забавни кратки разкази тип „упражнения по стил“, в които авторите интерпретират темата с лекота и размах. Особено ценни са срещите с герои, които се оказват вплетени в други текстове на съответния писател. Като Хануел Старши на Зейди Смит, Пъркъс Тут на Джонатан Летъм или Донал Уебстър на Колъм Тойбин.

Сред авторите в сборника са още Александър Хемон, Ник Хорнби, Хари Кунзру, Дейвид Мичъл, Джонатан Сафран Фоер, Джордж Сондърс, и много други, все прекрасни разказвачи.

Преводът е разпределен между Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева и Невена Дишлиева-Кръстева. Корицата е на Люба Халева. Българското издание ще е по книжарниците от средата на декември и излиза с финансовата подкрепа на програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз.

За читателите на Под моста публикуваме разказа „Съдия Гладис Паркс-Шулц“. Приятно четене!

Print

Съдия Гладис ПарксШулц

от Хайди Джулавиц

Превод: Надежда Розова

В заника на своя живот съдия Гладис Паркс-Шулц седи в зелено плюшено кресло и чете – или по-скоро не чете – скучен морски криминален роман, озаглавен „Проблеми откъм кърмата“. Креслото й е обърнато към голям прозорец с изглед към дълга алея между две редици дъбове. Зад най-далечните дъбове съдията вижда океана и озарен от светлините на къщи остров, обяздил хоризонта.

Зад нея има затворена врата.

От тази наблюдателница не виждаме Глад Паркс-Шулц. Подобният й на трон стол я скрива от поглед. Името на Глад Паркс-Шулц подсказва, че тя е скучна като криминалния роман в ръцете й, престорено жизнерадостна жена с набито телосложение, а приветливото й кръгло лице е чучнато направо върху торса като на снежен човек. Името й подсказва рязко и сковано поведение. Представяме си я как изръмжава монотонни любезности и неволно плаши децата. Няма смисъл да се противопоставя човек на това усещане, нищо че в него има незначителна доза истина. Не можем да видим Глад Паркс-Шулц, можем само да чуваме името й в мислите си, където то е издълбало тантуресто място за нея.

Глад Паркс-Шулц неведнъж опитва да се потопи в кримката си – любовна история, пътуване с кораб, каюта, нож – ала не успява. След препирня по повод шунката на Коледа („Ама как може да сервираш шунка?“, основателно бе попитала дъщеря й; Силвия е вегетарианка, но майка й преднамерено бе забравила този факт), Глад Паркс-Шулц изпада в познатото си изтерзано състояние, в настроението „скапани празници“. В хармония с него тя разиграва мислено образи от друга Коледа, кадри от „Фани и Александър“ – единственият филм на Бергман, който Глад е гледала, и то само защото Силвия, която следваше кинознание и специализираше психология, поради което се бе обявила за познавачка на Бергман, й го подари за Коледа предната година („Това е повече в твоя ритъм“, беше отбелязала Силвия не без известна доза критичност). Колкото и да беше хубав филмът, Глад предпочиташе да се обогатява културно без излишни терзания.

Пред прозореца й (в който само тя вижда бледото си отражение) алеята между дърветата се вие далеч напред. Зрителна измама, дължаща се на перспективата, мисли си Глад Паркс-Шулц, чието лице, полуотразено на гаснещата светлина по това време от деня, изглежда по-издължено и слабо, отколкото ако го видиш в действителност. Глад Паркс-Шулц захлупва книгата в скута си (остават й само още двайсет страници) и се отказва от двамата страхливи любовници, които са отплавали към някакъв залив и са пуснали котва, а после с малката си гумена лодка са стигнали до усамотения бряг и са се прокраднали през гората към една колиба, за да наръгат с нож съпруга на жената. Относно причината съпругът да се озове там сам-самичък, книгата сякаш глупаво се позовава на себе си – той е писател, който довършва криминалния си роман. Иска й се да попита съпруга за въпросната книга – не за онази, която пише, а за онази, чийто герой е. Що за загадка, би се поинтересувала тя, те кара да чакаш чак до края, за да се появи един мъртвец? Глад Паркс-Шулц е окръжен съдия. Не се интересува от престъпленията, преди да се случат. Мрази онова „защо“ в повечето романи и точно по тази причина се придържа към кримките. В тях няма емоционални тревоги относно причината – жената му е изневерила, той иска парите й – има само резултат и едно засукано обяснено „как“.

А междувременно Глад нетърпеливо чака да се върнат от брега Силвия и колежанското й гадже, и синът й Род със своето колежанско гадже, които тя вкупом е прогонила от къщи в изблик на засегнато честолюбие заради шунката.

Но след като тези хора (нейните деца и техните временни възлюбени) изчезват от погледа й, тя се чувства невидима и в резултат – неособено приятно. По-добре да си възненавидян на голям празник. По-добре да се чувстваш мразен и жив. Тя е строг окръжен съдия, презирана заради своята неотзивчивост към човешкия фактор, към твърденията за лош късмет. („Няма гладко с Глад Паркс-Шулц“)

Първата снежинка за сезона прехвърча край прозореца. Глад изпухтява. Леко докосва гръбчето на „Проблеми откъм кърмата“ и се моли някак да избяга от отегчителната си персона. Готова е на всичко, само и само да стане от това зелено плюшено кресло – любимото на майка й, с надупчена и прогорена тапицерия от последните дни, когато майка й пушеше в това кресло, когато умираше в това кресло. Иска й се да се отърси от усещането за осуетен празник, от възтоплите ботинки от тюленова кожа.

Ако бях по-несговорчива героиня в безмилостно лишения от проблеми „Проблеми откъм кърмата“, мисли си Глад, щях да запаля дървения крак на съпруга (ако той носеше протеза) и да размажа главата на хленчещия любовник с дръжката на лебедката. А ако импулсивното насилие е чуждо на природата на моята героиня, вместо това бих могла (както дразнещо са склонни героите от „Проблеми откъм кърмата“) да си припомня някой дързък морален пример от детството си. Бих се оставила да бъда засмукана назад и молекулярно преобразувана в по-млад и по-мил човек, когото околните могат да опознаят истински посредством травмираща случка, в която участва – за предпочитане – и майка ми. Глад знае, че в действителност точно така се случва. Всяка седмица го чува от адвокатите. Майките по някакъв сантиментален начин се оказват виновни за всяко престъпно деяние.

Глад потърква гръбчето на книгата, сякаш е евтина вълшебна лампа, стаила обещание да я пренесе мигновено в омайното минало. За да подсили интригата точно в този момент, тя си представя, че въпросното омайно минало е нейният таен живот. Напоследък всичко си има таен живот – птиците, пчелите, азбуките, бюфетите, героите на „Проблеми откъм кърмата“ – и Глад никак не се смущава да пожелае и за себе си такъв живот, макар да не е съвсем наясно какво точно минава за тайна. Ако никога не е говорила за нещо, това прави ли го тайна, дори съдържанието да не е особено взривоопасно? В крайна сметка, не е премълчала въпросната „тайна“ умишлено (за да мами, закриля, получи финансова полза, извлече емоционална изгода или нещо подобно). Всъщност „тайната“ съществуваше като част от предишната й личност, неотделима от сегашната, следователно да я опознае, означаваше да узнае точно това за нея.

Или поне така предполагаше. По време на недоразумението с шунката, когато Силвия несправедливо обвини Глад, че не я познава (нима Силвия не знаеше, че Глад познава, привидно не познавайки?), тя каза и още нещо, което вероятно беше истина. Заяви, че Глад отказва да бъде опозната. Аз не знам нищо за теб, бе казала Силвия, а те познавам от двайсет години. Не проумявам защо си такава.

Нима човек се нуждае от причина да бъде себе си, помисли си тогава Глад, но каза: имаш основание. Това е нейната премерена съдийска реакция, с която парира всеки опит на Силвия да я нарани. Имаш основание.

Глад съзерцава как снежинките, вече доста по-нагъсто, се сипят по клоните на дъбовете. Зеленият плюш боцка отзад ръцете й. Тя се размърдва неудобно, после застива неподвижно, за да се съсредоточи, затваря очи и напряга мускулите на лицето си. Да отправи съзнанието си назад в миналото е все едно да избута с перце огромна канара нагоре по склона. Започва с нещо лесно. Къде беше, когато чу експлозията? Криеше се от майка си зад един от дъбовете на алеята и плъзгаше пръсти по кората му, както прави сега с гръбчето на книгата. Над съседната къща на учения, скрита зад стена от туя, се издигна облак бял пушек. Аспидите от покрива на гаража се разхвърчаха във въздуха като отстреляни с пушка и ставаха все по-големи и по-големи, докато шеметно се въртяха към нея. Закъснял инстинкт за самосъхранение я накара да се скрие зад ствола на едно дърво, пред което секунди по-късно отломките се стовариха с противно глухо тупване като острие на секира. Майка й се показа от къщата. Забеляза слънчогледите си, обезглавени от ниско прелетяла плочка. Мярна и късче от роклята на Глад да се подава иззад пронизания дъб.

Веднага се прибери и си дояж рибата, ядосано нареди тя. Или пък не? Глад наистина не помнеше. Беше сигурна само, че майка й се отнесе с нея така, все едно беше виновницата за случилото се, сякаш достъпността на Глад за страховито посичане бе причината за експлозията в къщата на съседа им.

(Представяше си как в този момент Силвия пита: а защо всъщност избухна къщата? Загина ли някой? Само че не това беше тайната. Или по-скоро тези въпроси, неизбежността на запитванията на педантичната Силвия, обезсърчаваха желанието на Глад да сподели тайното си минало. Не искаше да вини Силвия и безполезния й кръстосан разпит. Само мъничко. Да, разбира се. Ако търси онова „защо“, заради което Глад е такава, каквато е, Силвия следва отчасти да поеме и отговорността, че не е допусната да опознае майка си по задоволителен за себе си начин.)

Но, хайде, обратно към спомена. Гладис си припомня, че собствената й майка я прибра обратно в къщата. Глад се бе почувствала въодушевена от надвисналата гибел, главата й се замая, след като едва не бе отсечена и не полетя във въздуха, а сетне пълната неспособност на майка й да разгадае правилно емоционалното състояние на Глад я накара да си припомни (наистина помнеше, че си е спомнила) един случай с учителя си по пиано, напуснал предната година.

(Твоят учител по пиано ли, би попитала скептично Силвия, намеквайки, че след преживяване на прага на смъртта и експлозия е редно да бъде извлечена истинска поука.) Скоро обаче Глад потъна в спомен за спомена (поредната причина да не разкрива тайния си живот пред никого, защото бе просто безцелен приток), под ръцете на майка си усети много осезаемо докосването на някогашния си учител по пиано, господин Филипс. Допадаше й нещо в низката охота на господин Филипс, особено когато се надвесваше над клавишите и брадичката му на практика докосваше нейното подобие на гърди, докато тя блъскаше „Грийнслийвс“ по клавишите. Или бе не охотното му присъствие, а неговата глупост. Той беше толкова сигурен, че Глад е злощастно и наивно момиченце на колко – единайсет? дванайсет? – че аха да успее да докосне гърдите й, без тя да забележи. Че може да погали лакътя й, докато тя обезобразява „Добрият крал Венцеслас“, а тя ще приеме вниманието му за учителски наставления.

heidi_julavits_2015

Хайди Джулавиц

Беше сладостно противно положение, в което всички бяха повече или по-малко доволни от безчестното си поведение, докато един ден господин Филипс закъсня, ама много, и Глад заподозря, че той изобщо няма да се появи. Затова позволи на Харолд Блънт да я целуне на задния вход, който използваше и господин Филипс, защото беше човек, който влиза през задната врата. Глад често целуваше Харолд Блънт, защото той беше такъв прокуден отвсякъде клетник, че никой не би му повярвал, ако твърди, че ежедневно се целува с Глад Паркс. В деня, когато целуна Харолд Блънт, той я преследваше с балон, пълен с вода. Приклещи я до задната врата и, заплашително вдигнал балона над главата й, прилепи устни към нейните. Когато господин Филипс я завари да се целува с Харолд Блънт, я изгледа така, както прелюбодеец би изгледал любовницата си, която му слага рога. Глад отмести очи, но въпреки това сякаш всяка надменна и пренебрежителна мисъл, която й беше хрумвала за този човек, бе разгласена по високоговорител в квартала. Той разбра, че е разкрит. Харолд Блънт реагира, като пукна балона с вода върху главата на Глад и избяга. Глад се вторачи в господин Филипс през подгизналия си бретон. За броени секунди той закоравя към нея – Глад не беше невинна, беше поредната повлекана, която обезобразяваше „Грийнслийвс“, и го бе направила на глупак.

Докато водата от балона се стичаше в очите й, тя си спомни (спомен за спомена за спомена) друг момент от живота си, макар че на практика този момент тогава принадлежеше на нейното бъдеще, така че как така ще си „спомня“ от миналото напред? Беше объркващо, но точно това се случи или по-точно така съществуваше това нейно минало. Като неспирно променяща се матрица от неправилно свързани нейни същности. Кой знае защо като единайсет-дванайсетгодишна тя си припомни как е била на шестнайсет, спомни си как се вози на задната седалка на автомобила под наем, който родителите й карат, как по предното стъкло се стича дъжд, порой, с който тъничките чистачки не се справят. Ваканцията им на Бермудските острови се беше „издънила“, както се изрази баща й – развилня се ураган, тримата се простудиха, а майка й, неспирна лъжкиня, която мамеше дори за неща, за които не бива, беше в стихията си, което ще рече буйно нещастна. А когато беше нещастна, разказваше истории, които Глад знаеше, че не са верни, защото се бяха случили – или по-скоро не се бяха случили – със самата нея. В онзи момент тя разказваше на Глад как двете се качили на ферибота за Винярд и Глад опитала да скочи през борда. „Ти обичаше да се правиш на саморазрушителна пред хора“, заяви майка й, забравяйки, че Глад се беше покатерила върху парапета в опит да спаси избягалия дългоопашат папагал на една възрастна дама, който се беше вкопчил в резето на един люк. Изгуби равновесие и политна безопасно обратно към палубата, но едва след като избута папагала от мястото му и го запокити към сигурна смърт в дирята на парахода долу. Когато старицата притеснено се приближи към тях, за да научи какво е станало, майка й я потупа по ръката и отговори: „Той отлетя, скъпа моя“.

От този момент на кораба (който, формално погледнато, е история в спомен за спомена за спомена) тя си спомни времето, когато беше деветгодишна и майка й невъзмутимо я наблюдаваше как пада от едно ябълково дръвче; когато десетгодишна прегази с велосипеда си мъничка полевка, а майка й, която тровеше хиляди полевки в зеленчуковата си градина, я нарече убийца; когато дванайсетгодишна педантично сряза собствения си палец с джобно ножче и прокърви върху копринената официална рокля на майка си, провесена на закачалка в спалнята. Моделът не можеше да се повтори и поради това беше по-опасно неизразим от единствен отделен спомен. Усещането беше, като че ли Глад се върти твърде бързо на въртележка в лунапарк. Всяка частица от секундата погледът й се спираше на ново лице сред тълпата. След броени секунди лицето изчезваше, профучаваше и се размазваше, на негово място се появяваше друго лице, което не след дълго също се изгубваше.

Глад се вкопчва в книгата, призлява й. Осъзнава, че си припомня случки, които, формално погледнато, е невъзможно да помни, вдига поглед от дъската за преповиване, когато е бебе на няколко седмици, нещастна топчица, топла и гърчеща се, и наблюдава измъченото изражение на майчиното си лице, после постепенно продължава напред, а свързващата брънка между спомените си остава една и съща – в тях неизменно участва майка й. Затова не вярва много на така наречените тайни, нито на значимостта на неизречените спомени, превърнали се в своите херметизирани резонатори в нещо, което би трябвало да бъде същината на спомените. Те са само начин да се разгневиш в ретроспекция на някой друг, за да може собствената ти слабост като зрял човек да намери спретнато извинение.

Още по-тревожно обаче е следното: жената, която в тези нейни спомени се явява като майка й, постепенно се превръща в персона, която прилича на Силвия – по-слабичка и по-приятно деспотична, но въпреки това Силвия. А тя, Глад, не се вижда никаква. Да, наистина, крайче от червената рокля, с която беше облечена в деня на експлозията, се подава иззад едно дърво, може би дори ще успее да зърне прозирното си отражение в предното стъкло на онази кола на Бермудските острови, обаче тя не е активен участник в тези припомнени сценарии със смущаващото участие на майка й или на самата Силвия, всъщност изобщо не е човек. Тя е просто медиум, който записва спуснатото свише; око, прикрепено към раним дух.

Лампите между дъбовете внезапно светват, озаряват алеята като път за контрабанда и я стряскат. Самичка е, нали? Кой включи осветлението? И тогава Глад си спомня за таймера, който бе накарала болногледачката да постави, след като брат й пияницата се блъсна в едно дърво след вечеря и обвини мрака, а не неизброимите чаши вино, които беше гаврътнал. Когато се напиеше, брат й имаше навика да споделя с портрет на майка им преувеличени и изпъстрени с мръсотии и секс версии за детството си. Картината представяше майка им като шестнайсетгодишно момиче с пронизващ поглед и обемист пръстен печат на единия пръст, дланите й сключени върху книга, разтворена в скута.

Картината се е вторачила в Глад от стената вляво. Гръбчето на книгата представлява черен правоъгълник, обаче заглавието, маркирано с бели извивки, си остава влудяващо нечетливо. Открай време е убедена, че от подходящото разстояние буквите ще се подредят и тя ще успее да разчете заглавието. Като мъничка заставаше пред картината и пристъпваше напред-назад, напред-назад, преместваше се само на сантиметри, но въпреки това криволиците отказваха да добият смисъл. Коя беше книгата, която майка й щеше да държи цяла вечност? Защо имаше значение? Защо й беше да знае?

Отколешното й безсилие се откъсва от картината и се пренасочва с пълна сила към отсъстващата Силвия – към Силвия, чиято сянка май е забелязала да се стрелка между дъбовете. Иска й се Силвия да се върне, дори и само за да й съобщи, че нейната „настойчивост да узнае“ е също тъй безсмислена, колкото и нуждата на Глад да узнае заглавието на книгата от картината. Това няма да разкрие нищо. И което е още по-лошо, спомените на Глад са не просто безсъдържателни и непроницаеми, те са неизмеримо по-отегчителни от „Проблеми откъм кърмата“, където (Глад разлиства набързо напред) хората все още не могат да умрат. Глад почти се изкушава лично да утрепе някого.

Защо не? Небето зад дъбовете е станало пурпурно, островът си личи само по далечното примигване на безплътните светлини. Децата още не са се прибрали, а когато се върнат, Глад очаква да са или пияни, или надрусани. Идеално време за убийство. Спомня си, когато я наказаха за половината лято, защото беше пуснала диамантените обеци на майка си в една вентилационна тръба. Тя реши да избяга с най-добрата си приятелка, двете стигнаха с кану до съседния остров, опънаха палатка, опитаха да запалят огън на открито и се сгушиха да спят, преди да си дадат сметка, че не са създадени нито за огньове на открито, нито за нощуване в палатка. В три сутринта приятелката на Глад я стовари на брега в началото на алеята към къщата й. Глад очакваше родителите й да я посрещнат разгневени, но вместо това брегът беше зловещо притихнал. Тя закрачи по алеята, все по-притеснена от скрибуцащата празнота на имението. Избра си камък и го вдигна над главата си с намерението да удари мечка, лос или убиец – каквото й препречи пътя към къщата. Светлината на лампата от кабинета се стелеше като килим върху моравата. Някой беше буден. Майка й несъмнено.

Все още ужасена, Глад вдигна камъка над главата си и докато отваряше входната врата, кръвта бушуваше в ушите й. Не можеше да определи на какво се дължи напрежението й – още ли я грозеше опасност? Или пък самата тя беше причина за опасност? Прекоси една синкава стая, после коридор и накрая се приближи до затворената врата на кабинета. Сложи длан на бравата. Отвореше ли веднъж, вече нямаше да има връщане назад. Съзнаваше го.

Завъртя топката. Вратата се плъзна безшумно. Над високата облегалка на тапицираното в зелен плюш кресло видя прошарена женска глава. Глад се приближи на пръсти, сянката на ръката й се протегна връз лицето на майка й от картината, после се стрелна зад ъгъла като змийче. Жената в креслото не помръдваше. На Глад й се стори, че чува хъркане. Колко жалко, помисли си. Що за жалка старица заспива посред нощ, както си чете в креслото? Що за човек толкова охотно ще допусне да изгуби контрол над себе си? Глад гневно вдигна камъка още по-високо над главата си, усещането, че постъпва благородно, укрепи ръката й и мускулите се стегнаха. Щеше да спаси тази жена от собствената й жалка сънливост. Това не беше убийство. А проява на милосърдие. Точно преди камъкът да се стовари върху слепоочието на жената, тя поглежда към прозореца. Последното, което съдия Гладис Паркс-Шулц съзира, преди да умре, е прозирното отражение на собственото си спящо лице и спокойно сключените длани върху книга с нечетливо заглавие.

––-

За автора:

Хайди Джулавиц

е родена през 1968 година в Портланд, САЩ. Автор е на 4 романа – The Mineral Palace (2000), The Effect of Living Backwards (2003), The Uses of Enchantment (2006) и The Vanishers (2012). Пише и разкази, редактор е – заедно с Вендела Вида – на списание The Believer, медия на основаното от Дейв Егърс издателство McSweeney’s. Джулавиц участва в съставителството и редакцията на сборника Women in Clothes (2014), в който 639 жени от различни националности разказват за влиянието на облеклото върху живота на жените. Публикува в The Best Creative Nonfiction Vol. 2, Esquire, Story, Zoetrope All-Story, McSweeney’s Quarterly.

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to